Авторът Петър Нанев днес

Беше началото на август 1968 г. Млади и смели, с мотопеди - български "Балкан" и чешка "Ява", 50-кубикови машинки, тръгнахме с един колега учител, по линия на СБА, за Югославия.

Преминахме през Калотина и влязохме в Сърбия. Бе първото ни пътуване в чужбина и мина добре - с мотопедите стигнахме до Нови сад, почти до Унгария. Ще ви успокоя, че не искам да ви товаря с четене на дълъг пътепис, но да видим какво ще излезе. Темата ми е: „Защо сърбите мразеха македонците”.
 

Няколко пъти като слушаха речта ни на български ни приемаха за македонци и понесохме тежки обиди. След като разберяха, че сме обикновени туристи от България, топло и сърдечно ни поднасяха извинения...

Между впрочем, интернет ми помогна да намеря снимки на точните модели на мотопедите, с които пътувахме.

ПЪРВИ СЛУЧАЙ
 

Бяхме стигнали до Пирот и опънахме палатката си преди края на селището. На другия ден сутринта влязохме в града. Докато се разхождахме пеш, попаднахме пред стените на старата крепост на някогашния Момчил Войвода. Влязохме през високата сводеста порта и намерихме някакъв пазар с множество сергии, наредени като по опънат конец.

Ганчо, моят спътник, запита на една от сергиите, дали продават картинки-лепенки за стъкла на коли, за фаянс и за други гладки повърхности. Получи от младия продавач груб отрицателен отговор, В същия миг, аз забелязах в края на сергията наредени въпросните лепенки и му казах - ето това търсим. Е, няма да ви дам - отвърна той - когато ми заговорите на сръбски или на сърбохърватски.тогава ще ви дам.
 

Зяпнахме учудени и смутени.
- Ние не знаем сръбски, в България не учим сърбохърватски. 
- Е, па, вие, от Бугария ли сте? - смутено възкликна търговчето. Изволите. Мислимо ви за македонци. Изволите!
 

След това учтиво разгърна лепенките и търпеливо започна да ни ги показва и обяснява как се поставят на стъкло и т. н.

ВТОРИ СЛУЧАЙ
 

Бяхме стигнали до дългото и мъчително за машинките ни нанагорнище пред тогавашната югостолица Белград. В ляво от пътя видяхме поляна и свихме по черен път към нея. По-късно разбрахме, че високият хълм на запад от поляната е Авала, име, което дотогава знаехме само като име на филмовата кино студия "Авала".
 

Ясно ви е, че понятието "хотел" за нас не съществуваше. Отново нелегално опънахме палатката  до случайно открит от нас ручей със сравнително бистра вода. Вече бяха минали три дни яздене на мотопедите и, уморени, спахме като заклани.

Събуди ни шум на двигател около 10 часа. Двама души  слязоха от кола "Шкода" и с кофа започнаха да вадят вода от потока, да мият колата. Ние се засуетихме и започнахме да приготвяме скромната си закуска и от неудобство пред непознатите от колата пестеливо разменяхме по някоя дума. 
 

Да, но, доловил нашите думи, единият от тях доста недружелюбно попита:
- А, бре, македонци, що тражите тука? - спирам опитите да цитирам на сръбски, защото сигурно правя грешки. Но мога да се похваля, че за няколко дни се научихме да разбираме добре този език, както и всеки българин би се научил. 
 

- Ние сме от България, българи - отговори Ганчо и се отправихме срещу течението на потока, където водата бе все още чиста. Вече разсънени, извадихме продуктите и хапнахме. Отвъд потока пък, шкодата бе измита. 
 

Двамата "миячи", разбрали, че сме българи, а не македонци, прескочиха през ручея и дойдоха при нас.
 

Започнахме приятелски разговор, продължил около час...

ТРЕТИ СЛУЧАЙ
 

Този случай премина скандално. В късния следобед намерихме един парк в самия Белград, на ъгъл между Дунав и Сава. Пак вдигнахме палатка и решихме вечерта да се отпуснем в мержелеещия се между дърветата ресторант.

Влязохме в залата по тъмно, заехме свободна маса. Разговаряхме, докато чакахме сервитьора. Той мина край нас с пълна табла и отиде да сервира поръчката. На  връщане се опитах да го заговоря, бяхме решили да я караме на бира. Но той не забеляза жеста ми. Отмина. След десетина минути пак се зададе с табла и отново се върна като я опразни. Отново направих вежлив жест да дойде. Не дойде. Не се озова на повика ни и при третото и четвъртото минаване край масата ни.

Стана ми обидно и при петото минаване станах и преградих пътя  му - настървен и нервен: 
 

- Дано някой ден дойдеш в България и сервитьорите да те обслужат, тъй както ти нас обслужваш!!! - и добавих. - Само че в България келнерите уважават гостите си.
 

Тогава сервитьорът спря и почти глътна езика си. След стъписването той изрече:
- Па, вие бугари ли сте, я ви мислимо за македонци!" 
 

Казахме си скромната поръчка за бира, а ние по-озадачени и от него, го видяхме, все още объркан, да търчи към бюфета.
 

Донесе на минутата бирите и си отиде. След десетина минути се върна с табла, на която димяха две чаши кафе. 
 

- Пийте и се напийте с овим кафу.- този израз го помня добре, по нататък продължавам на български -  То е лично за вас от мен. Нема да го платите! И чак сега започна да ни се извинява - убедително и чистосърдечно...
 

Оркестърът свиреше, освен музиката се чуваше от различни маси звън на строшени чаши, удряни от клиентите в земята. На някои места по стените имаше надписи, съблазнявам се да се върна на сръбски "За умишлено потрошане на чаши се заплати 5 динара".

Ние с Ганчо също, за първи път в живота, след около два часа на бира, хвърлихме предпазливо чашите си през рамо на пода – по звука разбрахме че са се строшили...
 

При плащането на сметката, предложихме на вече приятеля ни сервитьор, да прибави и 10 динара за двете потрошени чаши. Предложихме, но като се огледа многозначително, той сложи пръст през устните си – да си траем.
 

Уводът на третият случай бе скандален, изложението оптимистично, а заключението отново ще е скандално.
 

Като се върнахме при палатката и машинките в ранобудното слънчево утро, до тях стоеше униформен “полицаец”. Естествено, в парковете е забранено да се вдигат палатки. Не ни глоби, но ни каза, че ако до 15 минути не изчезнем, ще ни води в участъка. Бяхме придобили известна рутина и бързина в опъването и прибирането на палатката и багажа. Закъсняхме с две минути, но запалихме двигателчетата и се отправихме отново по познатият ни единствен път през центъра на югостолицата към поляната под хълма Авала.

Учудихме се, че полицаецът не ни взе за македонци, но се  сетихме, че на задните калници на мотопедите, от СБА в Шумен, ни бяха дали лепки с едри букви “BG”. Един полицай не можеше да не знае какво значат те - не ни прие за македонци, но макар да бяхме прегрешили, можеше да ни санкционира много по-здраво.

Смятахме да спим цял ден в парка между Дунав и Сава, а той ни прогони. Сигурно не се сети, че може да сме пили и че  трябваше да преминем през центъра на Белград.

ЧЕТВЪРТИ СЛУЧАЙ

Този път всичко започна и свърши интелигентно. Тръгнахме към крайната ни цел - Нови сад. В непознатия град ни упътиха към къмпинга "Рибацки остров". Този път легално са регистрирахме и спахме на легла с бели чаршафи. Сутринта разглеждахме състоянието на машинките си. И балканчето, и явичката бяха в добро състояние. Разменяхме пестеливо по някои думи. Те обаче привлякоха вниманието на един млад мъж, оказал се адвокат, но колега мотопедист, с югославска машинка.

Завързахме разговор за мотопедите. Каза ни, че неговият е произведен в Сърбия по  австрийски патент  "Томош" и се заинтересува от моето балканче. Попита ме дали то е по чужда лицензия или е български модел. След като му казах, че е абсолютно българска разработка той замълча, но после попита: 
- Може ли да го пробвам за малко?

Съгласих се, разбира се. След като пообиколи тревистата площ на къмпинга, дойде и каза: "По са добри от нашите и по бързи са". И тук го притиснах с прекия въпрос. Знаете ли каква народност сме, щом се разбираме в езика така лесно? Той отвърна, че ни помислил за македонци, но като видял машинките ни, които липсвали на юго пазара, наистина ни сметнал за чужденци. Привлечен от марката “Балкан”, предположил, че сме българи.

Притиснах го с още по-директния въпрос: 
- Защо сърбите мразят толкова много македонците? - и добавих, че съм разбрал това от отношението им към българския ни език, който приемат за македонски и се държат с нас обидно, докато разберат истинската ни народност.
 

Мъжът леко помръкна, но и той ми отговори директно.
- Как да ги обичаме, дали сме им самостоятелна църква, направихме ги самостоятелна република, построихме им индустрия, помагаме им във всичко, а те се смятат за по-висша раса от нас.

Тръгнахме си с Ганчо отново към България. На връщане, на сръбската митница дежурните ни посрещнаха със смях. Може би не бяха виждали пресичане на границата от туристи с мотопеди, натоварени с десетки вещи в развяващи се торби по кормилата. Намръщен попитах защо ни се надсмиват? Отговориха стандартно - че еднакво уважават всичките си гости.

След някои разменени думи ни посъветваха да се прибираме в България, защото предните дни през границата преминала делегация от Чехословакия за световния младежки фестивал в София, която върнали от България, защото била провокативна. Беше лятото на 1968-ма година. Младежите спрели и легнали на асфалта в знак на протест. Може, казаха митничарите, да се стигне до международен конфликт, бързайте. Никой от тях не надникна в багажа ни и ни пуснаха директно да си вървим за България.

Визите ни бяха за 15 дни, а ние издържахме  9 дни в Югославия. Ганчо почина отдавна, но аз бих се заклел пред всеки, който не вярва в истинността на писаното тук.
 

От тогава до днес, след повече от 45 години, си спомням това пътуване и се питам какви са българите и какви са македонците, щом, чисти българи, в Сърбия ни наричаха македонци, а ние винаги сме смятали македонците за чисти българи!…

И тук и отвъд югозападната граница, не разбираме, че “Не се гаси туй що не гасне”!
 

Текстът е изпратен от автора Петър Нанев специално за Портала за нацията "Българи"