Записи "Семейна памет": Ние, от гарата

Автор: Румян Славов, "Българи"

Корицата на юбилейния сборник

1.

"Ние сме уникати - казваше писателят Дончо Цончев. - Кой от село, кой от град, а ние от гари." (Той беше от гара Левски.)

По времето, за което ще стане дума, на пощенските пликове и картички под Подател и Получател бе маркирано Гр.с... С усещане за своята уникалност ние решително задрасквахме това Гр.с... и дописвахме: Гара Своге.

Гара Своге не беше село, нито град, нито нещо средно. Беше нещо различно.

Гарите бяха поселища без минало, възникнали набързо за нуждите на железницата и продължили съществуването си покрай железницата.

Градското на Своге беше единствената павирана улица, гимназията и започнато централно водоснабдяване. Повече бяха селските видимости - зеленчукови градини с бунари, в задните дворове кочини и курници, в покрайнините обори и кошари...

Нашата къща бе в центъра, на мястото, където е построено читалище "Градище", може би под самата библиотека беше. И гледахме прасе.

И друг път съм имал повод да кажа, че българин без прасе е като турчин с прасе. Нещо невиждано и невъобразимо, поне в ония години.

Дядо ми Славе бе слязъл с прасе от Добърчин през 1957 година, когато се разчу, че и по билото на Стара планина ще правят ТКЗС.

Под нас прасе гледаше пенсионираният учител по биология и някогашен директор на основното училище Коце Иванов.

Облегнати от двете страни на оградата, двамата окомереха прасетата дали нарастват съответно на инвестираните в тях парени трици, кълцана коприва и цвик. И междувременно коментираха положението по света и у нас.

На различните аргументи на съседа учител дядо ми Славе имаше един единствен отговор: "Че мине и тая беля!"

За него беля бе всичко, което го отклоняваше от всекидневните житейски дейности, без значение дали е сватба, събор, погребение или слънчево затъмнение.

Поредната беля дойде на 7 септември 1964 година. На юбилейна сесия по случай 20-годишнината на националния тогава празник Девети септември Народното събрание обяви гара Своге за град.

В същия дневен ред бе гласуван и нов държавен химн. Не че ние, от гара Своге, имаме някаква заслуга за това, но за историята е важно да се знае.

Промяната на статута ни бе повод за подигравка от жители на по-стари селища, като Искрец например, по някои данни съществувало преди идването на турците, било и околийски център.

Искречанин пита свогенец: "Къде живееш?" "В града." "А къде си изхвърляте боклука?" "Накрай селото."

Но както казахме, Своге не е било никога село. Въпросът беше, като е вече град, може ли да има кочина в центъра му?

Това предстоеше да се разбере.

2.

Новата ситуация окуражи съседката, до чийто зид опираше нашата кочина.

Отначало започна плахо: "Бай Славе, а бе нещо мирише..."

Бай й Славе безцеремонно я отрязваше: "А като ти цвърчи у тигана, мирише ли ти?"

Като че у нейния тиган щеше да цвърчи нашето прасе!

Съседката живееше срещу народния, вече градски съвет и внесе там оплакване.

Сега си мисля, че и на народния съвет не му е било лесно. Нямаше как наведнъж да изсели от новия град животните.

Например строителни материали, топливо, боклук се караха с волски кола и конски каруци от социалистическата задруга "Пренос-превоз".

Специален затворен фургон с куки отвътре прекарваше прясно месо от кланицата до магазина.

И ритуалното извозване в последния път на свогенци ставаше с волска кола по единствената павирана улица.

Накрая народният съвет излезе с компромисно решение - от идната година прасета поне в центъра на града да няма.

На нашето прасе и без друго житейският мандат изтичаше на Коледа.

Обаче мина Коледата и какво стана? Стана така, че дядо ми Славе излезе прав - белята, ако не отмина, поне се отложи.

Плановата уж тогава държава закъса с месото - плановете ли й бяха нефелни, внезапен износ ли направи нанякъде, но магазините за месо се опразниха.

Властите разрешиха тихомълком - да не излезе, че отстъпват - отглеждането на домашни животни, където и както може.

Даже се въведе такава практика - дават ти фураж за две прасета, като след угояването им едното предаваш на "Родопа", държавното предприятие за месо и месни продукти.

Така дядо ми Славе стана нещо като държавен частник - или обратното, все тая. Новият му статут изглежда повлия на самочувствието му, защото поръча на гюмовете, с които превозваше цвик от мандрата, а също и на чувалите за фураж да се изпишат едро инициалите му - "С.В." (Славе Виденов).

Братовчед ми Светослав, кръстен на него, като беше на 3-4 години и го учехме да чете, откри, че там пишело "свиня".

Дядо ни Славе се разсърди, разфуча и обвини баба ни - та вие така го учите, та не знам какво си...

Излишно е да казвам, че и прасето отнесе една лопата по гърба.

Прасе той гледа още няколко години, докато дойде новата беля - отчуждиха къщата ни за строежа на културен дом.

Заселиха ги с пенсионирания учител Коце Иванов в първия жилищен блок на Своге, с изглед към гарата. Бяха на различни етажи, но можеха да си говорят през терасите. Само че нямаше за какво.

До края на живота си седяха всеки на своята тераса и брояха влаковете.

Знаете ли вие колко влака на денонощие минаваха тогава през гара Своге? Сто и четиринайсет в двете посоки! Сигурно е, дядо ми Славе ги е броил, а началникът на гарата Ценов го бе потвърдил.

3.

Петдесет години след като дядо Славе бе слязъл в Своге от Добърчин, се завърна от Америка кръстеният на него внук Светослав Виденов и се качи по обратния път да възстанови старото селище под билото на Стара планина.

Кръгът се затвори, но това вече, както казват класиците, е друга история...

август 2014                                  Откъс от неиздадена книга

От сборника "От съводие е твойто име" , посветен на 50-годишнината от обявяването на гара Своге за град

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.org//zapisi__semeina_pamet_:_nie__ot_garata-h-885.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот