Стефан и мъничетата
Дочух цвърченето на една телевизионна мишка и за сетен път си казах, че сме обречени да се лигавим единствено в днешния ден. За нас миналото е непомерна тежест, то се е превърнало в някакъв мрак, в който предпочитаме да не проникваме. То е нашето Шоа – така наричат евреите Холокоста, в който изгаряме собствените си ценности, дори собствената си цена. А на всички ни уж е известно, че бъдещето е в миналото - но нашето много често си остава да подсмърча там непотърсено.
Веднъж поетът Йосиф Бродски изтърва една зловеща фраза пред анкетьора си Волков - че Москва е най-красива от кабината на бомбардировач, нещо такова. Пак се сещам за тези негови думи, понеже тук бе създадена една наша свръхмогъща машина, която се рее в опушеното ни небе и с която направиха на решето собственото ни минало. Невидима машина, управлявана от невидими хорица, обаче доста свирепи, вече всеки може с лекота да бъде инфантилизиран – а това е най-тежката екзекуция. Да бъдеш наврян в мярката на някое мъниче е най-голямото наказание - с две тъпи изречения може да бъде зачертано всичко, което си изстрадал и постигнал. Недъгави хора вкарват събития и личности в още по-недъгавите си представи, скрояват ги по собствената си мярка, кроят ли, кроят дреха за миналото. Жалките кроячи на фалшивата История.
Така въпросната мишка за пореден път превърна Стефан в заложник на прословутия „Майор Деянов”. А пък Историята сигурно е подскочила и изцвилила от негодувание, както би казал Виктор Ерофеев.
Изобщо не ме занимава изборът на БСП – в тази партия обичайно са в състоянието на човек, намиращ се в тъмна пещера, така че мотивите им си остават винаги неясни. Но в случая се справиха удивително добре – само Стефан може да придаде известен чар на човек като Калфин - на него чувствата, да не говорим за въодушевлението, сякаш са му забранени с президентски указ. Сега обаче искат да го помъкнат към тяхната си Бузлуджа – изписали са лицето му на знамето си, обаче очертанията му трудно могат да се доловят, вятърът там е доста силен. Очертанията са неясни, но пък Стефан може да оживи дори и едно паве. Както и да е, тяхна си работа.
Обаче и Станишев опъна затворническата униформа на Стефан. „О – започна смело той по телевизията, - Стефан не е само „Майор Деянов”!” И още по-смело се запъна и не продължи.
И стана ясно, че не може да спомене дори една-единствена друга роля на Стефан, понеже тя е извън саламурата, в която е консервиран самият Станишев, извън грамотността, която притежава, и пр. А може би отново надделя тъпия партиен интерес, който, както винаги, заличава всичко човешко в една личност и я превръща в плакат.
Още прословутият „трамваен клип” показа, че в мрачния им олтар Стефан е просто някакъв предмет, който те използват, винаги когато това им е нужно в безкрайния политически алъш-вериш. Не е лошо да се припомни, че този клип беше съчинен за 47-я конгрес на БСП през ноември 2008 година. А посланието му гласеше: „Управление с идеи и …сърце!” Ехе!
В подобни партийни или предизборни послания се съхранява най-мрачната летопис на българската политика – позорно инфантилна и още по-позорно лъжлива. Списъкът на лъжливите обещания е нещо неописуемо. Ако партиите започнат да излъчват година по-късно предизборните си клипове, те още по-отчетливо ще докажат каква пропаст дели чистия разум на обикновения човек от помътненото съзнание на политиканстващата класа. Ако човек се насили и се взре в тези послания, той ще види в каква лъжа живеем, обикновеният разсъдък не може да понесе това. Лекотата, с която е обещавано всичко на всеки е отблъскваща, това минало – на предизборните обещания - само доказва, че бъдещето не може да се състои.
БСП, разбира се, с най-голяма лекота употребява образа на сърцето - тя все управлява със сърце, сърцато, и още по-сърцато. При тях този орган придобива гигантски размери, докато човек се усъмни, дали всъщност не е от някаква разтеглива пластмаса, вмъкнат насила в тялото, създадено по Божията промисъл. Някакъв некадърен ученик на професор Чирков го е наврял там и го е зашил надве-натри. „Ще управляваме със сърце!” - бре, мама му стара, износеното ми сърце започна чак да се задъхва от тази перспектива.
Е, и Стефан има важно място в това пластмасово сърце. Завинаги му пазят място там, обаче всъщност пет пари не дават за него. Могат да го накарат да тича зад някакъв зле поддържан трамвай – помните, нали, обаче важното е, че ватманът му е млад розовобузест пуяк, който все ще намери място за Майор Деянов в сърцето, то може да се разширява до безкрайност.
Този клип беше едно от най-позорните неща, които съм виждал през десетилетията – не само заради своята безмозъчност, а и заради неуважението, с което се отнесоха към Стефан. И той – понеже е добропорядъчен до крайност преглътна и това.
Стефан е един от най-порядъчните хора, които съм срещал у нас, безкрайно предан на собственото си минало и това на родителите си. Подобни хора вече са малцина, по пък тази им вярност им осигурява всевъзможни екзекуции.
Трамвайният клип подсказа още, че въображението на онези, които стопанисват вече споменатия олтар, не стига по-далеч от „На всеки километър”.
Между другото, има немалко мистификации около този сериал, свързани главно с участието на покойния Георги Марков. Но представяте ли си, каква метафора, типично нашенска, ще се получи, ако се окаже, че именно Марков - той пък знамето на „десните” интелектуал-лумпени - е автор на заглавието! Ето това е българският въртоп, в който всичко е омесено до безподобие.
Да се върнем при трамвая – ако имаха поне минимално въображение, олтарните клисари щяха да схванат, че трамваят няма нужда от пътници – дори това да е и Стефан, а от ватман. Но ватманите на тази партия все са карали трамвая поне в три различни посоки - а няма измислен такъв трамвай, който да върви едновременно към Бузлуджа, към Москва или към Брюксел. Но винаги е било така – един /Георги Димитров/ дава парола за Септемврийското въстание, и набързо се скрива в Москва, друг обаче дава контрапарола /Т.Луканов/.
Искаха да превърнат Стефан в окончателен заложник на този сериал и до голяма степен успяха. А това не е най-добрата съдба за този човек, освен че не е и никак справедливо. Такъв заложник бе и Григор Вачков – огромната слава, споходила го след сериала, бе като воденичен камък за него. Веднъж имахме среща в стария клуб „Астория”. По някое време си тръгвахме, когато полупиян негов колега, съвсем невзрачен актьор, предизвикателно се провикна: „О, ето го Митко Бомбата!”. Гришата потъмня. А мисля, че обидата си остана завинаги вътре в него – от безтактното пренебрегване на всичко, което бе направил по-късно, а то бе, без съмнение, много внушително. Със сигурност и в Стефан го е имало това сепване, но той е по-лъчезарен и донейде лековат, и не му личи. Тъй или иначе, той си остана, без да го желае, лихвар на една слава, която партията му използва арогантно от години. Там не успяха, а всъщност дори не се сетиха, да артикулират по-коректно популярността му - и как да го направят, когато дори шефа на партията му не може да скърпи едно изречение за другия Стефан.
Събират го в малкото - в една роля, за да им е по-лесен, за да го изравнят със себе си - макар това да изглежда абсурдно, за да изравнят миналото и пр. Искат да го съберат на върха на карфицата. На тях все им трябват „дялани камъни”, идеологията им иска да види всеки, дори най-нестандартният образ като…като „кръгла тапа за кръгъл отвор”, както бе казал някой.
А пък съвсем грозно е, когато други пък пътници от онзи проклет трамвай го наричат „фалшив кумир” . За кумири не могат да говорят хора, които не са нищо повече от номиналници.
Както винаги, дребни наглед неща ни изправят пред големи въпроси. Един поет бе писал, че времето/миналото изтърсва в чинията на настоящето въпросите си. А тя остава празна, отговорите липсват.
Стефан все още е сравнително млад. Но други по-възрастни актьори вече си отиват - и вместо тях идват анонимници. Остава нищото.
Навремето в Народния театър утвърдени вече актьори сънуваха, как един ден ще им дадат гримьорната на Сава Огнянов или Трендафилов примерно, за да попият от онази магия, която върви и остава след тях. Хората, а най-малкото думите им не си отиват завинаги – американците отдавна са доказали това за изговорените думите, които са си край нас, само дето не можем да ги разчитаме. Но ако имаш чувствително сърце – не слух, слух и последният тъпанар има - и днес, ако се напрегнеш в тишината дори на едно посредствено представление, можеш да дочуеш как великият Огнянов произнася от сцената на Народния театър думата „шепотттт”. И тя покорява хората чак до горе, до третия балкон, дори там все още се чува напълно отчетливо.
В нашите вятърничави времена обаче има цяла индустрия, която да заличава следите на миналото. Има самоуверени чистачи на минало, постоянно действащи партийни снайперисти – някакви монголоиди, които ликвидират истинската слава на отминалото време.
Вместо да има един специален отдел на „Титан” за изхвърляне тъкмо на днешния боклук от всевъзможни „звезди”, от псевдо репортери и водещи, пр. За политиците да не говорим – те, или поне повечето от тях, веднага попадат не на сцената на времето, както им се привижда, а в улея на бобслея, който ги отнася към машината за раздробяване и смилане. Все по на дребно, докато се превърнат в прах, та дано Историята по-лесно да ги преглътне.
По Агенция БЛИЦ
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
