Сръбските претенции над Западна България

Автор: Професор Петър Мутафчиев (3 коментара)

Неотдавна в някои вестници се появи съобщение, което мина незабелязано: сред войниците на съседната Югославия се разпространявала наръчна книжка, гдето между другото им се втълпявало, че трябвало да се готвят да освободят братята си, които още се намирали под чуждо иго. Между „поробените сръбски земи” в книжката на първо място били означени днешните наши западни окръзи - Видински, Врачански, Софийски и Кюстендилски.

Преди няколко дена в. „Слово” се спря на друг случай от тоя род. В официалния орган на чехословашкото правителство някакъв си журналист-словенец, представител на „словенското унитаристично крило”, се мъчил да доказва не само че Македония била сръбска и че следователно българите нямали право да укоряват сърбите загдето я завладели, но че сръбски били също тъй и споменатите наши западни области. Как е възможно, питал се тоя сръбски защитник, Македония да бъде българска, щом като цялата днешна Западна България била сръбска?

Апетитът идва с яденето, биха си помислили тия, които не познават достатъчно добре миналото и сръбския манталитет. В случая това обяснение е само донякъде вярно. След като тъй неочаквано станаха господари на една държава, която се простира от Беласица до Източните Алпи, сърбите наистина са загубили всяка мярка. Но трябва да се признае от друга страна, че тоя техен ламтеж за чужди земи е нещо далеч не тъй ново, както на мнозина може би ще се стори. Твърде отдавна е роден и дълго време е откърмян той от водачите на сръбския народ. И ако е въпросът за днешните ни западни окръзи, вече десетилетия под ред сръбските шовинисти учат сънародниците си, че това са чисто сръбски земи, които рано или късно трябвало да бъдат включени в границите на сръбската държава.

Преди повече от двадесет години, когато побратимяването със сърбите увличаше наивната ни младеж и се подготвяха тъй условията за нещастния балкански съюз, студентите на известния белградски професор Цвиич работеха под негово ръководство етнографски карти, в които със сръбска боя бе нацапана цялата Западна България до Искъра и Ихтиманска Средна гора. Същото това мнение, подхвърлено впрочем твърде сконфузено, имах случая да чуя преди година-две и от друг сръбски учен, професор в Скопие. То е насадено и продължава да се насажда в главите на сръбските поколения и от училището, и от казармата, и от пресата.

На какво почива то и как доказват сърбите принадлежността на западните ни покрайнини към териториите на сръбското племе?

Мъчно би могло да се отговори на тоя въпрос, тъй като никой учен сърбин не се е още опитал обстойно, системно и документирано да защити тая теза. Това, с което апостолите на сръбския шовинизъм до днес са се задоволявали, са писания - обикновено брошури или вестникарски статии - често пъти анонимни и предназначени за домашна употреба, достатъчни, наистина, да произведат нужния ефект сред лековерните им сънародници, но неизвестни или недостъпни за чуждия учен свят, или най-сетне твърде тенденциозни, за да се занимава с тях един сериозен човек.

Спомням си, то бе твърде отдавна, преди Балканската война, мен се падна да прочета в един твърде разпространен сръбски вестник някакво съчинение от тоя род. Там между другото се доказваше, че истинските българи били татари. От тях някога бил зает само североизточният ъгъл на земята между Дунава и Балкана, на запад до Янтра или най-много до Искъра. Във всички останали земи живели славяни, каквито били и самите сърби. И тъй като сърбите днес били „едничкият славянски народ” в полуострова, то всеки, който сега тука говорел славянски, трябвало да бъде сърбин. Който пък не се считал сърбин, не бил славянин, а татарин. Сърби следователно били и всички жители на България, с изключение може би на Добруджа, Дели-Ормана и Тузлука, които наистина били населени с турци, гагаузи и татари.

Да се възразява срещу такива умозаключения, е наистина и излишно, и безполезно: те сами най-добре говорят за своите автори.

Доколкото може да се разбере, сръбските шовинисти изобщо издигат претенции над половината от днешна България, поради това, че тя някога била владяна от сръбските крале, поради това още, че населението й било или се чувствувало някога сръбско и, най-сетне, защото в нея се намирали „задужбините (възпоменателни храмове) на сръбските крале и великани”.

Нека, не за да разубеждаваме разпалените умове у западните ни съседи, а за да изясним недоуменията, които подобни писания могат да извикат у неосведомените читатели - да разгледаме какво представят тия сръбски твърдения. Преди всичко, каква е била миналата политическа съдба на тия земи?

* * *

. Западна България през епохата на византийското робство. - Появяване на сърбите в басейна на Българска Морава. - По стъпките на кръстоносците. - След смъртта на Ив. Асен ІІ. - Завземане на Браничевската област

Днешна Северозападна България - Видинско, Врачанско - и областта на Тимок влизат в състава на българските владения още по времето на Тервеля, началото на VIII в., значи още през първите 2-3 десетилетия след основаването на българската държава, и остават в нейните предели непрекъснато чак до самия край на Първото българско царство.

 Софийската и Кюстендилската области заедно с Моравско биват окончателно включени в българските държавни граници малко по-късно, по времето на Крума, между 811 и 813 г., и остават в тях до 1018 г., когато цяла България бива завладяна от византийците. През епохата на византийското робство 1018-1186 г., тия земи били считани от самите византийци като територии на бившата българска държава, част от България. Заради това Византия бе ги оставила под черковното ведомство на Охридската архиепископия, чиито представители даже до ново време се наричаха „архиепископи на цяла България”. Самият град София, след падане на Преславското царство, известно време бил даже столица на Българската патриаршия.

През целия тоя дълъг период от началото на VIII, та до средата на IX в. за сърбите не се явява нигде никакъв помен. Едва от втората половина на IX в. се заговаря за сръбски княжества, които обхващали северозападните кътища на полуострова, днешна Черна гора, Херцеговина, част от Босна и Далмация и югозападните покрайнини на недавнашното кралство Сърбия. Според Константина Багренородни (X в.) източните граници на сърбите по онова време достигали едва до р. Ибър, приток на Западна Морава. Гранична на крепост е бил гр. Раса, при дн. Нови пазар. На същата линия остават сърбите и през XI в. Окончателно я пристъпват те и почват да се разширяват на изток от нея едва през втората половина на XII в. Любопитно е да се знае как, при какви обстоятелства се извършва това сръбско разширение, върху кои земи се простира и какви претенции могат да бъдат обосновани чрез него.

През втората половина на XII в., когато цяла България още се намираше под византийско иго, императорът Мануил Комнин подарил на сръбския княз Стефан Неман, основател на по-сетнешната династия, която близо два века ръководи сръбските съдбини, владението на планинската област около р. Топлица към дн. гр. Куршумлии. Тъй се явяват за пръв път сърбите в земите из басейна на българска Морава. По-късно Неман присъединил към това свое владение и сръбските области на запад и почнал борба за освобождението си от византийска зависимост. Две обстоятелства му позволили да постигне най-сетне тая си цел: появяването на кръстоносците начело с Фр. Барбароса в Балк[анския] п[олуостро]в през 1189 г. и Асеневското въстание в Дунавска България. И когато кръстоносците от Белград през Ниш се изтеглили към София и Пловдив, Неман, през 1190 г., възползуван от липсата на византийски войски из тия места, нахлул в тях и превзел и разрушил някои от крепостите из Нишко, Софийско, Кюстендилско и Тетовско. Това първо проникване на сърбите в българските западни покрайнини е било в значителна степен резултат и на натиска на унгарците откъм север и запад. Не е известно дали сърбите са се опитали да се задържат в завзетите земи или, което е по-вероятно, са се задоволили само да ги опустошат и плячкосат. Знае се, обаче, че византийците, освободени от кръстоносците, възползувани и от затишието на неприятелствата с Асеневци, още в началото на следната 1191 г. нанесли негде при Морава поражение на сърбите и ги принудили да се оттеглят в своите планини на запад.

Година или две след това Асеневци завземат Софийско и Тимошко. При Калояна биват освободени от византийското иго Северна и Средна Македония и Моравско с Белград.

Опитите на маджарите да заседнат в моравските земи биват отбити, сърбите си остават в своята планинска страна зад Морава, без да проявяват каквото и да било намерение да ги оспорят на българите. При Иван Асеня II Моравско продължавало да остава в българските предели; при неговите непосредствени приемници - също. Белградската област бива загубена окончателно от българите едва по времето на Константин Асеня (1258-1277) г., когато я взели маджарите. Навярно тогава за пръв път и източната граница на Сърбия била трайно установена по течението на Морава. Десният бряг на реката, обаче, чак до устието й продължавал да си остава български.

Тъй сложените сръбски държавни граници претърпяват нови чувствителни промени едва към края на XIII в. Още наскоро след смъртта на Ив. Асеня II, Византия бе успяла да отнеме от българите цяла Македония заедно с Кюстендилско. В 1284 г., опрени на съюза си с Неаполитанското кралство, от една страна и възползувани от смъртта на византийския император Михаила Палеолог, от друга, сърбите под краля си Милутин завземат без всякакви усилия и жертви цяла Северна Македония и Осоговската област с Кюстендил до крепостта Земен. През същото време маджарският крал отстъпва на Милутиновия брат Драгутина Белградската област; Драгутин трябвало да я управлява до смъртта си като маджарски наместник.

По това време земите на изток, между долното течение на Морава и Тимошко, наричани с общото име Браничевска област, продължавали да остават съставна част на българската държава и се намирали под управлението на двама български князе братята Дърман и Куделин. Поради неприятелството им с Драгутина, унгарският наместник в Белградско, тоя последният, подкрепен от маджарите и от брата си, сръбския крал Милутин, напада Браничевското княжество и го завладява. България тогава бе преживяла няколкократното нашествие на татарите и при даденото положение търновският цар Смилец е бил най-малко в състояние да защити целокупността на държавата си. Грижата да изхвърли сърбите от Браничевската област взел видинският български княз Шишман, бащата на по-сетнешния търновски цар Михаил Шишман. Войната му срещу сърбите излязла, обаче, несполучлива. Браничевското княжество останало в пределите на Драгутиновата маджарска провинция и заедно с останалите земи на последната било присъединено към Сърбия едва през 1316 г., след смъртта на Драгутина. Преди това, след неуспешната акция на Шишмана, опитът на Милутина и Драгутина да завземат и Видинското княжество бил отбит. То продължило да съществува като част от българската държава и освен днешната Видинска област, обхващало всички земи из басейна на Тимок.

* * *

Велбуждската битка и Черменския бой. - Равносметка за владенията на българската и сръбската държава през средните векове. - Народностната принадлежност. - Балканските славяни. - Български лес. - Кракра пернишки и кръстоносците

След изгубването на Браничевското княжество западната граница на България вървела по планинските вододели западно от Тимок, отгдето се спущала към течението на Морава при стария град Равна (дн. Кюприя) и следвала течението на тая река чак докъм неотдавнашната сръбско-турска граница. От там тя се отбивала на изток, като оставяла в сръбска територия Краището и Кюстендилското поле. На ново изменение тая гранична линия била подложена към 1330 г., след нещастната Велбуждска битка.

Тогава сърбите завладели и града Ниш, но Пирот останал български.

След Чирменския бой в 1371 г. Кюстендилската област заедно с Краището и Сев[ерна] Македония паднали под турска зависимост. Към 1382 г., когато Шишман загубил София, турците отнели от сърбите и Ниш. Останалата Сърбия преживяла с 60 години падането на България под турска власт. И през това време за сетен път държавната територия на сърбите била увеличена с български земи. Към 1413 г. сръбският княз Стефан Лазаревич, като награда за помощта, що оказал на султан Мухамеда I срещу брата му Муса, получил областта Знеполе, на юг от Трън, която впрочем турците си взели обратно още през 1427 г. През 1454 г., в надвечерието на окончателното й завоюване от турците, средновековна Сърбия била образувана само от земите между Дунава, Западна Морава и долината на Съединена Морава докъм Кюприя.

Изложеното досега може да бъде сведено към следната прегледна равносметка. През средните векове са били в пред. на бълг. държ. - в пред. на сръб. държ
Западно Моравско -         252 год.                         214 год.
Белградска област -         252 год.                          111 год.
Браничевско -                    297 год.                       143 год.
Нишко -                              332 год.                        52 год.
Софийско -                          388 год.                        никога
Кюстенд. с Краището -     255 год.                          71 год.
Видинско с Тимошко -       403 год.                       Никога

Ако в случая се вземе под внимание епохата на византийското робство (1018-1186), когато, както вече споменахме, тия земи са били считани и от самите византийци за области на покорената България, то българският период за всяка една от тях ще трябва да бъде увеличен най-малко с по 150 години. Кюстендилско било владяно от сърбите толкова, колкото и присвоената от тях едновременно с него Северна Македония - от 1284 до 1355, когато ще да е възникнало Велбуждското княжество. В Софийската област те се вестяват само еднаж - през 1190 г.; в Тимошко и пред Видин също тъй само еднаж, при похода на Милутина и Драгутина в 1296 г., за да ги напуснат веднага. Що се отнася пък до останалите земи на Видинската област и днешната Северозападна България, както и за земите към Дупница и Самоков, те никога през средните векове не са виждали сърби.

Завоеванието на дадена земя от един чужденец, колкото дълготрайно и да би било то, само по себе си не дава още никакви права на завоевателя върху й. В противен случай турците напр., които са владели цялата днешна Сърбия близу 400 години, биха имали над нея по-голямо право от самите сърби. Но ако сърбите в дадения случай държат за принципа на владението, те би трябвало не да искат Софийско и Видинско, гдето те се вестяват и си отиват, нито пък Кюстендилско, гдето те, от редица векове, са господарували само няколко десетилетия, или най-сетне земите към Искъра и Самоков, които никога не са видели, а да се съгласят и подложат на разискване въпроса за правото на владение над цялото Поморавие, което в далечното минало се е намирало под българска власт през един период от два до шест пъти по-дълъг от периода, през който е било подчинено на сърбите.

II.

Но да оставим настрана въпроса за „правата”, които могат да произтичат от завоеванието, и се спреме над данните и известията, които определят народностната принадлежност, или от които може да се прави заключение за националното съзнание на населението от земите, чието близко и далечно минало тук ни занимава.

Въпросьт за етничните отношения, създадени на Балканския полуостров след заселването му от славяните, отдавна е добил разрешение от науката, разясняван е до втръсване и тия, които са се интересували, биха могли винаги да добият ясна представа по него. Не много отдавна аз имах възможност да го засегна и на друго място.

Балканските славяни, още при самото си заселване, не са представяли еднородно етническо цяло, а са се делили на две групи, обособени и различни в езиково отношение една от друга: сърбохърватска на северозапад, и словено-антска, наречена по-късно българска, която заемала балканския юг и изток. Въз основа на езикови данни от миналото, определена е приблизително и границата между земите, заети от тия две групи. Тя вървяла на запад от Съединена, а след това - от Южна Морава и достигала днешната Албания негде северозападно от Призрен. Както видяхме, именно там е била през ІХ и X в. и политическата граница между българи и сърби. Българският характер на тия земи е засвидетелствуван и от известия из XI и XIІ в., когато българска държава не съществуваше. Тогава грамадните гори, които покривали широката долина на Морава, от устието й, та чак до Ниш и по-нататък, през планинската зона, до София, са били известни на кръстоносците с името „Български лес” (Silva Bulgariae), както и Белград е бил наричан от тях „Българска Бела” (Alba Bulgarica). Из пътя си през тия земи кръстоносците, както за това разказват техните летописци, имали често да се разправят с българи и печенези. Преди това, по времето на Самуила, упоритостта, с която населението от Софийско и Кюстендилско бранело принадлежността си към българската държава и нейната независимост, е известна от подвизите на прочутия Кракра, който заедно с подчинените му 33 крепости из тоя край устоявал години под ред на нападенията на Василия II.

* * *

Свидетелствуванията на европейски пътешественици. - След падането на Охридското царство. - Политическото разширение на сърбите към изток. - Турското нашествие. - Въстанието на българите в 1403 год.4

Внукът на Самуила, Петър Делян, от Унгария се явил в Белград, когато жителите на Моравската област, разказва съвременният византийски автор, въстанали срещу византийската власт, „провъзгласили го за цар на България и като се вдигнали, потеглили през Ниш и Скопие, столица на България, като възвестявали за него и го славословели и като избивали немилостиво всеки ромей, който им попаднел”. За да имаме истинска представа за самосъзнанието на тогавашното население в Северна Македония и Моравско, нужно е да се знае и друг факт. Още преди да избухне въстанието на Деляна, сърбите под началството на един свой княз, Стефан Воислав, също чрез въстание бяха успели да извоюват своята независимост и да се обединят. Ако Моравско бе сръбско, защо Стефан Воислав и сподвижниците му бяха оставили без внимание тая област? Или защо населението й не бе поискало да се присъедини към движението на Воислава, а бе се вдигнало още при първата вест за появяването на българския княз Делян?

До края на XI в. жителите на Моравско и Сев. Македония вдигат второ въстание срещу Византия. И тъй като вече никакъв потомък от рода на старите царе тук вече не бил останал, болярите от въстаналите земи предлагат българската царска корона на сръбския княз Константина Бодин. Сърбия тогава от три десетилетия съществуваше като независима държава. Над нея владееше бащата на Бодина, Михаил, а земите й граничеха с въстаналите области - Моравско и Сев. Македония. Ако населението на тия последните е било сръбско, защо то се вдига за възстановяване на българското царство, а не поискало присъединяването си към сръбската държава?

Знаем вече, че политическото разширение на сърбите към изток започна от средата на XII в. и, макар с прекъсвания, продължаваше до самото завоевание на Сърбия от турците. В някои случаи то ще е било последвано от настаняване на сръбски колонисти в присъединените земи. По такъв начин старата етническа граница между българи и сърби била на няколко места разкъсана и изместена на изток и североизток. Тъй напр. е била заета от сърбите през XIII и XIV в. по-голямата част на Косово, след това - източните разклонения на Копаоник. По-нататък, на изток, сръбското етническо разширение през епохата до турското завоевание, пък и след нея, не направило особени успехи.

Срещу това, от голямо значение за по-късния етнически лик на долноморавските земи било турското нашествие през 80-те години на XIV в., когато турците нахълтали към Херцеговина и Южна Сърбия. Части от тамошното сръбско население, бягайки пред турците, се настанили в Белградско, в северната част на Моравско и в Браничевско. Под влиянието на новите преселници и на обстоятелството, че там към север трябвало да се измести и държавният сръбски център (Крушевац, Белград, Смедерево) местното българско население в продължение на един-два века било постепенно посърбено.

Когато там почвал тоя процес, Нишката област бе вече турска, а Тимошко принадлежеше на Видинското царство, което турците още не бяха завоювали. Сръбски колонисти следователно в тия две области не бяха се наслоили. Що се отнася пък до старото Видинско княжество, то неговите владения, които освен Тимошко обхващаха и днешната Северозападна България докъм Лом и Враца, са били считани и от самите тогавашни сърби за български земи. Тъй напр., като разказва за познатия ни опит на Шишмана в 1295 г. да отнеме от сърбите Браничевско, един сръбски автор от ХІV в. пише: „вьста в та времена в земли бльгарьсцей кнез некто глаголие мьий Шишьман, живьи в граде рекомем Бьдини, предрьже окрьстьньиие страньи и многьи землие бльгарьскьиие”. А че населението от планинската зона на Пиротско и Горни Тимок продължавало и след падането на България да живее в своето българско съзнание, се вижда и от друг един факт: в 1403 г. там срещу турците било вдигнато въстание, начело на което застанали Фружин и Константин, синове на двамата последни български царе - Шишмана Търновски и Срацимира Видински. Ако у това население българското съзнание не е било особено крепко, не би ли потърсило то ръководството на съседния сръбски княз Стефана Лазаревич, чиято държава по това време още не бе унищожена?

Известията на европейски пътешественици за етнографията на моравските земи през турската епоха, от началото на ХV до средата на XVIII в., са не по-малко категорични. Малцина от тях считат за етническа граница между сърби и българи планината Куновица, между Бела Паланка и Ниш. Всички други поставят тая граница на Морава, северозападно от Ниш. Новата история на тия покрайнини показва, че тия известия не са били нито неверни, нито преувеличени.

Въстанието в Нишко, Пиротско, Лесковско и Вранско през 1841 г. е било считано от самите сърби за въстание на българите. Като въстание на местното българско население го представят и рапортите на тогавашните руски и австрийски дипломатически представители. Французинът Бланки, който бил изпратен от своето правителство, за да проучи положението във въстаналите области, нарича „българи” жителите на Пиротско и Нишко. В сръбските географски карти от 40-те години на миналия век областта от Ниш към Пирот, Лесковец и Враня е означена с името „Бугарска”.

Че и населението на планинските земи около Тимок си е оставало българско и в ново време, за това имаме други известия не по-малко красноречиви. По времето на Карагеоргия (1807 г.) сърбите сами считали областите на Черния (Западен или Кривовирски) Тимок за чужда, българска, земя. Българчета, които се намирали във войската на Карагеоргия, били изпратени тогава, за да повдигнат срещу турците своите „земляци” по Черния Тимок. У Вука Караджич, най-големия сръбски книжовник през ХIХ в. и създател на сръбския литературен език, Белият Тимок още продължава да се нарича „Бугарски Тимок”, а земите зад него - български.

* * *

Адрес до руския император с 230 хиляди подписи. Неверни твърдения за ролята на българската емиграция в Букурещ. Легията на Раковски. Таен сръбско-румънски договор за подялба на България. Сърбите и средновековните паметници

Ето какви са сведенията, с които историята днес разполага, ето какво са знаели и писали незаинтересувани чужденци за ония земи през миналото, ето най-сетне какво са мислили за тях и самите сърби до времето, когато тия земи още не бяха привлекли техните апетити. Вижда се следователно, че не само днешната Западна България е сръбска, но че българско някога бе населението на цялото Помораве, а български си оставаха и земите, които сърбите присвоиха, първом в 1833 г. (Тимошко), а след това в 1878 г. (Нишко - Вранско).

Споменатияг словенец, сръбски патриот, разказва, че жителите на София, Трън. Брезник, Радомир и Видин в 1878 год. подавали молба до Русия и великите сили, за да бъдели присъединени покрайнините им към Сърбия. Дали тогава правителството на крал Милана чрез свои емисари наистина се е опитвало да използува смътното време, ние не знаем. Това, което е известно, е - че до руския император тогава е бил изпратен един адрес от българите, и то покрит с 230 хиляди подписи. В тоя адрес наред с жителите на останалите български земи, населението и първенците не само на днешните ни западни краища, но и от Македония и Пиротско, благодари на Александра II, загдето чрез него „България въскръсна”. Тогава Берлинският конгрес не бе още разпокъсал Сан-Стефанска България, а сърбите - вече окупирали Ниш - още не бяха заграбили и Пирот. Част от този адрес е издадена във факсимиле в сп. „Минало”, кн. 7-8, стр. 343 сл.

Начетеният словенец твърдял още, какво българската емиграция в Букурещ през 1867 г. признавала, че сръбското племе преобладавало чак до Искъра, София и Самоков. Това е дръзка измислица. Тъкмо противното заявяваше българската емиграция по онова време. Тогава в Сърбия князуваше Михаил Обренович, при когото за пръв път бяха събудени големите сръбски апетити за български земи. За да създаде една независима и велика Сърбия, Михаил искаше да използува съдействието и на самите българи.

Известно е, че в 1862 г. под началството на Раковски бе образувана в Белград и Първата българска легия, която взе участие в разправата с белградския турски гарнизон. Но след като тогава Михаил получи от Портата част от това, което искаше, и легията бе разпусната, защото българите вече му бяха станали ненужни, той в 1867 г. отново се сети за тях. През същата 1867 г. неговият букурещки представител влязъл в преговори с тъй наречената „Българска добродетелна дружина” в Букурещ с цел да се уговори съюз между двата народа. Тогава в Белград се подготвяше и формирането на втората легия.

На българите бил представен от правителството на Михаила и проектьт за устройството на бъдещата „Сърбо-България”. По повод на това сръбско предложение в края на март, 1867 г. бил свикан в Букурещ общобългарски събор. На него се явили представители и от самата България.

Протоколът на тоя събор, приет и подписан от участниците в него, се намира в архивата на Евл. Георгиев, от гдето Ив. Евст. Гешов го публикува в „Период[ическо] списание”, кн. 61 (1900). В тоя протокол, след като на първо място се казва, че бъдещето „Югославянско царство ще ся съставлява от Сръбско и от Българско”, пояснява се, че „Българско обема областите България, Тракия и Македония”. Според тогавашното общо убеждение „България обхващаше не само земите около Видин, София и Самоков, но още и тия около Ниш, Лесковец и Враня”. Где словенският „унитарист” е открил, че тогава българите са се отказали от западните си покрайнини?

Щом като е думата за отношенията през 1867 г., интересно ще е да се знае и нещо друго. Още докато траели преговорите с българите, правителството на Михаила Обренович сключило договор с румъните. Според тайния член 8 на тоя договор, при една сполучлива война с турците, Румъния щяла да получи „източната част на България между Русе, Варна и Черно море”, когато пък на Сърбия се предоставяли освен Босна и Херцеговина още и цяла България с изключение на тия земи, които се отстъпвали на Румъния.

Тоя договор е публикуван изцяло от Ed. Engslhardt, в „Revue d'histoire diplomatique”, 1892, Vl. 1 и всеки би могъл да се справи с неговия текст. Не за пръв път в 1913 г. следователно сърбите ни залъгваха със своя съюз, за да заговарят зад гърба ни за разподялбата на български земи. Нужно е обаче да бъдем справедливи: преди 60 години, при Михаила, техните претенции достигаха до линията Русе - Варна. Сега те се показват по-скромни: след като заграбиха Моравско и Македония задоволяват се само с областта до Искъра и Самоков...

ІІІ.

За да „докажат” правата си над западните български покрайнини, сърбите напоследък си служат с един нов аргумент: много от средновековните паметници в тия земи, главно черкви и манастири, били съградени от „сръбските крале и великани” и свидетелствували за старата сръбска култура на тия земи. На това основание и не много отдавна даже самият директор на Белградския музей в една своя статия бе протестирал, загдето българите считали за свои старите черкви в Земенския, Погановския и Кремиковския манастири и в Бояна. Ктитор на Земенската черква бил сръбският велможа, севастократорът Деян; Погановската била строена от Деяновия син Константин, княз на Кюстендилската област; ктиторът на Боянската черква, севастократорът Калоян, братовчед на българския цар Константин Асен, бил внук на сръбския крал Стефан, а в зографията на Кремиковската черква бил изобразен митрополитът Каливит, лице със също такова име, каквото носил и един член от семейството на сръбския деспот Георги Бранкович. Не еднаж изтъкват сърбите и това, че голямата старинна кула в Рилския манастир и старата, сега вече разрушена черква, там, били строени от велможата Хрельо, протосеваст от времето на сръбския крал Стефана Душан, и че най-сетне при София имало манастир на името на техния „свети крал” Милутин, на когото била наречена и столичната ни катедрата.

* * *

Докъде би ни завела сръбската логика. - Няколко полезни сравнения. - Старобългарският Велбужд. - Потеклото на Деяновци. - Населението и владетелите на Велбуждското княжество. - Свидетелства на турски историци за Кюстендил

Доказателства от подобен род, и тъй наедро нахвърлени, разчитат само на наивността на публиката, на която се поднасят. Преди всичко общият факт, че са останали следи от владичеството на случайни чужденци в дадена страна, никога не може да оправдае каквито и да би претенции на същите чужденци върху нея. В днешна Сърбия напр. са запазени твърде много паметници от епохата на турското господство. Считат ли сърбите, че въз основа на тях турците могат да нарекат свои сръбските земи? Сърбите оправдават днес своята диктатура над Югославия със съображението, че „освободили” Хърватско, Словенско, Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. А между това не само вековни паметници, но и самата култура в тия земи носи отпечатъка на австро-унгарското господство там. От маджари, а след това от австрийци е строена и старата белградска крепост. На всяка стъпка из днешна Далмация човек среща освен това паметници-крепости, частни и обществени сгради, черкви и манастири, - които са неразривно свързани с вековната епоха на венецианското господство и носят имената на венецианските наместници там или емблемите на венецианската република. Цялата Далмация продължава да живее и сега с традициите на старата си италианска култура.

 На сърбите, или поне на техните учени, всичко това е много добре известно. Защо никой не помисля даже, че австрийците или унгарците могат само поради това да имат някакво право върху Белград? И защо сърбите не дават и дума да стане за правата на италианците върху Далмация?

А има в случая и друго едно обстоятелство, което сърбите нямат интерес да засегнат. Тия български земи, които те, през края ХІІІ или първата половина на XIV в., заеха като случайни и временни пришълци, вече отдавна живееха със своя култура. И сърбите не само че не я измениха, но сами се поддадоха на нея, защото тя представяше в много отношения една степен на развитие, по-висока от тая, на която те сами се намираха.

Тук или там в завладените български земи сръбски крале или велможи можеха да строят черкви или манастири. В най-благоприятен случай, обаче, тяхната заслуга се изчерпваше само с това, че те са давали средствата за тия постройки. Самите тия черкви и манастири със своята архитектура и живопис, с художествените постижения и културното състояние, които намираха израз в тях, бяха творби на едно изкуство, което сърбите бяха заварили тук. Над него бяха работили поколения от безименни майстори из едно население, сред което сърбите винаги си останаха чужденци. Такъв е случаят с някои черкви и манастири в Македония, построени през времето на сръбското господство там. При тях сръбски са само имената на ктиторите-чужденци.

Що се отнася пък до споменатите паметници из днешните ни западни покрайнини, сърбите не могат да имат даже и това удовлетворение. Защото като представители на българското национално и държавно начало са живели и действували тук властелините, чиито имена са свързани със създаването на тия паметници.

Нека започнем с областта на старобългарския Велбужд, днешното Кюстендилско. Както знаем, сърбите бяха завладели тая област към 1234 г. От тогава до 1355 г. за нея нямаме никакви известия. Наскоро след тая дата, със смъртта на Душана, създадената от него голяма сръбска държава се разпадна. И тогава, наред с редицата държавици, които изникват из бившите Душанови владения, се явява и северомакедонското княжество с център Велбужд. Сведенията за неговото начало, доста тъмни, са вече разгледани от проф. Йорд. Иванов в книгата му „Сев. Македония”. Негов основател е бил Деян, син на Жарко, македонски болярин, чиито родови владения обхващали областта Жеглигово (днешно Кумановско с части от Прешовско и Скопско). Деян заемал видно положение сред Душановите боляри и бил почетен от сръбския крал с високата титла севастократор. Предполага се, че жена му, с която той е изобразен като ктитор в стенописта на Земенската черква, е била сестра на Душана, но съществува и предположението, изказано от сръбския учен Ст. Новакович, че тя е била сестра на българския цар Ив. Александра.

Студията е публикувана във в-к Слово от 1929 г.

По сайта "Сите българи заедно"

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.org//srybskite_pretencii_nad_zapadna_bylgariia-h-945.html

2017-02-21 22:47:17 От: Обикновен българин

Сърбите са алани-персийци,траки и илири смесени с българи ок.1185-1292 години.Сърбия е била военен васал на България при князете ни Аспарух-680-700 год,Борис-Михаил-ок.864 год.и цар Симеон-917-927 година.Българите са иранци и траки в мнозинството си.При цар Самуил е било същото.Река Морава до цал Иван Владислав-1015-1018 год.е била населена с българи без сърби.Сърбите са дошли по р.Морава при цар Иван Асен Първи ок.1186-1196 год.тъй,като наши�...прочети целия

2017-02-21 22:50:41 От: Обикновен българин

С изв.за писм.грешка-до цар Симеон е думата

2017-02-21 22:52:13 От: Обикновен българин

Цар Иван Владислав.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот