Найден Шейтанов (1890–1970) е известен български етнолог, културолог и фолклорист. Роден в Троян, завършва гимназия в София, следва история и философия в Лайпциг и Прага. Автор на двутомната "Любов. Вселеноглед" (заедно с Мария Шейтанова), "Балканобългарският титанизъм", "Великобългарски светоглед". Поместваме откъси от неговата студия Сексуалната философия на българина, сп. "Философски преглед", 4, 1932 г.

Не ще да е преувеличение, ако се каже, че мисълта на обикновения ни народ, както и на неговата интелигенция, в някои случаи се отличава със силно еротична отсянка. И затуй в говорния ни език се срещат доста думи, чийто смисъл тегли все към генитални сфери. Дори израз, наглед съвсем официален, може изведнъж да потъне в нирвана на половото, стига само да се подчертае с нашенско намигване или с нашенска усмивка.

Доколкото се простират сведенията ми, такава е мисълта или по-точно такъв е говорът и на съседите ни: сърби, румънци, турци и гърци. Тъй че сигурно ще да може да става въпрос за полов манталитет като за нещо типично за балканските народи и за някои техни съседи.

За характерен белег на тая сексуалност, мисля, служи клетвата чрез пол или, порнографски изразено: псувнята. Нека кажем първом нещичко за географията на това заклинание. Западно от приблизителната линия Фиуме – Петроград се намира Европа без сексоклетва, а източно – с такова злословие.

Опитайте се да обясните на западноевропееца що е псувня и ще се убедите, че той е безсилен да схване нейния смисъл. „Не разбирам, казва той, защо се обиждате! Напротив, изпсуваната трябва да се радва!“

За историята на половата клетва почти нищо не се знае, защото липсуват данни. Мен ми е известно само, че в някои влахо-български грамоти от XVII век се употребяват официално псувни като вид наказание.

Не ще да е случайно, че Европа, практикуваща псувните, съвпада почти с областите, над които дълго време са владели татари и турци. Сетне, в същите области, не и на запад, са разпространени характерни дуалистични приказки, повлияни от религиозните ереси на източното манихейство и на българското богомилство.

Главни теми на тия приказки са: Бог-дух и дявол-плът, небесно целомъдрие и земна, „грешна“, полова наслада. Тук сигурно ще трябва да се добави, че голяма роля в сексуалния ни фолклор играят духовни лица – нещо, което не може задоволително да се обясни само с отрицателната дейност на фанариотското духовенство у нас през време на робството.

Трето обстоятелство от тоя род е, че на Балканския полуостров, в древна Тракия и Елада, са били разпространени и силно развити култовете на Диониса, бог на пола и виното.

Интересна е психологията на сексуалната клетва: мъжете псуват в случаите, където жените кълнат, макар да се съзнава, че нито едното, нито другото ще помогне нещо съществено. „Мъжки псувни, женски клетви“, казва пословицата, „дърво не изсушават.“ За „силния пол“ това злословие служи като психотерапия: „Разхока се, разпсува се, па му мина.“

Българинът сякаш е убеден, че както ястието му не може без пиперка, тъй и езикът му трябва да се приправя със силни, тлъсти псувни, за да си струва труда да говори човек.

Разправят за един българин, че не можал да стои повече от месец във Виена, защото там „нито имало кого да напсува, нито се намирал някой да го напсува“. Половото злословие се използува дори за разказвателни рекорди: уверяват, че известен човек на театъра ни могъл да псува половин час, без да повтори псувня!...

При анализа на сексоклетвата веднага изпъква главният й елемент – брачно насилие, което за въображаемия съпруг е наслада, възмездие, отмъщение, а за мнимата съпруга – унижение, поругание, светотатство. Тоя елемент сочи към епохата на турското робство, когато господарят насилник е похищавал безнаказно семейната чест на подчинения.

У нас и у сърбите полови заклинания се отправят не само към живи същества, но и към неодушевени предмети, дори към съвсем отвлечени понятия – също тъй кълнат и жените.

Българският селянин псува къпината, която го е одраскала, кога той върви по пътя; тръна, на който се убожда; камъка, който пада от скалата и го ударва; водата, която е придошла и го заплашва; дъжда, който му пречи да работи, и пр.

Българският гражданин пък псува новото време, което развратило младежта; робството, което убило у нас всяка преданост към държавата; стопанската криза, която го души, и пр.

Значи ние, хората сексуализуваме света на неорганичното, на растенията, както и тоя на отвлечените понятия. С други думи, българският сексуален фолклор е създаден и се създава върху основата на полов анимизъм, на места дори полов фетишизъм.

Следи от народния ни сексо-анимизъм действително се намират във всички области на еротичния ни фолклор: космогонни творения, географски названия, приказки за растения, насекоми и пр.

Митичната представа като че е оставила конкретна следа в езика ни: „почва“ значи обработвана, плодородна повърхнина на земята, чешкото poceti – зародиш в женска утроба, глаг. „почвам“ – „изхождам от някое начало“. Т. е. матката от пръст е за народа ни начало на растителния живот, а след това – и на живота изобщо.

Сексуалната ни космогония представя, значи, осмислен андрогинизъм, т. е. вселената се крепи от мъжко-полово и женско-полово начало. Космогонната представа за земята като жена минава в сексуалната ни геология и география. Извор е vulva.

Топлите извори, баните се обясняват от народа ни като „малка нужда“ на земята – тя изпуща горещата течност на геоложката си урина. В някои приказки същите понятия са християнизувани. Дева Мария е покровителка на топлите извори. Последица от такива именно схващания са местните названия: Момина баня в Хисаря, Момина баня в Солудервент, до Костенец.

Друга последица изглежда да е употребата от някои наши селяни на човешка течност за лекарство – покриване на геоложки с анатомични представи, което сочи на полов фетишизъм. Представата за топъл извор се е пренесла върху студен. Известни са приказките как някоя си царска дъщеря изпразвала произведението на бъбреците си в такова изобилие, че карала девет воденици!

Ала представата за извор бива и мъжко-полова – види се по антитеза. Такъв е terminus obscenus „Чатал чучур“, т. е. извор между два клона, мислени анатомично. „Чатал чучур“ се среща като местно название на балканския връх Амбарица.

Женско-половата представа за извор се пренася по-нататък и върху реката. Легло на река се нарича у нас „матка“, точно както сексо-анатомичната част у жената. Освен матка употребява се „русло“ – а русалка е името на богинята на реката, русалска неделя, празникът й е през май.

Че народът ни си представя реката като течение, произлязло от vulva, и дори по тая причина пренася анатомични названия върху географски релиеф, т. е. върху речните брегове – за това има и други данни. Напр. местното име Момина клисура – на р. Марица, недалеч от гара Костенец и от Момина баня (Солудервент); на р. Места, Неврокоп, собст. Момини кули, художествено описани от П. Яворов; на р. Осъм, над Ловеч, собст. Момина могила и др.

На означените местности има теснини, през които едва се промъква реката. Теснина в народните ни сексо-функционални понятия се отъждествява с девственост - Момина клисура (от латинското claustra - затворка, ключалка, укрепление, крепост). Петко Славейков казва в смехориите си: „Аз съм от Момина клисура!“

Женскоеротичната представа за река бива съчетавана с андро-сексуалната за мост. Чести са приказките как млад юнак позволява да се използува баснословната му анатомия за минаване над водите на Дунава и Марица!

Представата за „момина клисура“ се крие у нас и в други местни названия с явна или затъмнена половост. Такова ще да е името Дупница, град на р. Джермен, при характерна теснина. „От Дупница съм, с извинение!“ – представя се жителят от тоя град и се усмихва поради извиканата представа.

От домашните животни най-сексуализувано е магарето – от среден род вместо очаквания мъжки; срв. „оното“ означава пол изобщо, „онодя“, „оножда“ (futuere). Ha това животно язди Дионис в триумфалните си шествия. На запад от означената линия Фиуме – Петроград магарето, доколкото зная, се смята за глупаво животно, когато у нас например то е народен сексолог и познавач на изкуство, макар и осмиван – както сатира Марсиас в състезанието си с Аполона.

Създаването на еротични творения и системи е било за народа ни, разбира се, последица от самонаблюдение и размишление, в които обаче липсуват елементи на порнография в днешен културен смисъл. Това е било епоха на „божествено безсрамие“, типично за примитивните народи.

Доста материали има за отвлечени понятия и за духовна култура, които народът ни сексуализува. Човешкият живот се представя в една поговорка така: „От дупка, за дупка, в дупка.“ „Ожени се за мома черноземка“, т. е. помина се. На всекидневния въпрос: „Как си?“ българинът отговаря сексуално, макар вече да не съзнава това: „Горе (умът) – долу (sexus) добре съм!“

Управление се мисли като любодействие. Българският народ малко вярва в социалните чувства и намеренията на държавата и на партиите – както не вярва, че богатият, или кой да е друг, ще му отстъпи жена си. Названието „тричленна комисия“ има за нас еротичен смисъл: реn + 2 testes.

„Победа“ се мисли като concubitus или псувня от победителя към победения. Вместо „национална катастрофа“ нашите войници през октомврий 1918 г. казваха познатия превод на латин. fututa est vulva nostra materna! А вместо „ще настанат тежки времена“ – поговорката: „Каквото се е задало дебело, ако е и дълго, тежко ни и горко!“

Българският сексо-пантеизъм представя в основата си примитивен езически светоглед, разрушаван и видоизменян през вековете от християнството, особно от богомилството, а напоследък той безпощадно се унищожава от западноевропейската култура, която не познава полови заклинания и е чужда на българското, балканското битие. Дали това не е главна причина за отчуждаване на нашия народ от интелигенцията, на селото от града – както стана В IX и Х в., когато България усвои византийщината?

Дали създадената от народа ни сексо-култура не би могла да се изгражда по-нататък, разбира се, в духа на новите времена? Защо нашата интелигенция фарисейски отрича сексуалния ни фолклор, а неофициално тъй жадно храни с него балканската си душа?...

Да си призная: аз принадлежа към ония, които виждат в „блажните“ народни умотворения останки от величаво-жизнен светоглед, по-право вселеноглед, и са на мнение, че той, осмислен и възвисен, може да послужи за основа на, така да кажа, неодионистично, необогомилско и неофолклорно всъщност, чисто българско – абсолютно непорнографско – движение за оригинална философия, наука, изкуство и литература.

Заедно с него нека си съществува и западноевропейско движение.

Друго нещо. Без всестранно и дълбоко познаване на сексуалния ни фолклор не е възможно да се състави вярна характерология на българския народ. Да се изпусне за тая цел еротичното ни творчество, то е все едно: да се изоставят ако не три четвърти, то половината от материалите за душевния строй на българина.

С пълно съзнание за отговорност и дълг народен, културен и човешки аз правя зов да се събират творенията на сексуалния ни фолклор.

Пълният тест може да прочетете в електронното издание Либерален преглед, www.librev.com