14.11.1837г. - Бунт в Западния Балкан - Българи

14.11.1837г. - Бунт в Западния Балкан

В района на Чипровския манастир се събират около 2000 души, които под ръководството на Върбан Панов, Кръстьо Нешин и Илчо Андреев обявяват въстание.

Поредният бунт на християнското население от Северозападна България отново е предизвикан от тежките данъци и от произволите на местните аги и бейове.

Берковско-пиротските въстания (1834-1837 г.) са бунтове на българското население от Северозападна България за освобождение от османско иго.

През 1832 г. Високата порта ликвидирала разложената военно-спахийска система и пристъпва към създаването на редовна армия, заедно с това тя прокламирала и аграрна реформа, която вдъхва известни надежди на поробеното българско население, че ще може да получи земя.

Реформата се провежда твърде половинчато, а в северозападните краища на България тя остава само на книга. Това поражда остро недоволство сред местното население.

Подтик за въоръжена борба дава успешният бунт на сръбския княз Милош Обренович, който през 1830 г. успява да откъсне някои области от Източна Сърбия и да ги постави под своя власт. Това вдъхва надежда сред населението на Северозападна България, че чрез масово въстание и с подкрепата на княз Милош ще може да издейства от османското правителство известни свободи.

Първи се надигнат селяните от Берковско, Пиротско и Белоградчишко. В края на 1834 г. и началото на 1835 г. въстанали 16 села. Поради големите обещания на местните османски първенци и отказа на сръбския княз да подкрепи надигналите се селяни въстанието е преустановено.

Обстановката в този край обаче продължавала да бъде напрегната.

След като дадените обещания не са изпълнени, през май 1836 г. въстанието отново пламва, този път в Пиротско, Царибродско и Драгоманско, като най-масов характер придобива в Берковско.

Начело на надигналите се там селяни застават местните селски първенци, предвождани от Манчо Пунин, поради което и самото въстание получава известност под името Манчова буна. Броят на въстаниците достига до няколко хиляди души. От тях обаче въоръжена е само една твърде незначителна част.

В края на 1836 г. към берковските селяни се присъединява и населението на Пиротския край. Съвместните им действия завършват с неуспех главно поради липса на въоръжение. Освен това въстаналите и този път не са подкрепени от княз Милош. Въпреки поражението и на това въстание борбата на българите от северозападните краища на страната не престанала.

През 1837 г. населението на Берковско и Пиротско се вдига отново. Една голяма група от въстаниците под ръководството на В. Панов и Кр. Пешин се събира в Чипровския манастир и води сражение с османските войски.

Съпротивата им е сломена пак поради липса на въоръжение и отсъствие на подкрепа от Сръбското княжество.

Макар и безуспешни, Берковско-пиротските въстания изиграват голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. Те показали, че той трябва да разчита на своите собствени сили.