Родова памет: Старият бит на балканджиите от Мала планина и Понор планина

Автор: Боян Балкански.


Родова памет: Старият бит на балканджиите от Мала планина и Понор планина Илюстрация: Бистра Богачева

На 21 ноември от 17,30 часа в салона на читалище "Славянска беседа" в столицата Българската генеалогична федерация ще представи книгата "Загаснали огнища" от Боян Балкански...

Роденият през 1939 г. в с. Искрец, община Своге Боян Виденов Кръстанов-Балкански по професия е почвовед-мелиоратор, участвал в проучването и проектирането на повече от 200 обекта (напоителни системи с язовири) в България и чужбина - Иракски Кюрдистан, сирийското Средиземноморие и Южен Мозамбик. Член е на Столичния клуб на родоведите и краеведите към Българската генеалогична федерация, притежава звание "Заслужил родоизследовател и краевед".

 

Още през турското робство, но и след Освобождението (до към 1945 г.), балканджиите от Мала планина и Понорието (в западния дял на Стара планина) са намирали начин за оцеляване и преживяване, усъвършенствайки своя бит предимно с природни подръчни средства...

 

Значителен брой семейства са живели в островръхи колиби с “две глави”. Общо взето те са били еднотипни, но не винаги. Съществували са и разновидности.

 

Най-много такива колиби е имало край р. Пробойница, в махала Губислав към с. Зимевица (по-късно самостоятелно село). Там зимевичани са формирали т.нар. “държави” – еднофамилни колиби за живеене и кошари с владение около тях.

 

Основният скелет на колибите се е оформял от четири, сравнително дебели 4–5-метрови греди. Те са изправяни под наклон и с по-тънката си част са доближавани две по две (на “две глави”) във височина, където се оформя билото. Между двете “глави” е оставяно известно разстояние. Откъм дебелия си край гредите са “разкрачвани” (разтваряни) на земята или върху иззидани едри камъни, за да не изгниват. Към фиксираното пространство се нареждали допълнително едно до друго  по-тънки дървета, чиито тънки краища се събирали в горния край – по билото, а дебелите се забивали директно в земята.

 

За да се укрепи добре изградената конструкция същата се опасвала околовръст с пръти или баскии (отсечени и разцепени по дължина млади 3–4-метрови дървета). Оформената колиба (без вътрешни прегради, но с врата) е покривана с треви, слама, чимове и шума (листа) от горски дървета. Покривните материали се подреждали на дипли една над друга, от долу нагоре, както се редят керемидите, за да се стича водата извън основите на колибата, която е без прозорци и таван и почти винаги без комин.

 

Вътре, в средата на колибата, се помещавало огнище, а около него – дървените одри (кревати, легла). Когато имало болен от семейството, одърът му се премествал по-близо до разпаленото огнище. В някои колиби не е имало легла. В тях обитателите са спали обикновено върху постлани рогозки от ръжена слама, като постилката се е вдигала всяка сутрин.

 

В краищата на колибата са се разполагали каци с туршия, качета със сирене и масло, отделни ковчези (сандъци) за дрехи, месо, брашно,  нощви за месене на хляб, други по-едри съдове, и пр.

 

По поляните в Мала планина, но преди всичко в карстовите терени на Понор планина са отглеждани десетки хиляди овце, стотици кози и говеда и десетки коне и магарета.

 

За временно съхраняване на млечни продукти (което е ставало предимно в по-старо време), както и за преспиване (в по-нови времена), пастирите са използвали подвижни малки колиби “комàрници”, изковани с дъски. Те имат една отвесна стена и друга покривна, поставена под наклон. За по-лесното им преместване, в долния край на колибите, където се опират на земята, са поставяни плазове (от плаз – дървото на шейна, което се плъзга по снега). Думата “комарник” е фиксирана още в старобългарския език.

 

В планинските пасища пастирите си изграждали островръхи колиби “кюлофàрки” или “бỳсеници”.

 

Скелетът им наподобявал на колибите за живеене, но в умален вид и имат конусовидна форма. Наричат се (например в с. Бракьовци) “кюлофарки”, защото приличат на кюлявки (островръхи шапки), а в селата Зимевица, Заселе, Заноге, Искрец и другаде – “бусеници”, поради покритието им  предимно с “бусье” (чимове), които са обърнати с тревата навътре. (Село Бỳсинци, Трънско носи името си от “бусье”.) Тези покривала са имали трайност една-две и повече години, предпазвайки пастирите от жега, студ, дъжд и вятър.

 

В постоянните колиби пастирите са преспивали през нощта. За легло им служел т.нар. лесàр – дървено плетено от пръти легло без крака, поставено направо на земята, върху което е постлана слама или рогоза (изплетена постилка от ръжена слама), а върху нея – кълчищна (конопена) черга.

 

В района на Понор планина са се произвеждали годишно хиляди тонове предимно овче мляко, от което се приготвяли и неговите производни –  кисело мляко, извара, цвик, сирене, кашкавал, масло.

 

Основното количество от млякото се е предавало на мандрите. Една малка част се е използвала в прясно състояние и се е съхранявала в хладни приземни помещения или в съдове в изворни води. Съществувало е обаче и трето (много интересно и ефикасно) направление за продължително съхранение не само на млечни, но и на месни хранителни продукти. Това се е осъществявало в т.нар. “леденùци” или “леднùци” (от лед). Те са изобилствали (по една за едно или няколко семейства) в Зимевица и ги е имало по-малко в околните села.

 

Какво представляват тези съоръжения? Това са изкопани вертикални шахти на дълбочина до 4 м и ширина около 1,5 м, без да се достигат подпочвените води. Стените им са иззидани от камъни така, че от една страна да се ползват като стълби. На дъното на шахтите се поставя слама, а върху нея (през месеците февруари и март, когато започнат да се топят снеговете) се изсипват плоскости от лед и плътен сняг, които непрекъснато се трамбоват, докато не се достигне близо до повърхността на земята.

 

Ако се използва за пълнене само сняг, то върху него периодично се излива вода, за да се заледи. Най-отгоре на уплътнения заледен стълб се оформя кръгло гнездо, върху което се поставят хранителните продукти. Същите се покриват с месал и върху него се поставя слама.

 

Шахтите се покриват с дървена конструкция (във вид на конус), върху която се настила голямо количество слама. В долния край на покрива се поставя вратичка за влизане и излизане.

 

През лятото леденият стълб постепенно (с милиметри) се сляга в дълбочина, докато се стопи (изчезне) до към края на есента.

 

За опазване от ерозия на обработваемите земи по заливните тераси на р. Искрецка и на нейния голям 10-километров приток – р. Кòзле, стопаните са изграждали по бреговете им особен вид мелиоративни съоръжения, наричани на местен диалект “бранцù” (от браня, опазвам). Основната им структура се е състояла от посадени край бреговете (но под ъгъл) влаголюбиви и влагоустойчиви дървесни видове (тополи, върби) и натрупани пред и между тях едри камъни.

 

При големи валежи и наводнения тези “вълноломни” прегради не са позволявали да се рушат речните брегове на терасите, а само са допускали настилане на нивите и градините зад тях с алувиални пясъчни наслàги (наноси).

 

Откъсът е предоставен от автора специално за "Българи"

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече