Родова памет: Рачо Ангелов, който сътвори "Замъка на приказките"

Автор: Боян Балкански


Родова памет: Рачо Ангелов, който сътвори

Авторът отказва да го продаде срещу 2 млн. долара на сирийския посланик... Още за нестандартния творец в следващия откъс от книгата с пътеписи "Загаснали огнища" на Боян Балкански...

За автора на книгата

Роденият през 1939 г. в с. Искрец, община Своге Боян Виденов Кръстанов-Балкански по професия е почвовед-мелиоратор, участвал в проучването и проектирането на повече от 200 обекта (напоителни системи с язовири) в България и чужбина - Иракски Кюрдистан, сирийското Средиземноморие и Южен Мозамбик. Член е на Столичния клуб на родоведите и краеведите към Българската генеоложка федерация, притежава звание "Заслужил родоизследовател и краевед". Член на Съюза на независимите български писатели.

 

За кмета на Зимевица – Ангел Здравков Пандурски се говори, че обичал често да казва: „Аз, Здравков”. Този кмет веднъж в една кръчма в София обръща наопаки (обратно) вестник и ужким го чете. А един съселянин отсреща го запитва:

– А бе, Ангеле, ти оти четеш тека вестнико наопаки?

– Е, па оно иначе секьи мое да го чете – скорострелно му отговорил кметът.

 

Този кмет е дядо на големия дърворезбар Рачо Лозев Ангелов (1933–1993) (автор на приказния замък в Борисовата градина в столицата,  зад Руското посолство, който вече не съществува там - бел. "Българи").

 

Още през 1974 г. в бр. 7-ми на сп. „Читалище” с Манол Понорски публикувахме журналистически материал за Рачо под заглавие „Ваятел на красота”, придружен със снимка на изработения от него величествен замък.

 

Закърмен от прелестта на своето село и нравствената чистота на своите съселяни, Рачо Ангелов от малък дръзва да се занимава с изкуство. Още в прогимназията той прави опит най-напред в поезията, после в музиката и живописта и най-после открива себе си. Неговото призвание е от дървото да сътворява музика!

 

Интересен е пътят на твореца от Зимевица, ставайки жертва на това рядко призвание. Рачо се проявява като особняк, ексцентричен, но с чувство за хумор и много кадърен човек. От 1956 до 1969 г. той работи последователно (като работник) на новостроящата се ж.п. линия Вакарел–Чукурово, в ДМП „Трафостанции и далекопроводи”, в МК „Кремиковци”, в ЗАГ „Георги Димитров”, отново в МК „Кремиковци”, към „Лесопаркове” при СГНС и като художник в завод „Москва”.

 

Край складовете на управление „Трафостанции и електропроводи”, близо до завод „Хр. Смирненски” – София, дърворезбарят изгражда първото си „софийско жилище” за преспиване. Мъчителни са нощите му. Когато всичко е потънало в сън, той пренася бракувани тухли и дъски с един чувал, за да изгради своето малко жилище с размери – два на два и половина метра. Тъй като вратата му е много тясна, в нея не можел да влиза дебелият квартален милиционер.

 

Работейки в София за около 80 лв. месечна заплата, Рачо създава неповторими произведения на дърворезбарското изкуство (с обемна обработка) само с един единствен нож.

 

Тук, тухла след тухла, резка след резка, под натиска на ножа, израства величествена и уникална панорама на „Замък” („Замъка на приказките”) с височина 12,5 м (колкото триетажна постройка) на площ 90 кв.м. Домогналите се до него чужденци (първо белгийци, при посещение на завод „Христо Смирненски”) го наричат „архитектурно чудо” и „шедьовър на изкуството” и не могат да си обяснят защо се намира на такова неугледно място.

 

Поради това, че през 1966 г. новопроектирана ж.п. линия трябвало да мине през „чудото”, се налагало той да бъде демонтиран и пренесен на друго място. Ръководството на столичната община се принуждава да обещае, че ще премести замъка в „Парка на свободата”, но го пренася (с няколко десетки камиона) да стои години наред под един навес в Детското градче в кв. Панчарево.

 

През това време творецът бива посетен от много властимащи, повечето от тях са „дребни души” и „големи доброжелатели”. Обещават му помощ, но резултати липсват. С Рачовото изкуство се запознава социалистическите „величия” Огнян Дойнов и Людмила Живкова.

 

В следващата му квартира на ул. „Незабравка” 2 (бивш склад за дърва и въглища на горските работници в края на парка), Рачо Ангелов (от 1968 г. до края на живота си) прави „Нов замък” („Дантелена къщичка”), като обзавежда двора с чудни врати, прегради и висящи елементи.

 

Там създава (само от дърво) уникални художествени произведения: беседка с чадър, фенери с бухал, легло с изключителна сложност, перде, килим, библиотечка за книги, рамка за портрет, декоративно цвете с височина 3 м, прозорец от мура с неповторими низи, окичени с нежни цветове и сложни форми (връх на неговото изкуство) и много други.

 

Въпреки разгласата по вестници, списания, кинопрегледи и в чужбина, държавата не направи нищо за този творец и за неговото творчество. А тя можеше да изкупи неговите творения и да печели от посетители, както му предлагат чужденци.

 

За разлика от безразличните, да се запознаят с Рачовите творения в парка идват поотделно американски, полски и съветски посланици. Посещава го и сирийски посланик, на когото дядо му (от Кувейт) довежда с автобусче осем човека от неговата рода и иска да закупи къщата за един, а при отказ и за два милиона долара. Отговорът на дърворезбаря е, че в България (по това време) не се разрешава такава покупко-продажба.

 

Рачо прави проект на триетажна дървена къща с дърворезба. През 1967 г. кметът на София Георги Петков решава да му помогне, като му предлага място за строеж близо до съветското посолство. Същото се загражда и се чака багер да копае основите. Рачо търси подходящи материали из страната. Дърворезбарят имал идея най-отгоре на терасата да постави маса и един стол, на който да седне Тодор Живков, та да види какво нещо прави един обикновен човек.

 

Освен това, при срещата ми с Рачо разбрах, че той имал и идея да сътвори резбиран дървен ресторант, който да се закачи на огромен метален клюн на орел и да виси над водите на Панчаревското езеро.

 

Веднъж синът на кмета го запознава с кандидатка за снаха, но бащата не приема това желание и зашлевява и на двамата по един шамар. Оказало се, че девойката била комсомолска секретарка и се оплакала на Тодор Живков. От там последвало уволнение на кмета, който бил заместен от Георги Стоилов. С този партийно-правителствен акт приключили всички договорености между Рачо и бившия вече кмет.

 

Друг човек, който преценил, че този замък може да бъде печеливш обект в курортното селище гр. Вършец, е тамошният партиен секретар. Той отредил място в града за нова къща и за замъка на Рачо, но висшестоящите му ръководители не се съгласили.

 

Една чужда фирма безплатно водоснабдила къщичката на Рачо и покрила покрива с медни ламарини. Един американец предложил на Рачо в строящ се блок да му предостави апартамент без пари, но той не се съгласил. Прави отказ и на Българските военноморски сили да изработи срещу добро заплащане „резбирана” рамка, в която да присъства ликът на Леонид Брежнев, отговаряйки: „На мен пари не ми трябват !”.

 

Една българска лекарка, живееща в Париж, кани Рачо да я посети. Той подписва в МВР документ, че ще се върне. И заминава. Между другото, Рачо много добре знае, че през цялото време на тамошното посещение след него ще има агентурна „опашка”. От Франция жената води Рачо в Италия, за да се запознае и с тамошните  културни паметници. На места му предлагат да остане и там да работи срещу много високо заплащане, но той отказва. След 2–3 месеца се завръща.

 

По-късно, с благословията на шефа на МВР генерал Йотов (на когото Рачо прави малка портичка) разрешава на дърворезбаря да посети гр. Хановер във ФРГ, където бивш министър искал да му изработи цяла механа. Преценявайки, че германците са студени хора и храната не е добра, Рачо си купува един телевизор „Филипс” и инструменти за дърворезбарството и след два месеца престой се завръща в България. Сетне се разболява, а по-късно (със съмнителна „помощ”) напуска този свят на 20 юли 1993 г.

 

В предадени ми от брат му Ангел записки на Рачо (от 1978 г.), прозира неговата собствена философия за живота, неговият вътрешен „Пеньовски” изблик към красивото и едновременно с това – неговият бунт срещу пошлостта и неправдата, които все повече разширяват пространството си, в което се ражда песимизъм. Между другото, и по външност (дори и с буйната си гъста коса), дърворезбарят наприличва на Пеньо Пенев.

 

Под заглавието „Накъде по този път”, чета: „Светът отива към едно бавно, но сигурно загиване. Аз съм далече от всякакви оптимистични заблуждения, които пълнят главите на някои хора за по-добро бъдеще”.

 

Рачо силно негодува срещу награждаването на некадърни художници и скулптори и техни партийни покровители, срещу мошеници и търгаши, срещу разделянето на обществото (включително и в изкуството) на „наши” и „ваши”.

 

Много прочувствено Рачо споделя своята голяма мъка за постепенното обезлюдяване и запустяване на Зимевица, за усамотената му родна майка, за „ежедневието, което носи повече надгробни кръстове, отколкото щастливи раждания”.

 

Под заглавие „Задушница”, чието съдържание можем да определим като пътеписен разказ, прозира много лиризъм и тъга: „… Ноемврийски ден. Небето като гигантско стъклено око стоеше загледано отгоре сляпо и безчувствено над посивялата земя. Слънцето с лакти си пробиваше път през ниско падналите на изток облаци и се показа с обичайната усмивка над света, в която се четеше страх пред насрещния хладен повей. Всичко наоколо беше тъжно и пусто….”.

 

И още за живота: „Навярно трябваше да има и човешка слепота, и жажда в нея, за да направи човека една играчка, която се хили от дребните радости под огромния товар от страдания и само надеждата, като някой мигащ фенер от вятъра, я отвежда неотклонно по пътя към вечното преселение. Накрая се вижда едно опустошено бойно поле и ужасната гледка на паднали жертва мечти и димящите още дула на желания и страсти под злокобния грак на мъките лешояди, които дирят своята мърша”.

 

След смъртта на майка му Гица, Рачо пише: „Разбрах, че животът е една илюзия, в която е вплетен и моят светъл идеал и в това се крие целият ужас да остана сам до сега! … Но най-тежко е, когато няма на кого да кажеш „мамо”! … Там на прага на тази запустяла вече къща, ще стои един тъжен и жесток, като увиснал меч спомен за теб, който винаги ще разсича душата ми от мъка и сълзи…. Над пресъхналия извор на твоята животворна обич аз ще жадувам като скитник-несретник в пустинята на живота…”.

 

От сътворените с многобройни метафори картини личи, че Рачо е имал и дарбата да стане добър писател.

 

За разлика от политици и държавници, много хора се прекланят пред творенията на Рачо. Междувременно, той е имал много близък приятел, на който се е доверявал. Това е Христо Ташев, занимаващ се със строителна дейност и живеещ наблизо, в един блок.

 

Дърворезбарят се е стремял да общува с хора от музикалните среди. Сприятелява се с виртуозния ромски цигулар Венци Такев и му става кум на сватбата, продължила цели три денонощия. Дърворезбарят е близък и с Трайчо Синапов, и с Ибро Лолов, и с други музиканти...

 

Послепис на "Българи"

 

Местят Замъка на приказките от София

 

25 октомври 2013 г., БГНЕС: Замъкът на приказките, разположен в Борисовата градина, скоро ще изчезне от София. Комплексът, издялан от самоукия майстор Рачо Ангелов, ще бъде пренесен в истинския замък на бизнесмена Георги Тумпалов в село Равадиново до Созопол.

 

И таз добра!, би възкликнал великият Алеко.

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече