Отношението на възрожденските българи към евреите (2)

Автор: Олга Тодорова


Отношението на възрожденските българи към евреите (2) Лорд Дизраели (1804 - 1881), лидер и идеолог на консервативната партия, премиер на Англия и масон, върл туркофил и отявлен защитник на Османската империя, един от главните виновници за неосъществяването на "Санстефанска" България.

„Тъй нагло Лорда с мирен вид/ свой взгляд министерски исказа,/ и като същий злобен жид/ към нази пълен бе с умраза,/ и тъй цинически, без стид очите на света замаза...“ Иван Вазов, "Дизраели"

 

Прокламираното с големите реформени актове (Хатишерифа от 1839 г. и Хатихумаюна от 1856 г.) равенство на поданиците от всички изповедания не остава изцяло на книга – поне що се отнася до евреите.

 

Все по-зависимото положение на „болния човек“ от водещите западноевропейски страни (страни, в които през ХIХ в. евреите постигнали една значителна степен на гражданска еманципация и в които се оформили могъщи еврейски политически и финансови кръгове) принуждава османските власти да бдят особено усърдно за спазване на правата на поданиците си от еврейски произход.  

 

Тази покровителствена правителствена политика спрямо евреите у част от възрожденската ни интелигенция изостря антиеврейското озлобление.

 

Така например в издадената от Теодосий Синаитски през 1839 г. книга „Служение еврейско“ се лансира версията, че евреите били проклети още от самия Мойсей, поради което европейските евреи имали краста по седалищата си, а азиатските – рани по нозете си.

 

Ето сега едно красноречиво описание на епизодичен герой-евреин, което намираме във втората, непубликувана част на повестта на Васил Друмев „Ученик и благодетели, или чуждото си е чуждо“: „Лицето на евреина беше отвратително. С едно око, разрязана устна, с черни зъби, дълъг, извърнат нагоре нос, със сбръчкано лице, наполовина изгоряло, с дълга жълта, но от много време нечесана и набита със сламки и боклук брада“.

 

И за да бъде образът съвсем завършен, авторът добавя, че евреинът „понякогаш се оригваше, като изпускаше лукова и чесънена миризма.“

 

Но ако евреинът на Друмев все пак е само един художествена измислица (при това може би донякъде повлияна от чужди образци – натрапва се например приликата с Дикенсовия Фейгин от „Оливър Туист“), то Любен Каравелов вече не щади и „реалните“ евреи. В пътеписните си „Записки за България и българите“ той обявява еврейските квартали на София за „вонейша чума“, която съперничела дори на Солун – „столината на еврейското отрицателно благовоние“.

 

„Ако софийският евреин са приближи до вас, то вие сте принудени да отидете в банята и да се омиете с хума“ – предупреждава авторът и съветва софиянци, че ако „желаят да имат здрав воздух и да са избават от тифусните трески, то са длъжни или да преселят своите евреи на връх Витоша, или да ги натопат в саламура“. Впрочем, Каравелов не пропуска да напомни на аудиторията, че евреите „са известни на сичкият свят не само със своята телесна, но и душевна нечистота“.

 

В какво, според българина, се състояла тази „душевна нечистота“?

 

На първо място (и това е най-малкият грях на евреите в очите на българските им съседи) – в пристрастеността към един „паразитен“ начин на живот. Иван Богоров например изтъква, че за разлика от българите и от турците, които били орачи и овчари, „крехкий син на Ревека, като ся бои да хване оралото, за да не му ся изприщят ръцете, той за прехранванието си залягва на лесни и хитри печалби – търговия и монопол“.

 

Приглася му Каравелов, който твърди, че „гърците..., както и евреите, обичат да живеят без труд, без мъки и без голямо безпокойство“.

 

Евреите са нарочени не само за хитри и пресметливи, но и за непочтени. На тях не бива да се гласува доверие. „А на Давида Хаима нямам твърде голямо уверение, защото плете разновидно тая работа кату чист чифутин“ – пише Раковски в едно свое писмо.

 

Коварството и продажността минават за иманентни черти на израилевите чада. Показателен е смисълът, който се влага в метафората „чифутин“. Например: „Стреснете се, събудете се, братя българи плоещчени. Доста сте падали с главата надолу в чуждите ями, доста сте били чифути, които за пет пари продават майка си“.

 

 Оттук вече има само една крачка до мотива за еврейската склонност към предателство – мотив, който безспорно възхожда към евангелския разказ за падението на Юда. В кризисни моменти за християнската общност митът за предателите-евреи се възражда с неподозирана сила.

 

Например в своя приписка, оставена върху страниците на Протопопинския дамаскин, даскал Тодор Пирдопски обвинява „проклятити чифути“, че с предателството си по време на Гръцкото въстание от 1821 г. станали причина за обесването на цариградския патриарх и за всички други репресии, предприети от властите спрямо християнското население в столицата.

 

Мълвата приписва на евреите предателска роля и по време на Априлското въстание, както и в хода на Руско-турската освободителна война. Евреите, твърди следосвобожденският историописец Г. Димитров, „всегда са клеветели българите пред турското правителство“. В Карлово например те ходели преоблечени като турци и показвали на башибозука „кого да улови за бесене“.

 

С едва ли не генетично „вроденото“ у тях христоненавистничество се обяснява дори политическото поведение на някои европейски държавници от еврейско потекло. Показателно е например как в едно стихотворение под надслов „Дизраели“, публикувано през 1876 г. в емигрантския вестник „Стара планина“, е разтълкувана позицията на английското консервативно правителство на Дизраели-Биконсфилд във връзка с Априлското въстание.

 

Авторът с псевдоним „Пейчин“ (всъщност Ив. Вазов) не само че не пропуска да отбележи еврейския произход на английския министър-председател, но и се стреми да внуши, че тъкмо в „жидовството“ на Дизраели се крие разковничето за антибългарската му политика: „Тъй нагло Лорда с мирен вид/ свой взгляд министерски исказа,/ и като същий злобен жид/ към нази пълен бе с умраза,/ и тъй цинически, без стид очите на света замаза...“. Стихотворението завършва с прочувствения възглас „О, Англио, защо ли днес/ бездушен жид те управлява“.

 

 

Но в края на краищата, най-отрицателната черта на евреите и първопричината за всичките им пороци, си остава тяхната вяра. „Разобличаването“ й е предмет на специални усилия от страна на православното духовенство. С голяма популярност в духовните среди се ползват един особен тип антиюдейски полемични съчинения, уж писани – за по-голяма „достоверност“ – от покръстени равини.

 

Софроний Врачански например превежда от гръцки едно такова съчинение с автор новопокръстения евреин Павел Медик, като го включва в ръкописния си сборник от 1803 г., известен в науката под името „Книга за трите вери“.

 

В личната си библиотека на Неофит Рилски имал друга подобна гръцка книга – „Златно произведение на Самуил, равин юдейски“ (1834 г.) .

 

Към същия тип принадлежи и споменатото вече „Служение еврейско“ от 1839 г., което всъщност представлява свободен български превод от гръцки език на съчиненията на новопокръстения бивш равин Неофит с малки допълнения от книгата на Павел Медик. Сред многото шокиращи неща, които могат да „научат“ за юдейската религия читателите на този тип литература е и това, че евреите убиват християни с ритуална цел.

 

В „Служение еврейско“ например се обяснява как евреите хващат християнски деца на своя празник Пурим и ги държат затворени до Пасха, когато ги принасят в жертва. От така получената „християнска кров мучена“ се слагало в еврейските пасхални хлябове; от нея равините давали да пият на новообрязаните еврейски деца; с нея евреите пръскали своите покойници и захранвали новобрачните.

 

През ХIХ в. мнозина – не само на Балканите, но и в цяла Европа – продължават да вярват в този мит. Продължават да вярват в него и немалко българи. Неофит Бозвели например, както ясно личи от един пасаж в диалога „Плач Бедния Мати Болгарии“ (1846 г.), взема за чиста монета еврейското „убаятелное захранване и запояване“.

 

Но митът за ритуалните убийства не остава само на литературно равнище – понякога той се „инструментализира“, превръщайки се в отдушник на дълго трупани напрежения от социално-икономическо естество между християни и евреи. Ето как от време-навреме общественото спокойствие в някои български градове с еврейски колонии се взривява от слухове за извършени от евреите ритуални убийства или опити за убийства на християни – Скопие (1852 г.); Самоков (1859 г.); София (1869 г.); Кюстендил (1875 г.)

 

Истина е обаче, че в България – дали поради сравнително късния генезис на градската й буржоазия, дали поради по-умерената религиозност на православните българи или поради някакви други причини – християнско-еврейските противоречия не се проявяват в екстремни форми, не се стига до кланета и погроми над евреите, а случаите на „кръвна клевета“ са относителна рядкост, което, впрочем, дори дава основание на излизащия в Цариград в. „Източно време“ да направи оптимистичната констатация, че българският народ „не е молепсан с тая крыва мисъл на гърците“.

 

На пръсти се броят онези възрожденски дейци, които са издигнали идеалите за взаимна толерантност и гражданско равноправие в свое непоколебимо лично и политическо верую. В този смисъл Васил Левски, който ратува за пълна равнопоставеност между българи, турци и евреи в бъдещата свободна българска държава („било във вяра, било в народност, било в каквото било...“) представлява по-скоро едно приятно изключение, което само потвърждава правилото.

 

Справедливостта изисква да признаем обаче, че през ХIХ в., и най-вече през втората му половина, средновековно-религиозната ксенофобия и „политическият“ антисемитизъм малко по малко отстъпват място на едно ново мислене, което загърбва формираните на верска или националистическа основа антипатии, за да даде преднина на общочовешките ценности.

 

Петко Р. Славейков например, макар да споделя възгледа, че евреите са „фанатици и ругатели“, все пак съветва сънародниците си да гледат на тях „с милост като към братя по человечество, защото братството по человечество е по-старо от братството по вяра“.

 

Правилата на това пробиващо си път по-разкрепостено мислене диктуват човек да бъде преценяван според индивидуалните му качества. Точно такъв е подтекстът на реторичния въпрос, зададен от търговеца Хаджи Мина Пашов на страниците на „Цариградски вестник“: „Ако некой търговец вземе в работите си некой достоян Евреин за слуга, то религията на тоя последний, какво безчестие ще направи на репутацията на първийт?“

 

Естествено, тези по-прогресивни умонастроения влизат в противоречие със закостенелите възгледи на една голяма част от българското население, което предпочита по старому да се държи на „безопасна дистанция“ от друговерците. И през втората половина на ХIХ в. общественото мнение продължава да таксува близките контакти с евреи като компрометиращи.

 

Знаменателен е например един от доводите, с които в 1860 г. кюстендилци атакуват владиката си Дионисий и искат отзоваването му: „не познава християнието за свои чеда, но евреето и циганьето има за най-верни и любезни, сос них замръква, сос них осамва, сос них са советова за церковни и християнски работи...“

 

Въпреки всичко, сближаването между християни и евреи в епохата на реформите е един неудържим, макар и бавен процес. За това, между другото, може да се съди и по факта, че някои българските издания лека-полека изоставят маниера на представяне на друговерците като някаква хомогенна безлична маса.

 

На мястото на анонимното „некой евреин“ вече се появяват имена на конкретни личности от еврейски произход – при това тези личности се споменават не за да бъдат охулени, а за им се изкаже благодарност или похвала.

 

Разбира се, до самото Освобождение негативните изказвания по адрес на евреите в българската книжнина определено преобладават над позитивните. Утешителното е, че ако не всички, то поне една част от тези негативни изказвания всъщност функционират като щампа.

 

Те са своего рода топоси, които пишещият се чувства длъжен да използва като атестат за своето христолюбие или родолюбие. Във всеки случай там, където се говори не за евреите като общност, а за конкретни евреи, щампата обикновено се изоставя.

 

Ако в качеството си на духовник например Софроний Врачански се чувства длъжен да заклейми „христоненавистните“ евреи, то вече като човек, правещ личната си изповед, той не може да подмине с мълчание добрината, която му оказали представителите на същото това „христоненавистно“ племе – в „Житие и страдание“ Врачанският епископ откровено разказва как на младини цариградски евреи го спасили от похотта на „содомити-турци“.

 

В „Записки за България и българите“ пък Каравелов изгражда един изключително привлекателен образ на пловдивското еврейство („честни и трудолюбиви“, „добри, работни и милостиви личности“, „готови да помогнат всекиму без да гледат неговата вяра, народност, племе и лице“ и пр.) – образ, който рязко контрастира на карикатурния портрет на софийските евреи в същото съчинение.

 

Разбира се, причините за този „диференциран“ подход са до голяма степен политически. Софийските евреи, както Каравелов сам подчертава, спадали към немския клон на еврейството – същия, от който произхождали и редакторите на Виенските и Пещенски „чафутски вестници“, спечелили си омразата на нашия автор със своите славословия за султана. Представителите на пловдивската еврейска колония принадлежали към другия, испанския клон на еврейството, което за Каравелов автоматично ги поставя извън „списъка на заподозрените“.

 

Не можем да не си дадем сметка обаче и за един друг фактор, който вероятно в немалка степен е предопределил симпатията на писателя към пловдивските евреи. Става дума за един вид „локален патриотизъм“. Копривщенецът Каравелов без съмнение познавал отблизо пловдивските евреи, а нищо чудно да е имал и лични контакти с хора от пловдивската еврейска община – обстоятелство, което не му позволява да демонизира образа им.

 

Завършвайки сега изложението си, ще ни се да обърнем особено внимание на това, че независимо от положителната си или отрицателна коннотация, образът на евреина (както впрочем и образът на който и да е „друг“ във възрожденската ни книжнина) служи – пряко или косвено – за избистряне на собствено-българския образ, за уплътняването на българската национална идентификация.

 

Евреите се оказват подходящи за тази функция не на последно място поради своята „съизмеримост“ – също като българите те са един не особено многочислен народ, който от векове живее под чужда власт. В едни случаи тъкмо тази съизмеримост подсилва ефекта на контраста и укрепва българското самочувствие.

 

Българинът се блазни от мисълта, че поставен при общо-взето еднакви условия с евреите, той е по-чист, по-трудолюбив, по-честен, по-борбен, по-свободолюбив от тях.

 

По Либерален преглед - librev.com, със съкращения

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече