Първият председател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството не спира да се вълнува от обществените дела.

„Как ще ходя утре на партийно събрание? Ще кажат хората – синът ти е от Реформаторския блок, въх!” – пред обикновен жилищен блок в столичния квартал „Гео Милев” ни посреща необикновена жена.

Името на Мария Бойкикева излезе тези дни от забвение, но не заради мястото, което заслужава в дискусиите около 10 ноември. А заради най-малкия ѝ трети син – министърът на правосъдието Христо Иванов.

Изглежда беше търсен „информационен повод”, за да се припомнят известни моменти от неговата биография. Преплетени с изказване на майка му, че Ахмед Доган  – тогава Меди Доганов, е несправедливо осъден.

Думите на интелектуалката Мария Бойкикева, казани на митинг в Пазарджик през далечната 1989 г., са напълно резонни. Тя е първият председател на легендарния Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Понастоящем е пенсионер, а с политическа дейност се занимава главно в кварталния клуб на БСП.

Срещаме жена с изключително живи очи и остър наблюдателен поглед. Не изпуска нищо от разговора, не бихте ѝ дали 82-те години. Мислеща, убеждаваща, полемична, готова да спори и да сгълчи, но с разбиране. „И вкъщи сме така – успокоява ни, – като се водят спорове, падат чиниите от лавиците.”

От житейския път на Мария Бойкикева може да се направи касов филм. Преживяла е толкова, колкото на други няма да се случи за няколко живота.

Родена е в Москва в семейството на българския комунист и политически емигрант Недялко Бойкикев, който произхожда от стар охридски род. След като организира изложба във Франция и Германия за белия терор в България през 1923-1925 г., пътищата му към родината са отрязани.

През 20-те живее в Берлин и се жени за софиянката Светлана, която учи там медицина. Кумове им стават големите български музиканти – близнаците Панчо и Любен Владигерови, както и оперната прима Христина Морфова.

През 1929 г. Недялко планира да емигрират в САЩ, когато съветският търговски аташе му предлага да заживеят в Москва. Решението ще се окаже фатално. При една от сталинските чистки в края на 30-те Недялко Бойкикев е изведен от московската квартира и семейството му повече няма да го види. По-късно научават, че се е поболял още по пътя и издъхнал, щом го стоварили на брега на река Колима.

„Всяка вечер си мисля за него и за лагерите на ГУЛАГ. Когато Слави разказва по телевизията „магаданските вицове”, на мен ми става малко чоглаво”, споделя Мария Бойкикева.

В Москва майка ѝ е военен лекар (впоследствие ще стане професор и един от водещите специалисти по физиотерапия у нас). Преживяват ужасите на Втората световна и след 9 септември 1944 г. тръгват за България заедно със семействата на други политемигранти.

Дъщерята попада в абсолютно различна среда: „Това е все едно да се озовеш от ледена степ в райска градина. В Москва по време на войната сме гладували, пет пъти съм боледувала от скорбут, дойдох с каверни в дробовете. А тук виждаш цели щайги с домати, ябълки и круши по „Графа” и ти иде да си откраднеш…”

Мария си идва с две думи речников запас на български – джереме и калпазанин, които горе-долу означават едно и също. Така съвсем уместно  са я наричали близките в Москва. Освен плодовете в София силно я впечатляват накитите и кръстчетата, които носят жените.

Първите ѝ години в родината са в затворено общество – посолското училище. После завършва философия. Опознава и обиква България в края на 50-те, когато по разпределение е изпратена за учителка по история в Михайловград (сега Монтана).

„Клас стани! Днес е годишнина от Парижката комуна – златния час в историята на човечеството!” – щом става дума за революция, младата учителка се вживява и понякога изнася исторически урок с театрални елементи пред момчетата от Механотехникума.

Мария Бойкикева се определя като болен българофил и се дразни от негативните оценки, които „българите незаслужено сами си дават”. Религиозен човек е. Смята, че две места са я формирали като личност –  Москва и Прага.

В столицата на Чехословакия попада в самия разгар на Пражката пролет. Съпругът ѝ Любомир Иванов е инженер, изпратен по работа там. Мария се потапя в бурната атмосфера. Всяка вечер е по улиците, слуша речи по митингите, снима.

Става свидетел и на инвазията на войските от Варшавския договор, събитията са прелом във възгледите ѝ. „Влязохме в Чехословакия и… се върнахме много назад. За социализма започна това, което на руски се казват „откат”. Назад във всяко  отношение.”

Семейството получава разпореждане да се върне, до унгарската граница се движат зад съветски танк. На гарата в София милицията ги посреща с тараш на багажа. Мария обаче е добър конспиратор – успява да скрие снимки и статии в пердето на купето

 „Аз не видях нито контрареволюция, нито фашизъм. Хората искат социализъм с човешко лице”, разказва пред слисаните си приятели в София. Оттогава е първото ѝ предупреждение за изключване от БКП. Неизбежното ще се случи двайсетина години по-късно покрай активността ѝ в Клуба за подкрепа на преустройството и в „Екогласност”.

Мария Бойкикева познава всички неформали от онези времена. „Бяхме като едно братство.” Еколозите често се събират при Александър Каракачанов на ул. „Паун Грозданов” (сега „Черковна”). Волен Сидеров? „Оттогава все е много сериозен, в свирепо настроение.” А после? „После е като в „Ана Каренина” – „Всичко се обърка в дома на Облонски”. Вече не е братство.”

Едно от първите решения на Политбюро на БКП след 10 ноември е да възстанови партийното членство на 13 дисиденти, сред които и Бойкикева. Тя е сред неколцината, които приемат да се върнат в партията.

Името ѝ се чу отново в открито писмо на български общественици и интелектуалци преди няколко години, което не получи широка разгласа в медиите.

Нарочената днес за майка на „американски човек” се подписва под обръщение до държавния секретар на САЩ г-жа Хилари Клинтън, в което се изразяват опасения, че отношенията между двете страни през  последните 22 години „се развиват на неравноправна основа и често приемат формата на открит диктат от страна на Съединените щати”.

Конкретни поводи за обръщението са опасенията от въвличане на България във военна авантюра в Иран, разполагането на американски военни бази у нас и „недопустимият начин, по който компания „Шеврон” се опитва да спечели концесия за добив на шистов газ”.

Засегнато е и поведението на посланик Джеймс Уорлик, който „е станал за смях пред българската общественост, подривайки авторитета на американската държава и дипломация”.

Сред подписалите преди името на Бойкикева се набива на очи и Димитър Баталов – ексдепутат във ВНС, земеделец николапетковист, първи председател на Клуба на репресираните след 9 септември 1944 г.

„В нашето семейство не сме хора, които мислят в категориите или/или. А по-скоро сме и/и. Това важи и за сина ми Христо”, пестеливо споделя Мария Бойкикева.

Държи да уточни, че той не членува в никоя от партиите в Реформаторския блок. Преди години спечелил стипендия за изучаване на американската правосъдна система от фондация „Фулбрайт”. После в качеството си на директор на неправителствена организация за правни инициативи търсил служебни контакти с ръководства на различни партии.

Само от БСП проявили високомерие и не изслушали идеите за съдебна реформа. Според майка му Христо Иванов останал с впечатление, че партията не се интересува от тази тема.

Младите в рода са обществено активни, повечето симпатизират на екологичните движения. Почти всички са планинари и скиори, включително Мария. Един от внуците ѝ е водещият специалист по водни екосистеми във WWF-България Любомир Костадинов.

Самата Мария Бойкикева заедно със съпруга си е редовен участник в софийските екологични протести през последните години. Отбелязала си е, че е ходила точно 22 пъти.

За отношението към БСП сред младите в рода? Тук преди думите на Бойкикева би трябвало да поставим голямо многоточие. Отбелязва лаконично, че проявяват разбиране към нейните убеждения и никога не са я агитирали да напуска партията… Но иначе си говорят, каквото мислят.

Самата Мария все още се надява, че някой ден „БСП може да придобие един по-такъв вид”, та да се харесва и на хора като нейните.