Насилие срещу духовността

Автор: Боян Балкански

Днешни тараклийчета...

Масово преселване на българи от поробената от Турция Дунавска България в историко-географската област Бесарабия (днес части от Молдова и Украйна) и Южна Русия е ставало на няколко вълни, предимно по време на руско-турските войни. А те са през годините: 1769–1791, когато на императорския престол на Русия е  Екатерина II Велика, 1806–1812 (по времето на император Александър I) и 1828–1829 (по времето на император Николай I).

Първата причина за преселването е да се избегнат многообразните жестоки безчинства на турските власти – постоянното насилие, обезчестяване, кланета, бесилки и помохамеданчване.

Втората причина, за която се избягва да се говори с цел изтриване на тази историческа памет, е преселническата политика на Русия спрямо българското население (обект на друга голяма и интересна тема). Десетки хиляди българи напускат родните места, обичаната земя и домовете си и тръгват в обратна посока на техните далечни предци – Аспаруховите българи. Те се заселват основно в бившия Аспарухов Онгъл или Буджак (на ногайски език “ъгъл”), намиращ се между долните течения на р. Дунав и нейния приток р. Прут.

Изминаха 210 години от 1806-та, откакто на територията на Молдовска Бесарабия (в Приднестровието и Украинска Бесарабия по-рано) са регистрирани първите преселници, наричани “колонисти”. Преселниците – “чисти” българи и българи гагаузи се настаняват в съществуващото тогава Молдовско княжество (под руско влияние). Разселват се на територии, населени до този момент с ногайци и татари, които се прогонват от техните местообитания до към края на 1807 г.

Бягайки от “тежкото” в България, след много години на сравнително спокойствие и съзидание от началото на преселването им, българите са хвърляни неколкократно в големи политически водовъртежи. В определени периоди те са подлагани на физически и психически тормоз – асимилиране от руски и румънски власти, изгонване на хиляди километри (в Сибир, Алтай и др.), довеждане до абсолютен глад през 1946–1947 г., когато само в Тараклия умират 5000 души, унищожаване на духовните им храмове и прочие.

Голям съветски “героизъм” е разрушаването, взривяването и опожаряването (от 1917 г., но най-вече през 60-те години на миналия век) на хиляди духовни храмове и избиването на хиляди свещеници и монаси в широките рамки на СССР, в които попадат и бесарабските българи.

По данни на президентската Комисия по реабилитация на жертвите на политически репресии в СССР, цитирани от ИТАР-ТАСС, само за периода 1937–1941 г. са били разстреляни около 111 000 православни духовници. Към 1940 г. в страната са останали около 350 действащи църкви (при 67 000 през 1914-та година) и не повече от 500 свещеници (от 66 000 за същата година).

През 1914 г. на територията на Руската империя (по официални данни) е имало 54 174 православни храма, вкл. манастирски, учрежденски, гробищни, недействащи и дъщерни (без военните църкви), 25 593 параклиса и 1025 манастира. През 1987 г. в СССР са останали 6893 православни храма и 15 манастира.

Опустошителната мелачка на духовността не подминава и църквата “Свети Георги” в Тараклия, която има богата и интересна история.

През първите десетилетия от основаването на Тараклия, богослужението се провежда в обикновена кирпичена къща. През 1833 г. е построена дървена църква, наречена “Свети Георги”.  След 40 години тази църква изгаря. На нейно място през 1873–1876 г. е издигната каменна. Строежът ѝ е свързан с Тодор Дериволков и кмета Александър Попов, известен с прякора Пачалата.

В строителството ѝ взимат участие жителите на цялото селище – с пари, строителни материали, труд. Помагат и хората от околните села. Поради липса на камъни в района такива се докарват с волски коли чак от район Арциз, на около 35 км югоизточно от Болград и от другаде.

По време на строежа кипи приповдигнат български патриотизъм. Прииждат натоварените коли с камъни. Босоноги деца носят в торбичките си пясък от близките дерета и рекички. А жени и баби предават кошници с яйца (общо над 3000 бр.), необходими за здравината на хоросана (смес от вар и пясък). Едни бъркат разтвора, други го подават, а трети зидат.

Освещаването на църквата се превръща в голямо събитие. В Тараклия пристига Кишиневският епископ и епископът на Хотинската епархия Павел. Пеша, с магарешки и конски каруци, и с волски коли от близки и далечни села, прииждат православни християни да видят новия духовен център на българите в Тараклия.

Църквата се ремонтира през 1912 г. от Павел и Георги Родинови. Тогава Тодор Илиев Кайряк подарява 40 златни рубли, а Хаджи Динку Бъкарджиев – златна чаша, на която са изписани имената на братята и баща му, служили в манастира “Зограф” на Атон.

През 1932–1933 г. църковният храм отново се ремонтира с участието на италианския архитект Палмиери.

През месец октомври на 1940 г. църквата (най-голямата в Южна Бесарабия) се засяга от земетресение. Появяват се пукнатини. Вместо да се ремонтира, църквата се затваря по нареждане на управленците-атеисти (по претекст, че може да убие някого). Но в същия период тя се използва за складове, за спортна школа и прочие.

През 80-те години на XX век се намират ентусиасти, които решават отново да възстановят църквата. Между тях са: протойерей Г. Горя, Н. Байректар, Ф. Бакърджи – председател на Църковния съвет. Намират се и проектанти – арх. В. Дубалар, строителните инженери В. Кайряк, В. Плугло и В. Повик. По техния проект строителният инженер Г. Зайченко от Кишинев започва възстановяването. Първият камък е положен на 3 ноември 1989 г., а на 23 септември 1994 г. църквата е осветена от епископ Викентий Бендерски.

На 8 август 1968 г., по нареждане на комунистическата власт, идват войници с танкове от Болград и започват варварското ѝ разбиване пред погледа на населението. Отначало завързват високите ѝ части с дебели телени въжета, които се дърпат от танковете. За два дни сриват храма до основи. В момента на разрушаването църквата е заобиколена от множество жени и баби, които се кръстят и наум проклинат партийните функционери.

През 1994 г. църковният храм “Свети Георги” отново е възстановен. Днес той е един от най-значимите символи на гр.Тараклия. Градът е около 15 000 жители (80 % българи) и е център на българщината в Молдова.

Вижте още - Балкански, Б. Българи сред огнищата на древни народи. С.,2009                                                                                                                                                          

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.org//nasilie_sreshtu_duxovnostta-h-942.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот