Нации и национализми в Европа през ХIХ век (Част 2)

 (2 коментара)


Нации и национализми в Европа през ХIХ век (Част 2) Йохан Готфрид фон Хердер (1744-1803)– наричан „баща на културния национализъм“. Хердер говори за Volk, образуван около общ език – пазител и носител на общото наследство

Език, фолклор, съвкупността от расови теории, тезите на философите – всичко това като вектор на модерният национализъм

Езикът се реформира и стандартизира, за да се подчертае отделната и уникална идентичност на нацията. Съставяни са речници и граматики, събирани са библиотеки, подготвяни са учебници за националните училища и университети. Лингвисти се заемат да покажат, че пренебрегваните по – рано народни езици са точно толкова изтънчени, колкото латинския или гръцкия; че чешкият, каталонският, келтският или норвежкият са точно толкова ефикасни средства за комуникация, колкото вече “кодифицираните” имперски езици. Норвежкият случай е особено интересен. Там специално се създава съставна конструкция от селски диалекти, наречена “нов норвежки” или “селски език” (nynorsk или landsmǻl), за да бъде противопоставена на установения “държавен”/”книжовен” език на Дания и Норвегия (riksmǻl или bokmǻl).

 


От фолклорът също се очаква да присъедини модерната нация към нейните най – древни културни корени. Той представлява особено важен ресурс за нацията и национализма, тъй като неговата автентичност не може да бъде проверена лесно. Почти винаги, в допълнение към езиковата реформа, граматиката и речника, пионерите на национализма публикуват и сборник народни умотворения (братя Грим за германците, Вук Караджич за сърбите…).

 


Мобилизирана е и религията, която да освети националните чувства и в много случаи - да издигне бариери между етническите групи. За националните православни и протестантски църкви тази форма на сепаратизъм не е новост. Но дори римокатолическата религия успява да бъде обърната против претенцията си за универсална мисия, за да раздели хърватите от сърбите, за да запази литовците от русификация или поляците от германизация.

 


През разглежданата епоха силна привлекателност упражняват расовите теории. Идеята за “кавказка раса” е измислена в края на 18 в. Сродната идея за “арийската раса” е изказана за пръв път от един германски професор в Оксфорд, Макс Мюлер. Много от европейските нации по това време в по – малка или по – голяма степен са изкушени да мислят за себе си като за уникална расова група, чиято кръв образува различно течение. Проявява се непознат дотогава интерес към етнологията и към изучаването на “расовите типове”, за които се предполагало, че съответстват с всяка от модерните нации.

 

 

 Въпреки ласкателното твърдение, че славянските общества и нации не познават расизма в историите си, че той е негативна характеритика на Запада, дори панславянското движение през този период бива натоварено с расови отсенки. Претендирайки за обединение на всички славянски народи под закрилата на руския цар, то често приема, че политическата солидарност ще се появи от (несъществуващото) расово сходство на славяните. Ефектът е двупосочен, като на расовата близост се противопоставя споменатата религиозна диференциация. Сред католиците поляци и хървати подобни твърдения срещат слаб резонанс. Голяма популярност те имат обаче сред сърбите и българите, а и като изключение – сред чехите, защото и трите нации очакват своето освобождение от Русия.

 


Не може да се отрече, че развититето на национализма е тясно преплетено с модернизацията на европейското общество. Действително някои историци с марксистки убеждения отиват прекалено далеч, настоявайки, че съотношението е абсолютно. Политическото потисничество може да бъде също толкова ефективно, колкото и социално-икономическата модернизация в стимулирането на модерния национализъм. Но все пак процесите на модернизация определено променят естеството на съществуващите вече национализми и разширяват тяхната социална база отвъд всички предишни ограничения.

 

 
Национализмът подчертава също и важното разграничение между “цивилизация” и “култура”. Цивилизацията е общият сбор от идеи и традиции, наследени от античния свят и от християнството; тя е присадена върху местните култури на всички европейски народи, за да оформи общото им наследство. Културата, обратно, израства от ежедневния живот на хората. Тя се състои от всичко, което представлява специфика за една определена нация: от нейния роден говор, фолклор, от нейните религиозни отклонения, от особените й практики. В по-ранни времена цивилизацията е възхвалявана, а културата – презирана. Сега национализмът прави обратното – общата “европейска” цивилизация е принизявана за сметка на националните култури.

 

 

 Образованият, мултиезичен, космополитен елит на Европа отслабва и отстъпва водещото място на националните маси, които смятат себе си само за французи, германци, британци (англичани) или руснаци.
Теоретизирането на национализма не отслабва с времето. Сред модните идеи в края на 20 в. може да се разгледа гореспоменатата социологическа връзка между национализма и модернизацията; психологическата концепция за нацията като “въображаема общност”; и идеята за “измислената традиция” – механизма, при който зараждащите се нации създават сами свои митологии.

 

Националистическите страсти неизбежно подхранват конфликти. Почти всички части на Европа съдържат етнически малцинства, чиито народни национализми са склонни да се сблъскват с водения от държавата национализъм на властите. Във Великобритания например съществуват три потенциални (от гледна точка на онази епоха) сепаратистки движения; в Руската империя те са седемдесет. Дори в Германската империя, която е забележително хомогенна от етническа гледна точка, трайни конфликти възникват в полските гранични провинции, на датската граница в Шлезвиг - Холщайн, както и на френската - в Елзас-Лотарингия. Сериозни противоречия възникват и между водачите на националните движения и лидерите на либералните или социалистическите мнения, които или не се съгласяват с национализма въобще, или възразяват срещу приоритета, отдаван на националните цели.

 

С минаването на десетилетията национализмът често приема по-агресивен тон. Националните движения, които започват като част от либералния кръстоносен поход срещу реакционните династии, остават разочаровани, тъй като техните въжделения не се реализират напълно. Ето защо през последната четвърт на деветнайстото столетие старият освободителен и обединяващ национализъм започва да отстъпва пред нетолерантния натиск на “интегралния национализъм”.

 

 

Зараждат се дебати за експулсиране на малцинствата; за “предателството” на всеки, който не се подчинява на националистическата догматична дефиниция за общността. Именно в този негативен смисъл терминът “национализъм” влиза в обща употреба през 90-те години на 19 в. По това време възникват станалите класически лозунги на европейските национализми: “Германия за германците”, “Франция на французите” и пр.

 

Много зависи и от политическата среда, в която трябвало да оперират различните национални движения. Някои политически теоретици се изкушават да поставят умерените, хуманни и освободителни форми на национализма в Западна Европа и да струпат национализмите на Източна Европа в нетолерантната “етническа” категория. Тази класификация е откровено несправедлива и предубедена.

 

 

Съществуват много западноевропейски случаи на нетолерантен етнически национализъм дори в съвремието ни – от ИРА до фламандския Отечествен фронт. От своя страна редица национални движения в източната част на континента включват тъй наречените “западни” елементи наред с “незападните”.

 

 Вярно е, че в този регион автократичните империи възпрепятстват по-силно “либералния” национализъм, като насърчават силното противопоставяне от всички възможни страни. Докато народният национализъм получава достатъчно свобода в повечето части на Европа през 50-те г. на XIX в., вследствие от разстройването на Метерниховия ред, след 1870 г. много от онези народи, които се оказват под скиптъра на руския цар, трябвало да отложат своите надежди за освобождение почти с цял век. Ала това отлагане се дължи повече на естеството на съставните руски държави, отколкото на присъщите характеристики на техните подчинени народи.

 

Доминираната от национален егоизъм политическа мисъл през този период понякога е много цинична по отношение на Европа. Това илюстрира изявлението на Бисмарк, че за него, канцлера на новосъздадената Германска империя, Европа е просто едно географско понятие. През 1876 г. той пише, че непрекъснато чува думата “Европа” да се използва от политиците, които искат нещо от другите сили, когато ги е страх сами да поискат. Човекът, който налага обединението на Германия, има причини да не се интересува от Европа.

 

 

Обявяването на този акт става против желанието на другите европейски държави; в продължение на векове Европа е пренебрегвала Германия.
Това, разбира се, не означава, че на тогавашните европейци им липсва самочувствие да бъдат такива. Заслужава да се отбележи, че в Германия, Франция, Великобритания, Италия, както и в почти всички новообразували се държави, съществува дълбоко вкоренено разбиране за споделена обща, но твърде неясна европейска съдба. Особено стимулираща е идеята, че европейските нации си приличат по своето чувство за превъзходство над другите, неевропейците.

 

Оттук се стига до парадоксалното заключение, че ерата на зараждащия се национализъм е също и ера на безгранична вяра в европейското превъзходство и на неограничено европейско самочувствие. Това е период на безпрецедентна експанзия на всичко европейско, включително на идеята на национализма. Прогресът започва да се разглежда почти като синоним на европейската цивилизация, като основен мотив за това е именно стремежа за конкуриране между различните нации.

 

Междувременно Ернест Ренан, един от най-далновидните наблюдатели на национализма, стига до заключението, че национализмът не е нищо друго освен фаза. Никоя модерна държава или нация няма да бъде вечна; рано или късно всичко щяло да бъде изместено “вероятно от европейска конфедерация”. А преди него самият Метерних, стожерът на реакционния ред в следнаполеонова Европа, споделя: “За мен Европа отдавна съдържа есенцията на отечеството”. Едва ли обаче във века на национализма някой би могъл да предвиди, че подобни чувства ще се завърнат един ден в по-практична форма.

Край

 

 

Агенция АлтерМедия Инфо – С. М.

 

 

 

 

 

Коментари
2009-05-06 19:20:06 От: Знаещ

Допълвам обаче:
Не е невъзможно създаването на измислени нации с променен до неузнаваемост от реформи език или директно с новоизмислен език !такива примери има много -примерно румънският език и македонският са лабораторни езици !Сръбският и доста други са диалекти оформени като литературни норми ,каквито са тюркските езици -Азърбейджан,Узбекистан,Тюркменистан -Уйгурският Турският или пък Нормата Таджики ,Пущу,фарси все ирански езикови норми.
.Всичко зависи от твърдоста ,пасиналноста с която се налага новата езикова норма и продължителноста на тази твърдост .В края на краищата и това не е изключение !Напротив дори лабораторнит езици дочат ясно че организацията на планетарният мошки социум не може да пренебрегне народноста националноста !та...прочети целия

2009-05-06 19:47:29 От: знаещ

Наднационалната организация е ефективна когато се съобразява с народноста!Просто защото в народноста комуникацията е унифициравна в максимално голяма степен и управленската информация достига плътно и без загуби да всеки нейн член !На такъв принцип се стреми да се организира и Европейският съюз!Този му стремеж обаче е миниран от множество условности наследени от предхождаща перверзна политическа практика ,като разкъсване на съществуващи народи ,денационлизирането им в различна степен с различни по сила и продължителност административно -командни методики ,което създава определен хаос!Това наследство, ако не се реформира по един разумен начин -а именно да се констатира принадлежноста на населението към даден етнос да се изправят вековните грешки на вел...прочети целия

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот