От автора Самюел Дженкинс:

 „Това е история на Европа, не на европейските народи. Тя е опит да се опише как група държави, взаимодействащи си в течение на времето, са развили колективно, континентално съзнание.

В географско отношение някои региони са били по-ключови от други и това е насочвало моя разказ. Постепенно преминаваме от Източното към Западното Средиземноморие, а после на север от Алпите, до големите речни басейни на Централна Европа.

Франция, Германия и техните непосредствени съседи са били в сърцето на европейската история както през изминалото хилядолетие, така и днес.

В същото време Иберия, Британските острови, Скандинавия и Източна Европа са играли повече епизодични и периферни роли. Разбирам, че това оставя много държави извън картината и може да се стори повърхностно на онези, чиято страна е пропусната.

Дори родината на баща ми, Уелс, няма особена роля. Защото това е история на Европа като цяло, а не на нейните съставни части“, обяснява авторът.

Много държави оставя Дженкинс извън своята кратка история на Европа, но България все пак намира място в нея – с борбите срещу османското владичество. Предлагаме откъс с ключовия играч на Стария континент – Ото фон Бисмарк, Железният канцлер.

Бисмарк и Берлинският конгрес

През 1875 г. отдавна тлеещото балканско недоволство срещу османското владичество прераства във въоръжени конфликти в Сърбия, Босна и Херцеговина и България.

Априлското въстание в България през 1876 г. е жестоко потушено от турците, като в репресиите са избити около 12 000 цивилни. Европейското обществено мнение е потресено, възприемайки това като геноцид на османските турци срещу православните християни.

Руският император Александър, жадуващ реабилитация след кримското фиаско, не се нуждае от втора покана. Той решава, че ще оглави кампания за общославянско освобождение от турско иго. Войната избухва през 1877 г. и в резултат руснаците изтласкват зле оборудваните турски сили от почти целия Балкански полуостров.

По силата на Санстефанския мирен договор е създаден руски протекторат над голяма, нова България, обхващаща целия север на Балканите и имаща царския племенник за княз. Османската империя, широко възприемана като „болникът на Европа“, е поставена на мястото ѝ, а Русия отново достига портите на Константинопол.

Въпреки обществените симпатии към българите, Европа е също толкова против руския експанзионизъм, колкото и по време на Кримската война. Турция все още е полезен буфер срещу Русия.

Дипломатическият натиск (Великобритания дори заявява, че ще обяви война, ако Константинопол бъде превзет)принуждава Русия да се съгласи на нов европейски конгрес. Той е свикан от Бисмарк в Берлин през лятото на 1878 г. с намерението да направи за Източна Европа онова, което Виенският конгрес е направил за Западна. Това трябва да е неговият миг на триумф.

Бисмарк не се интересува особено от Балканите, които според него „не си струват костите дори на един померански гренадир“. Но се интересува от Русия, чиито крила са сериозно подрязани от конгреса.

Той намалява наполовина територията на Санстефанска България, подкрепя Турция и разделя Балканите между съставляващите ги народи, с независими Румъния, България, Сърбия и Черна гора. Турция си запазва Македония, но е отделена от България. Босна отива при Австро-Унгария.

Берлинският конгрес е класическо европейско разчленяване, без сантименти от рода на консултации или самоопределения.

Той категорично посочва къде е центърът на властта на континента – в нова Германия.

Ролята на премиера Дизраели (1868, 1874–1880) в Берлин наподобява някогашното поведение на Касълрей – предпазливо топване на британски пръст в европейската дипломация. Неговата стратегия е насочена предимно към Индия.

През 1875 г. той укрепва имперската сигурност, като купува почти половината акции на Суецкия канал от Франция. Година по-късно удостоява кралица Виктория с титлата Императрица на Индия. Превръща една стая в имението си „Хюендън Манър“ в музей на Берлинския конгрес (днес отворен за посетители).

Що се отнася до Балканите, Дизраели бива яростно атакуван от Гладстон зарази мекото си отношение към Турция по време на българските кланета. „Няма канибал по островите в Южните морета, чието възмущение не би кипнало и преляло“, казва той по повод позицията на Дизраели.

Последният отвръща, че „от всички български ужаси, Гладстон е вероятно най-големият“. Нищо ново в областта на политическите хули и нападки.

Русия никак не е доволна. Царят описва Берлин като „коалиция на Европа срещу Русия, под ръководството на княз Бисмарк“. Тъй като съюзът с Русия е в основата на по-раншната дипломация на Бисмарк, това е обезпокоителен знак, че той вече не владее положението както някога.

С възрастта Бисмарк става параноичен и съзира навсякъде леви конспирации. Твърди, че има доверие единствено на Великобритания, макар че по думите му „всяка страна, сваляща управниците си по прищявка на избирателите“ е достойна за съжаление. Само с добрата стара Австро-Унгария запазва топли отношения.

Мастилото на Берлинския договор още не е изсъхнало, когато през 1879 г. подписва с нея таен договор, според който двете империи се ангажират „да си помагат взаимно с цялата си военна мощ“ в случай на нападение от Русия. Три години по-късно пактът е разширен, включвайки и Италия.

Тройният съюз е повторение на Свещената Римска империя, която също отблъсква Русия. Самият Бисмарк веднъж отбелязва: „Онова, което учим от историята, е, че никой не си взема поука от историята“.

Със съкращения от сайта "Площад Славейков". Книгата е издадена на български от изд. "Сиела"