Какво може да ни каже 1914 година за настоящето
Сър Ричард Джон Еванс е британски академик и историк, най-добре познат с изследванията си по история на Германия през 19 и 20 век, особено Третия райх.
През 1914 свръхсилата, която доминира в света чрез контрол върху моретата и управление на империя, състояща се от колонии, доминиони и зависими страни – Великобритания – е предизвиквана от съперник, който започва да я задминава икономически и създава собствени въоръжени сили по суша и море, за да утвърди претенцията си за „място под слънцето“ – Германия.
Всичко това изглежда някак заплашително близко до ситуацията днес, когато глобалното господство на Америка все повече е поставяно под предизвикателство от възхода на Китай.
Идеологическите съперничества между конкурентите тогава и сега също изглеждат поразително сходни, поне на пръв поглед: от една страна, Великобритания тогава и Америка днес, с техните демократични политически системи, които държат правителствата отговорни пред законодателните власти и заменими чрез процедурата на всенародни избори.
От друга страна, Германия тогава и Китай днес, с техните назначавани и несменяеми правителства, отговорни единствено пред самите себе си.
Свободната преса и откритото публично пространство от едната страна се намират в контраст с контролираната публична сфера от другата страна, при която цензурата и уловките на една полицейска страна по същество запушват устата на най-резките критици на правителството.
И, разбира се, както тогава, така и днес, в сила си остава зловредното влияние на национализма – китайското дрънкане на саби във връзка с различните оспорвани острови почти не отстъпва по реторична страст на бомбастичните речи на кайзера, утвърждаващи германските претенции в Африка и Близкия изток преди 1914.
Сблъсъкът на идеологиите и религиите е очевиден преди 1914, също както и днес, като и в двата случая акцентът пада върху тревожните места по света.
В момента онова, за което се тревожим, са конфликтите в Близкия изток: злостната гражданска война между съперничещи си ислямски фракции в Сирия, както и борбата за надмощие между шиитския Иран и сунитската Саудитска Арабия.
Допълнителен елемент на опасност се внася от Израел с неговия атомен арсенал и отново Иран, с непрестанните му опити да изгради свой собствен такъв. Китай и Русия застават зад едната страна, докато НАТО и САЩ се подреждат зад другата.
Преди 1914 критичното тревожно място са Балканите, където националистическите страсти са подсилени от религиозни конфликти между, от една страна, християнските държави (например Гърция и България) и Османската империя, от друга. Хабсбургската монархия, управлявана от католически елити, е предизвиквана от православна Сърбия.
И точно както в днешния Близък изток вече имаше няколко войни (през 1948, 1967 и последно през 1973), така и тогава е имало предшестващи войни на Балканите (между Русия и Турция през 1877-78, и между Сърбия и България през 1885). Така че 1914, понякога наричана тук в региона „трета Балканска война“, не е нищо ново за тези страни.
Всички балкански сили от онова време са тежко въоръжени, като закупуват най-новите оръжия от водещите европейски производители с помощта на заеми, предоставяни от британските, френски и германски правителства. Всички тези страни са политически нестабилни, правителствата нерядко са сваляни чрез сила, а терористически организации като сръбската „Черна ръка“ или ВМРО, процъфтяват.
Балканските държави, също като днешните нации от Близкия изток, до известна степен са „упълномощени“ от по-големи сили, най-вече царска Русия, Германия и Австро-Унгария.
Самите тези сили вече са се намирали на ръба по време на първата Балканска война през 1912-13, когато Черна Гора в съюз със Сърбия напада северна Албания, където сред жителите няма буквално никакви черногорци или сърби.
Австро-Унгария изисква оттеглянето на Сърбия, Русия започва мобилизация в подкрепа на сърбите, а Франция обявява подкрепата си за руснаците. Ситуацията е разредена само чрез британската намеса, в резултат на която се провежда международна конференция, гарантираща независимост за Албания.
Целият епизод е един вид злокобно подсказване за онова, което ще се случи през август 1914. С разпадането на съюза между балканските страни през 1913 България преминава под патронажа на германците, като единствената оставаща държава-клиент на руснаците в региона е Сърбия.
Сръбските амбиции вече са подбудили Австро-Унгария да присъедини Босна и Херцеговина, с тяхното значително сръбско население, през 1908. Да се обявява всичко това за несвързано с амбициите и съперничествата на Великите сили (както го направи наскоро Борис Джонсън) е също толкова погрешно, колкото би било да се обявяват за несвързани с международните отношения от по-голям мащаб днешните яростни антагонизми в Близкия изток.
И все пак балканските нации от късния 19 и ранния 20 век са също толкова малко „просто марионетки“ на Германия или Русия, колкото и днешните държави от Близкия изток са „просто марионетки“ на Америка, Русия или Китай.
Както президентът Обама откри сам, да се контролират израелските правителства е съвсем не лека задача; той може и да казва на израелците да не строят повече еврейски селища по окупирания Западен бряг, но те го правят въпреки това.
Китай и Русия може и да блокират западните опити за налагане на санкции срещу режима на Асад в Сирия и да продължават да го снабдяват с оръжия, но те не могат да го контролират или да спрат неговите опоненти, така че се принуждават да търсят начини за прекратяване на конфликта по мирен път; сътрудничеството им при премахването на химическите оръжия говори за нежеланието им да поддържат режима при всякакви обстоятелства.
Китай снабдява Иран с оръжия и атомни технологии, но не може да направи почти нищо, за да посредничи при неговата политика в Близкия изток. Подходът му е смекчен от необходимостта да се поддържат добри отношения със Съединените щати.
Не на последно място поради нарастващата важност на икономическите връзки със запада, Русия се огъна пред международния натиск за санкции срещу Иран и ограничи доставките си на оръжие в страната. Във всичко това няма особено много свидетелства в подкрепа на твърдението, че днешните велики сили са въвлечени в регионални конфликти така тясно, както са били през 1914.
Една от важните причини за това се крие в нашето променено отношение към войната. Европейските войни от 19 век са ограничени по времетраене и обхват, и рядко включват повече от шепа участващи страни.
Казано обобщено, смъртните случаи в битките между 1815 и 1914 са седем пъти по-малко от същата цифра от двадесети век.
Ако днес няма признаци за скорошно разпадане на ООН, въпреки всичките й недостатъци, то това се дължи не на последно място на факта, че следвоенните споразумения от 1945 почиват върху всеобщото разбиране, че международното сътрудничество във всички области трябва да бъде по-силно, отколкото е било при Лигата на нациите, злощастният предшественик на ООН.
Разрушенията, причинени от Втората световна война, с нейните 50 милиона или повече убити, нейните разрушени градове, нейните геноциди, с широкоразпространеното отричане на гражданските ценности, има далеч по-мощно въздействие от смъртните случаи, причинени от Първата световна война, които са до голяма степен ограничени най-вече до войниците.
През 1945 Хирошима и Нагасаки предоставят едно допълнително, ужасяващо предупреждение за това какво би могло да се случи ако светът отново започне война.
През 1914, напротив, много малко хора имат каквато и да било представа за катаклизма, който ги очаква. Както адмиралите, които смятат, че войната по море ще бъде просто повторение на великите морски битки от миналото, така и генералите мислят, че сухопътната война ще бъде нещо като конфликтите от 1860-те. Мирът пък ще бъде сключен само след няколко седмици или най-много месеци.
Но в сравнение с миналите времена, някои нови технологически постижения, като простата бодлива тел, патентована през 1874, както и картечницата, усъвършенствана в преносима форма едно десетилетие по-късно, вече са се превърнали в стандартно защитно оборудване.
Заедно с това обаче двигателят с вътрешно горене и бронираното покритие все още не са развити достатъчно, за да доведат до производство на танкове, които да преодолеят тези защитни технологии по достатъчно ефективен начин и да възстановят отново мястото на бързите движения във военното дело.
Няколко души успяват да осъзнаят достатъчно рано тези неприятни факти, особено полският банкер Ян Блох, в чиято книга Модерни оръжия и модерна война, публикувана в началото на новия век, се твърди, че при следващата голяма война „лопатката ще бъде също толкова важна, колкото и пушката“, и се предсказва, че войната на бъдещето ще бъде мъртва хватка, в която бързите победи ще бъдат невъзможни.
Но никой не обръща внимание на това предсказание, понеже генералите, политиците и държавните служители са неспособни да приемат такова отрицание на идеята за лесни победи.
Освен това преди 1914 войната е разглеждана от висшите класи в Европа като утвърждаване на мъжествената чест, подобно на дуел, само че в много по-голям мащаб.
По онова време дуелът е общоприет начин за отмъщаване на реални или въобразени засягания на мъжката чест в буквално всички европейски страни. Френският политик Жорж Клемансо се е бил в дуел; същото е правил и руският премиер-министър Пьотр Столипин. Дуелирането се среща често сред юнкерската аристокрация в Германия, а и политиците в Австро-Унгария редовно участват в дуели.
Такива кодекси на мъжкото поведение изглеждат почти неразбираеми един век по-късно. Политиците от атомния век осъзнават твърде добре крехкостта на световния ред. В наши дни мъжествените пози печелят единствено насмешка.
Първата световна война е борба между империи и едно от следствията й е ново разделение на земното кълбо, при което германските колонии са иззети и разделени между победителите.
Основната разлика е в това, че тогава почти всички основни играчи са били от самата Европа. Разпадането на тази система е един от главните фактори, довели до избухването на войната през 1914.
Между двете епохи има и още един паралел. По същия начин, по който днес ние се намираме по средата на епоха на бърза глобализация, така и през 1914 процесите на глобализация са доста силни, благодарение на открития като телефона, парахода и потенциално самолета.
Културният обмен, туризмът, икономическите взаимозависимости – всичко това достига глобални измерения през 1914.
При всички заплетени опити на марксистите да докажат, че движещите сили зад Първата световна война са икономически, логиката на капитализма всъщност говори против войната, а не в нейна подкрепа. И все пак нито икономическата рационалност, нито културната близост се оказват пречки по пътя към конфликта.
По Либерален преглед
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Как ще делим историята със Скопие?! Като на Женския пазар? - пълен текст 
Българи бранят бащин край, майкопродавци ги хулят 
„Ню Йорк таймс“: България трябва да намери баланс между Тръмп и Путин 
Процесът на изграждане на нациите в Европа (1) 
Процесът на изграждане на нациите в Европа (2) 
