Историята – обща и лична

Автор: Проф. д-р Андрей Пантев (4 коментара)


Историята –  обща и лична

Не твърдим, че мюсюлманската общност, насилствено настанена у нас още преди откриването на Америка, не е страдала през нашите обединителни войни. Ние не честваме колко турци сме заклали, а колко българи сме избавили.

Избликът от инциденти с историческа тематика днес ни отправят към съмнението дали наистина има нещо вярно в шегата на Вера Мутафчиева, че за да има мир на Балканите, следва да не се изучава история. 

 

Не, в цивилизовани среди историята не генерира съвременна омраза. „Не празнувайте, а оплаквайте това събитие“ - това призоваха група латиноамерикански интелектуалци по случай 500-годишнината от откриването на Америка. Никой не ги упрекна тогава. Френските туристи се възхищават на колоната на адмирал Нелсън на Трафалгарския площад, въпреки че може би той е удавил техни прадеди. Въпрос на гледна точка.

 

„Какво бедствие в победата!"

 

така е записал в дневника си граф Робер дьо Бурболон, главен шамбелан (каквото и да означава това) при дворцовия протокол на княза-царя Фердинанд при новините за нашите славни победи в Балканската война. Не вярвам, че толкова ни е обичал или е бил загрижен за нас. Но потомственият аристократ е имал чувство за пропорция и историческа перспектива. А тогавашните времена са великолепни. България за пръв и последен път е в съюз с всички православни сили на полуострова.

 

През пролетта на 1913 г. след падането на Одрин величието се вееше като знаме над нас и ние смятахме, че сме най-значимите в Югоизточна Европа. Българската армия бе категоризирана в английски вестник като „най-добрата бойна машина от своя размер в Европа“. После идваше наблюдението за нея - „брилянтни войници брилянтно водени“. Кому е малко това? Още в средата на 1913 г. се появи книга на американския полковник Томас Хауел „Кампанията в Тракия“.

 

Нашите войничета вървяха на война като на сватба. Няколко месеца след 5 октомври 1912 г., когато в Стара Загора бе обявен освободителният Манифест, те усещаха вече средиземноморския бриз. Какво внезапно чудо! Братовият син на Георги Бенковски, нашият посланик в Лондон Михаил Маджаров бе посрещнат със ставане на крака в лондонския дворец-замък „Сейнт Джордж“. Сенките на нашите мъченици от турско си отдъхнаха на небето. Появи се романтичен стих към тях: „Кажи на Стефан Караджа, че стигнахме до Чаталджа!“ Когато Пейо Яворов казва на освободените в Неврокоп и Банско: „Братя, свалете фесовете“, това обръщение не се отнасяше само до шапки и дрехи!

 

Но опиянението водеше до заслепление

 

Мъдрите уроци на Съединението, когато проявихме сдържана умереност въпреки победата, бяха подминати. Според носталгичния гняв в спомените на тогава младия професор К.онстантин Кацаров, в преса, парламент и кафенета се говореше, че България „не може“ без Одрин, не може без Скопие, не може без Ксанти. Патриотарите заплашваха Иван Евстр. Гешов, че ще му падне главата, ако „изпусне“ Солун. Колко тягостно, че французинът - граф се оказва зловещо прав за бедствието.


След месец всичко свършва. Идва покруса. България е в състояние на война с всичките си съседи плюс Черна гора, която първа призна нашата независимост през 1908 г. Румънците влязоха във Варна и стояха пред София. Храбреците са победени, а победителят проси мир.

 

Генералите ни недоумяваха

 

холерата се настани в траншеите и обозите. Букурещкият мирен договор от същата 1913 г. регламентира края на Втората балканска или Междусъюзническата война, който направи завинаги България териториален инвалид на Балканите. Тя ставаше трудно удовлетворим съюзник. Договорът  бе назован от Джеймс Баучър „най-голямото дипломатическо престъпление на нашия век“. Остана ни само утешителния марш „Съюзници разбойници“. Три години след това ще се съюзим бойно с турците. Това е друга история с други герои.

 

Такава травма остава завинаги. Но само другите ли са виновни? Дали нещо от онова „престъпно безумие“ - израз на Иван Гешов, не е останало и всред нас? Обвинените в тази лудост показаха патриотична перфектна логика в своите оправдания. Дали всичко е останало в миналото, или завинаги е останало в нас?


Не са ни приятни някои епизоди и характеристики от миналото, но те са реален факт. Затова толкова изтърсаци на тоталитарния режим припяно и старателно говорят за „режима“. Това ми напомня колко туркофили станаха русофили след Освобождението, а после австрофили и пак в обратния кръговрат. А хората на разумния баланс остават в храбра самота.

 

Когато проповядваш равновесие в историческото осмисляне на минали събития, ти рискуваш не само да бъдеш неразбран. Ти се излагаш на кръстосан огън от двете страни, които представляват две противоречиви крайности. Не си удобен за съвременна употреба. Надяват ти „свенливото було на мълчанието“ - израз на Марк Феро, защото не пасва със „славното минало“. Преклонението пред героите невинаги означава презрение към техните противници.


Историографията не е стерилна наука, тя трябва да маркира едновременно мерзости и величия без задължително да ги поставя в лабораторна изолация. Затова ние често следва да разбираме страдалците от един или друг режим, без непременно да казваме, че той е осъден на провал или е израз на кристална възвишеност.

 

Изразът „преди Девети и след Десети“

 

не може да има непоклатима категоризация само на добро или само на зло. Някои са живели добре, други зле. Едни са екзекутирани, други също. Техните кости еднакво достойно лежат в земята или душите им на небето, сами със съвестта си. Не всичко почитано в историята е еднозначно.


Потребно ни е равновесие, което да не омаловажава величието или мъченичеството на нашите деди. Те са герои посвоему. Историята е обща представа, но и много лична. Това, което е величествено за едни, може да не е толкова привлекателно като отминали битови преживявания, за други. Една е официалната история за едни хора, друга е за други. Когато съюзническите войски дебаркират в Нормандия, за да освободят Франция от нацизма при бомбардировките, загиват и френски дечица. За техните родители Освобождението на Франция не е така красива акция като за останалите.

 

Никой не твърди, че мюсюлманската общност, насилствено настанена у нас още преди Колумб да открие Америка, не е страдала през нашите обединителни войни.

 

Но нашите мъки са повече. Ние не честваме колко турци сме заклали, а колко българи сме избавили. И при най-справедливите войни страдат невинни хора. Лев Толстой твърди, че във войната има само поражения. Иван Вазов също съжали за част от войнствените си стихове. На тържествените зари, когато гърмят фойерверки, изкуствени картечници, бойците ги няма. В повечето случаи парадът се приема от личности, неизстреляли нито един патрон в бойни условия. Затова следва да обсъдим какви уроци е усвоила България от своето минало. Колкото и условни и противоречиви да са те, едно е ясно - България не може да си позволи риска да има повече от един неприятел на Балканите.

 

Ние сме агресивно резервирани

 

към влизането на Македония, Сърбия и Турция в Европейския съюз. Може да имаме основание, но се досещаме и за анекдота за коминджията и негов орган. А се ласкаем от чужди похвали и инвестиции.


Изкуственият идол на съвременните русофоби Стефан Стамболов бе инструктирал тогавашните ни стопански институции да не сключват стопански сделки с чужда държава ако техните оферти не са под 30 процента от нашите. Той беше наредил войската да пази горите. Неговият опонент Константин Стоилов беше наредил всички държавни чиновници у нас да носят дрехи от български платове и производство. Но платовете не са били лоши. Това са „български интереси“ дори и тогава, когато не принадлежахме към съюзнически коалиции.

 

Лесно е днес да установиш какво е било грешка, глупост или престъпление в миналото. Много по-трудно е да се каже или напише какво от днешния ни свят ще бъде окачествено в бъдеще като глупост, грешка или престъпление. „От миналото ще вземем огъня, не пепелта“ - такава мъдрост е произнесъл мислител на ХХ век. Но и пепелта не следва да бъде забравена. Тя е също урок. Иначе ще излезе, че малко нещо сме разбрали от посланията на нашите поражения. С победите е по-лесно.

 

 

По в-к Преса

Коментари
2012-10-31 12:12:05 От: памет

Интересно ! Проф. Пантев поставя нещата на мястото им, поне се стреми към това. Удачно "стреля" по т.н. "псевдонационалисти" с десетина прочетени исторически съчинения като багаж, за някои кръчмарски тези. Историята не е гадаене на боб, а наука - всичко има в нея - и добро, и зло.

2012-10-31 14:54:10 От: До Памет

Ти първо виж съседите как действат по въпроса, после си давай акълите. Те да ни изкарват по-черни от дявола, а ние в отговор да се съгласяваме? Само от безгръбначни драскачи се навъдиха!!!

2012-10-31 15:20:23 От: Памет

Как си действат съседите, си е тяхна работа и изобщо не трябва да гледаме в съседската паница, Вековни врагове като Германия и Франция, като Великобритания и Франция, като Германия и Великобритания постигнаха консенсус по много исторически въпроси и вече не си мерят еди какво си. Миналата година имаше научна конференция между Полша и Русия по спорни въпроси от 80 години между тях, случайно ли беше ? Спрямо съседите ние също не падаме по-долу, и то от трийсет години насам, не от Десети ноември само. И когато обиждаш с "безгръбначни драскачи", точни ти, беизменният , подскачаш, защото си уцелен в същината си - т.е. в некомпетентността си. Правилно си откликнал в яда си - точно за такива като тебе е най-горния пост. Остани си със здраве и ако четеш и специализи...прочети целия

2012-11-01 17:13:40 От: До Памет

"гледаме в съседската паница" - Само дето турските деца всеки ден дават клетва към родината и учат се гордеят с историята си! Нашите деца по цялден пушат марихуана, друсат амфети и въртят гюбеци срам ги е от родината си и гледат как да я напуснат а не как да я оправят. В Германия, Англия и Франция скоро няма да останат европейци!
Когато пиша за безгръбначни драскачи визирам точно такива като теб защото проповядвате само пораженчески идеи и национално безразличие. Историята е политизирана. Всеки народ я използва за собствени облаги няма такова чудо като "безпристрастие" защото всеки народ оплаква своите мъртви и се гордее със своите герои. Народ който плаче за чуждите мъртви и се гордее с чужди герои е обречен на изчезване.

П.С
...прочети целия

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече