Истинската история: „С черти и резки четяха и гадаеха"

Автор: Иван Петрински

За старобългарската писменост, за просветните средища и за духовните средища изобщо във времето преди налагането на християнството засега сме принудени да съдим предимно по непреки данни, при това твърде откъслечни.

Нека прегледаме първо безспорното. Най-напред това е кратката история на българската писменост, оставена ни от пряк свидетел на събитията - Черноризец Храбър в "За буквите":

"Прочее преди славяните [предположението на В. Бешевлиев, 1981, че тук трябва да се подразбират прабългарите изисква нарочен коментар] нямаха книги, но бидейки езичници, с черти и резки четяха и гадаеха. А след като се кръстиха, принудени бяха да пишат с римски и гръцки букви без устроение."

Макар да не можем да се доверим напълно на тази история, цяло щастие е, че я имаме на разположение днес. Така по-лесно ще стигнем до истината.

Макар да не разполагаме днес дори с един-единствен лист пергамент с руни, то наличието на старобългарска писменост също е безспорно.

Книжовност е широко понятие, то отразява разпространението на писмеността, а не на носителите на тази писменост - хартия, пергамент, камък, дърво или метал. За това твърдо ще отстояваме отместването на долната граница на старобългарската писменост поне до началото на IХ в.

Освен това самите старобългарски знаци са съставени с идеята за удобство при врязването им върху твърда основа, изписването върху пергамент изисква друго начертание на буквените знаци.
 

Категорично трябва да се подчертае, че и хунската, и тюркската, и особено иранската теория за възникването на старобългарската писменост се нуждаят от още много доказателства, за да станат общоприети, а и от много допълнителен материал, който трябва тепърва да бъде открит.

Достатъчно е да се подчертае сега, че старобългарската писменост ("черти и резки") е повече явление, характерно за прабългарската съставляваща в старобългарската народност, макар руни да се срещат и върху паметници, които носят прабългарски традиции, преобладаващо, и върху славянски паметници, значително по-рядко.

Безспорно е и времето, в което се срещат старобългарските знаци, но с уточнението, че паметниците с руни и самите руни е възможно в много от случаите да не са едновременни. Така знакът върху статуята на лъв от Омуртаговия аул на Тича от 822 г. може да е направен и много след изработката на паметника.

Знаците по каменните блокове в Плиска също може да са изработени след изграждането на крепостната стена. Същото важи и по отношение на керамичните съдове, по които са врязани знаци.

Възникването на "чертите и резките", или поне началото на използването им в България, ще трябва да отнесем несъмнено към времето, в което правенето на писмен запис става обществена потребност. С други думи - когато има какво да се записва.

Такава обществена потребност в България възниква едновременно с появата на старобългарската имперска доктрина, не по-рано. Развитието и приложението на тази доктрина върви успоредно с търсенето на възможности за оставяне на надписи, предназначени за бъдното, понеже именно дълговечността е неизменен белег на всяка имперска идея.

Едва ли е случайно, че точно вторият владетел на Дунавска България - великият господар Тервел, оставя още в зората на държавата ни първите, днес безценни за нас, свидетелства за себе си и за България - своето изображение върху оловна пластина, надписите около Мадарския конник и Именника на българските владетели, несъмнено първата българска летопис.

Следващите Тервел политически събития налагат известно затишие в идеологическото осмисляне на по-сетнешния исторически път на новата държава.

Българският VIII в. ще трябва да осигури не само политическото укрепване на държавата, в края на това столетие българските владетели ще се почувстват достатъчно силни за да се върнат към имперската идея, да я превърнат в стройна идеология и да започнат настойчивото й приложение. Тогава ще настъпи Златното време на старобългарската писменост.

Безспорно е и откриването досега на над три хиляди писмени знака от времето, непосредствено следващо основаването на българската държава на Долния Дунав, та чак до завладяването на част от българските земи от Византия през 1018 г. Обичайно тези знаци се назовават със западното "руни".

А ако техният брой до последната четвърт на миналия век бе едва 1337 (Людмила Дончева-Петкова, 1980), то днес запазените старобългарски знаци надминават значително 3000, кратките съчетания до три знака са над 500, а надписите с руни - вече около 100.

Въпреки това една от главните причини за неразчитането на старобългарските знаци се смята недостатъчния брой паметници. Ще добавим, разбира се, и отсъствието на късмет да се открие двуезичен надпис.

Такъв надпис впрочем едва ли може да се очаква да се намери, развитието на двете писмености - старобългарската от "черти и резки" и кирилската, сякаш върви успоредно и във взаимна вражда.

Дори и след християнизацията на България, много след идването на учениците на Кирил и Методий в България и всестранната политическа подкрепа, която те получават от българските владетели, през целия Х в. в България продължават да се използват старобългарски знаци.

Внимателното съпоставяне на развитието на старобългарските знаци и на кирилската писменост (глаголицата и кирилицата) ще ни принуди да признаем според честотата на употребата им, че двете писмености наистина се развиват сякаш в условията на взаимна вражда, при което политически подкрепената кирилска писменост настойчиво измества очевидно по-мудно развиващата се старобългарска писменост.

Въпреки това, не може да не направи впечатление единството на цяла не малка група знаци в двете писмености. Както изглежда начертанието на почти всички специфични за старобългарския език знаци в глаголицата и кирилицата е заето направо от старобългарската писменост - такива са б, е-двойно, ж, з, у, ф, ш, щ, носовките, при това както в глаголицата, така и в кирилицата.

Освен всичко друго, приемането на кирилицата става в решаващ за развитието на старобългарските руни момент, когато те са се развили, ако не до състоянието на пълноценна писменост с достатъчно стройна граматика, то поне до времето, когато това е съвсем предстоящо.

Непрекъснато увеличаващите се надписи с руни доказват такова едно твърдение, а многообразието им в началото на втората половина на IХ в. налага да приемем поне наличието на правила, даже на общоприети правила, за съставяне на надписи от "черти и резки", може би дори на вече изградена азбука.

Последното, изглежда, ще ни наложи да търсим наличието на някакво място, където да се усвояват тези правила, едва ли може да се допусне стихийното им предаване от поколение на поколение. Във всеки случай трябва да видим къде са, колко са и кой се обучава там.

Отговорите на безбройните въпроси около старобългарската писменост не са предстоящи, напротив. Днес не съществува съгласие дори за езиковата група, към която принадлежи прабългарският език, чиито носители са авторите на по-голямата част от стигналите до наши дни старобългарски знаци.

Но нищо, някъде във времето ни чака едно изключително откритие - разчитането на старобългарската писменост от времето преди 865 г. Сигурно е, че чакането ще си струва.


Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=752095

(Българският златен век)

http://www.segabg.com/article.php?id=752992#id_5741148

(Златният век на България започва в началото на IХ в.)

По в. "Сега"

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.org//istinskata_istoriia:__s_cherti_i_rezki_chetiaxa_i_gadaexa_-h-910.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот