Голямата тайна на Трикери

Автор: Иван Петрински (8 коментара)


Голямата тайна на Трикери Навлизане на българската войска в Солун, 28 октомври 1912 г.

Концентрационният лагер на беломорския остров е сред най-срамните страници в съвременната балканска история, от тези мрачни събития измина вече точно столетие...

Преди точно век на беломорския остров Трикери в Залива на Воло (12 морски мили югоизточно от едноименния гръцки град) е създадено военнопленническо общежитие, което днес често е назовавано като първия европейски концентрационен лагер. Слънцето, блестящото море, тихите плажове и малкото селце с неговите 86 кротки обитатели няма да могат да скрият от съвременниците ни ужасите на миналото, стига те да са чували за тях.

 

Виковете на давещите се солунски българи през 1913 г., стоновете на ранените и болни от холера български войници, на българките от Македония през 1949 г. ще превърнат престоят на заблудения турист тук в ад, от който няма да може да избягате до края на дните си.

Дали ще приемем за верен броят на злощастните солунски българи, натоварени в солунското пристанище, е въпрос на предпочитания донякъде. Отсъствието на каквото и да е преброяване у съвременниците ще направи предположително всяко число.

 

Едно е сигурно, избиването на натоварените като животни на корабите между осем и дванайсет хиляди солунски българи и български военопленици започва още в Солунския залив.

След многочасова гавра в морето е изхвърлен архимандрит Евлогий (Евлогий Светиев), управляващ Солунската епархия на Българската екзархия. Понеже умеел да плува, той все пак се задържал, по думите на очевидците на тия страшни събития, над водата, но когато се появила възможност да доплува до брега е застрелян от гръцките моряци.

 

В тихите иначе води на Бяло море загива и един от основателите на БМОРК (ВМРО) Христо Батанжиев от Гумендже, учител в Солунската българска мъжка гимназия до 1911 г., секретар на българската митрополия в Солун. По думите на ужасените очевидци стотици българи са изхвърлени направо в морето под веселите закачки на моряците.

Значителен брой от българските концлагеристи на о. Трикери загиват от безводие - на острова няма естествен водоизточник, лишаването от вода е най-честото наказание дори за незначителни провинения.

 

Хлебната дажба е незначителна, пристига нередовно, а най-често торбите с хляб са хвърляни направо в морето за да не се затрудняват гръцките моряци да пристават на островния кей. Хляба и водата се носят обикновено от намиращия се насреща, на цели 12 морски мили, град Воло, поради което пристигат само от време на време.

Отсъствието на медицинска помощ допълва нечовешките условия в концлагера, заболелите и умрели от холера са вероятно стотици. В крайна сметка, параходът "Кирил", който отвежда във Варна оцелелите, качва на борда си в края на 1913 г. по-малко от 1800 живи български военнопленици и солунски българи.

Със заминаването на малкото оцелели български военопленници в края на 1913 г. мрачните дни на тихия беломорски остров Трикери не свършват. В края на Гражданската война в Гърция (1946-1949) тук са преместени от концлагера на о. Хиос жени, майки или просто роднини на дейците на Демократическата войска на Гърция, военното крило на Гръцката комунистическа партия и наследница на Гръцката народна освободителна войска (ЕЛАС).

 

Според спомените на бивши затворнички (вж. Урания Ставери, 2006 и Мариула Мастролеон-Зерва, 1986) първите концлагеристки пристигат на 4 април 1949 г., като постепенно броят им нараства до 4700 в края на септември. Неустановена засега част от тези затворнички са българки от Македония, може би техният брой ще може да се установи някога.

Ужасяващи са условията на живот в женския концлагер, към безводието на острова се добавя нищожната хранителна дажба - едва 80 драхми хляб (малко над 142 г.) дневно и в добавка само малко бобови варива. Най-страшното обаче е откъсването на малките деца от майките им. Тази зловеща практика започва още в концлагера на о. Хиос и засяга в голяма степен именно българките от Македония, особено тези с кърмачета.

 

Циничното обяснение на началника на концлагера на о. Трикери Бацара е кратко:"Майка Гърция чувства дълг към гръцките деца, които са поставени в опасност близо до майки-българки, които ги тровят с комунизъм. Затова ще ги вземем, за да ги спасим".

Тази нова загуба за българския етнически компонент в Македония може да изглежда незначителна, но не бива да се забравя, че това е само добавка към стотиците други, всички те заедно доведоха до изтриването на безценни части от българското землище, до безгранични нещастия сред дедите ни, до тъжното ни настояще, може би.


Извори

 

"- На тоя ли остров [Трикери] са били българските пленници? - питам наивно.

- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени . . . Нямат брой . . .

- Удавени?

- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.

- Че защо?

- Как защо? Българи бяха . . . Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас . . . Нашият капитан каза: "Хайде момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат" . . . Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да . . . Който знаеше да плава, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето . . ."

Из "Гробовете на Трикери" на Владимир Сис (1889-1957), 1914 г.

 

"С парахода "Кирил" откарах за Цариград турските пленници и Шукри паша. Охранени, самодоволни турци. Цинично се хвалеха как пашовски са живели в София. Показваха ми портрети на познати софиянки.

След като оставихме в Цариград турските пленници, дойде нареждане да започнем превозването на нашите пленници от остров Трикери [в Залива на Воло, Бяло море].

На другия ден [в края на 1913 г.] рано сутринта се озовахме пред острова . . . по цялото протежение на северния му бряг на групи стояха с наметнати шинели български войници пленници. Сиви, мълчаливи човешки маси! . . .

Със слаби несмели гласове войниците ни поздравяваха. Едни махаха с шапки, други вдигаха ръце . . . При товаренето на измъчените и болни наши пленници на палубата ставаха много трогателни сцени. Най-напред донесоха на импровизирани носилки от платнища болните - те бяха много. Доктор Бърнев констатира, че са холерни . . .

 

Препълнени с пленници, вечерта потеглихме на път . . . Още през нощта ми доложиха, че от болните няколко са починали. Сутринта, при тържествена, но печална обстановка, извършихме по морски обичай погребението на нещастните пленници - според морските правила, когато на парахода няма свещеник, капитанът влиза в ролята му . . ."

Из "Записки на моряка" на Антон Прудкин (1880-1942)


Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2010052000040001301

http://www.segabg.com/article.php?psize=150&id=118258&command=fps

 

От в. "Сега"

 

 

Коментари
2013-04-25 00:01:02 От: Forza NATO

Прокопий, сирийски гъркоман и полуезичник, твърди, че когато Юстиниан мразел някого, обвинявал го, че е грък "сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен"

2013-04-25 00:02:06 От: Един

За незнаещите да уточним - Владимир Сис, чиито впечатления са цитирани, е чех.

2013-04-25 00:02:58 От: Drug

С нетърпение очаквам бонгоподобните пак да напомнят за Македонските и Гръцки евреи дето България не спасила. Иначе удобно забравят гръцките антифашисти и комунисти, които България спаси въпреки недобре забравените "междусъюзнически" престъпления на съседите ни набедени демократи...

2013-04-25 00:04:26 От: бонго-бонго

Преди десетина година имаше една конференция, посветена на Сис, която поднови паметта за тези жестокости. Сис описва жестокостта към българите: взривените заедно с домовете им, прекарваните като животни с корабите до лагера, гибелта на достигналите до лагера, но оставени без вода и храна, без без никакъв послон, жертви на малария и холера, които трябвало да спят в изровени с ръце ровове подобни на гробове. Оскъдната храна, епизодично докарвана от гръцките власти, е хвърляна в морето, откъдето затворниците изкарвали на сущата: хлябове пропити със солена морска вода.
Историята се повтаря и с хилядите българи от Беломорска Тракия, интернирани по егейските острови след Първата световна война. Хиляди българки с техните деца, както и възрастни хора, отново...прочети целия

2013-04-25 00:07:37 От: щурчо

И пак да кажа за големият приятел на Гърция, сражавал се за свободата на о. Крит - капитан Петко войвода. Неговият паметник в Доган Хисар е обруган от гърците за чиято свобода се е сражавал. Същата тази Гърция, която създава "помашка нация" в Южните Родопи и нарича българите в Беломорска Македония "славяно-гласни".

2013-04-26 10:27:24 От: ...

Няма и един паметник на мъчениците паднали за българщината.

2017-01-06 18:07:52 От: случаен

Къде бяха толкова академици по история, за да научаваме сега за тези ужаси?!! Академици - Г. Марков(доносник на ДС), К. Косев (ДС), Илчо Димитров, синът му (и. Илчев), проф. А. Пантев, Божидар Димитров, Н. Овчаров
и др. хрантутници на държавната софра. Срам ме е. Досега няма нито една реакция на "Българските управници".

2017-01-06 18:28:56 От: Българин

Бог да ги прости всичките дето са загинали в мъки , и пак той да се погрижи за тези дето са го сторили това . Да живее България.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече