Да си тръгнеш от България
Ние, българите, имаме сериозен проблем с излизането от родното място. Казвам го като българка, защото сама у себе си усещам с колко трагизъм неусетно натоварвам идеята за тръгване от България.
Казва се Дина. Трябва да е на трийсет и нещо, смугла млада дама с тъмни сърнешки очи и точно толкова малко и хубав грим, за да ги подчертае. Срещам я в Милано. Работи за компания, която дистрибутира различни козметични марки в Европа и Азия. В града е от девет години, а четири години преди това е учила в Германия. Знае немски, английски и перфектен италиански. Родният й език е български, който от време на време говори с едва доловима, но много приятна италианска напевност. Притежава онова възпитано спокойствие на западноевропейците, което те кара да се чувстваш уютно и приет с уважение. Дина е стопроцентов човек на света, защото знае, че утре може да отиде да работи и живее навсякъде. Иначе родом е от Казанлък.
Дина трябва да е от онези деца, които преди петнайсетина години тръгнаха да учат по света. Знам със сигурност как е започнала пътя си от Казанлък и мога в детайли да си представя това отпътуване. С родителите, които някак са скалъпили семейните финанси, за да подкрепят детето да учи. С роднините, които притеснено стоят на гарата и дават по някой и друг съвсем ненужен съвет и се опитват да поддържат момента весел. С майката, която току попридърпа някой цип на чантата, а после сконфузено гали дъщеря си по бузата и дълго тайно я гледа отстрани. С бащата, който нервно си допушва цигарата и се чуди как точно да я глътне тая буца в гърлото… И Дина е тръгнала. Със сигурност е била и уплашена, и тъжна, и любопитна. Със сигурност е имала моменти, в които й се е искало да зареже всичко и да се прибере у дома, където всичко си е твое и наоколо винаги има някого, на когото да подпреш тъгите си. Чувствала се и сама, било й е и плачливо, броила си е центовете и в края на месеца е яла паста с кетчуп, за да не притеснява техните. Но е успяла. При това без да остави у себе си и следа от толкова типичния български драматизъм относно напускането на нашето си място, на „родината“.
Ние, българите, имаме сериозен проблем с излизането от родното място. Казвам го като българка, защото сама у себе си усещам с колко трагизъм неусетно натоварвам идеята за тръгване от България. И не става дума за онези малки туристически бягства, които те зареждат с възстановителната доза жизнена свежест. Става дума за преместването, за усядането някъде другаде, на нечие непознато място, където трябва да създадеш дом, да си направиш познанства и евентуално да изградиш приятелства. И, да, да вършиш куп битови, ежедневни неща като да си купуваш храна, да си плащаш сметките, да намериш своите си места в чуждото пространство и да се опиташ с времето да станеш естествена част от него.
Страхът от точно такова преместване на нас ни е генетично заложен. Затръгва ли някой за дълго нанякъде, няма начин дълбоко в него да не зазвучи „Я кажи ми, облаче, ле, бяло“. От двайсет години, когато на летището изпратихме най-близкия ми братовчед за Америка, дори първите думи на тази толкова българска песен ме разревават. Пък стигне ли се до момента, в който майката пита облачето за своето чедо мило, направо съм ред сълзи, ред сополи и хлипания като в индийски филм. Отсега, само като си помисля как дъщеря ми след има няма три-четири години ще тръгне да учи някъде по света, очите ми се наливат със сълзи и колкото и рационално да се опитвам да приема този всъщност ужасно хубав факт, не мога да се изолирам от извечната славянско-българска тъга. И, разбира се, да си представям всички онези ситуации, в които тя ще има нужда от близки хора, а точно аз няма да съм там. Като че съм deus ex machinа, който магически ще се появи в средата на най-неразрешимия проблем, за да сложи нещата в ред. Мисля си за всички тотални глупости, които аз някога съм правила, при това живеейки на три спирки с автобус от дома на майка си, и ги прожектирам върху дъщеря си. То не са забравени горящи свещи, то не са незаключени врати, то не са включени ютии, изгубени ключове и съмнителни приятелства… Опитвам се да си представя малкото си момиченце в онзи голям, европейски или американски свят, където нямаш на кого да приревеш за нещо и някак винаги си чужд.
Така си го мисли онази, драматично българската част от мен. Другата знае със сигурност, че това изобщо не е така. Защото и там градът си е град, а хората са хора. Трябват ти само няколко месеца, за да построиш своя си ред и да превърнеш чуждото място в свое обиталище. Става по малко, с делничните неща. С фурната, в която хлябът ти харесва. С кафенето, където знаеш името на сервитьора и той знае твоето. С магазина за плодове и зеленчуци, където всеки път ти подаряват по един банан или ябълка. С момчето на отсрещния балкон, което ти помахва, когато си пиеш кафето на своята тераса. Със съседката на втория етаж, която всеки път, като те види, ти се усмихва. С шумовете от живеещите над теб, с които постепенно свикваш, с камиона за боклук, който винаги минава нечовешки рано, с тряскането на външната врата, което чуваш в просъница. И с традиционните семейни скайп срещи в неделя вечер, когато в рамката на компютъра ти се събират различни роднински конфигурации, за да ти разкажат кой какво що, а и ти да им опишеш малко от твоето ново „вкъщи“.
В идеята за преместването всъщност има ужасно много енергия. Да оставиш рутината на тукашното и да я замениш с чисто новата страница на това, което предстои да направиш, е несравнима с нищо батерия. Прилича малко на самото събиране на багаж. Чудиш се какво точно да вземеш и някак мислиш, че от нищо не можеш да се лишиш. Трупаш, пренареждаш, групираш, обмисляш, префасонираш и в крайна сметка създаваш своята голяма планина от ненужности, която държиш да потътриш след себе си. На тръгване всичко познато изглежда по-хубаво и ти е по-скъпо. Като някакви разревани героини от любовен сериал тукашните ти неща са те хванали здраво с две ръце за глезените и държат за нищо на света да не те пуснат. Тръгването в нашите български души тегне като някаква тежка прокоба, която те изолира от свидното ти и те прави ничий. Връщането назад почти не е възможно в представите ни, а ако е, обикновено се свързва с провал. Да бъдеш някъде другаде и там да си значим, е успех, за който цената, поне в чувствителните ни на тая тема български сърца, е тежка самота. Чужбината е „пуста опустяла“, а мъката по България е константа, чийто ръбове от време на време притъпяваме с някоя направена с чужди продукти компромисна мусака и донесена от родината палка луканка. Казвам го без всякаква ирония.
После идва денят. Оставяш на перона омърлушената група роднини, пиеш глътка вода, сядаш и всичко започва! Това е твоят път – този, който само ти можеш да извървиш и само на теб ти е предоставен. Имаш целия свят пред себе си и единствено от теб зависи докъде ще се опиташ да го опознаеш. Дишаш дълбоко и знаеш, че може и да е страшно. Може и да е самотно, и да е отчайващо, но пък къде не е?! И кой гарантира, че там, в родната ти къща и с близките ти хора, това няма как да се случи. Границите носим у себе си и те могат да ни направят затворници и в най-свидното ни място.
Затова, момчета и момчета, тръгвайте! Бъдете сигурни, че можете и без тази дреха, и без тези обувки, и без тази книга и без тази снимка дори. Оставете вещите да пазят познатото и опознайте новите си места с чисто сърце и чувства. Скачайте, напускайте, пътувайте, местете се от място на място, градете малките си светове и ги обживявайте така, както ви харесва. Не се страхувайте от непознатото, защото то само на вид е страшно. Стягайте багажа бързо и не робувайте на семейните тъги и обвързаности, защото най-важното нещо, което можем да ви дадем като родители, е полетът. И смелостта да кацате и излитате отново и отново. За това никога не е късно и винаги е точното време.
А пък за онези най-важните, малките неща от дома, „нашите“ и България, тях си ги носим в кръвта и сърцето. И никой никога не може да ги извади оттам. Сигурна съм, че точно това е родината. И Дина, световото момиче от Казанлък, знае, че е така.
По сайта „Площад Славейков”
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Скъпа Дина,всеки може да намери причина да напусне родината си ,по-важното е да намериш причина да останеш и да се бориш защото другото се нарича бякство от себе си.Няма такива филми като гражданин на света има нация и национална принадлежност която няма как да я подмениш.Ако всичките млади те последват нацията ще изчезне защото няма как да се възпройзведе.Дори птиците които мигрират се връщат за да се възпроизведът т...прочети целия
Ние предлагаме кредити на хора, които се нуждаят от финансова асистент с нисък лихвен процент от 3%. За да получите заем с тази компания, можете да посочите точния размер на кредита, което трябва и времето, в което можете да се възстанови услугата prêt.notre от 3000 до € 500.000
ЗАБЕЛЕЖКА: Трябва да ни пишете на: catherinemoutier13@gmail.com
Българи, съдействайте на "Българи"!
Виж повече
