Цигуларят Мичо Димитров: И в Европа има чалга

Автор: Ваня Драганова


Цигуларят Мичо Димитров: И в Европа има чалга

Като човек, живял 27 години в Холандия, мога да кажа, че част от европейските ценности са много измамни.

Световноизвестният цигулар Мичо Димитров, роден през 1965 г., от 27 години поделя живота си между България и Холандия, където работи. В 25 от тях е бил концертмайстор на най-големия радиооркестър в Хилверсум, където е Националното радио на Холандия. Той е роден в Пловдив и казва, че е енергийно свързан с този град. Завършил е средното музикално училище „Добрин Петков“ в Пловдив, след това - консерваторията в София. Специализирал е в Лондон. В последните 3 години има нова страст - живописта.

Като човек, който се занимава с изкуство, смятате ли, че фразата „живеем в бездуховно време“ е клише, или е неприятна истина, господин Димитров?

- Това е клише и поза. За мен е безсмислено да се говори, че сме в бездуховно време, защото в крайна сметка ние сме хората, които трябва да го запълнят с духовност. Това, че в момента културата отстъпва от мястото, което е имала преди години, е абсолютен факт, но и в България, и в Европа, и навсякъде по света трябва да се борим с това кризисно време. Обяснимо е, че когато има финансова криза, първият потърпевш е културата.

- Но ако хората имат нужда от изкуство, когато кризата все някога свърши, културата ще се изправи на крака.

- И аз така мисля. Най-малкото защото световни градове като Париж, Лондон, Москва, Берлин са това, което са, благодарение на своята култура, а не на парите си. Дразнещото днес е, че в България, а и не само у нас, културата влиза в някакви масови разновидности като родната чалга. Но това не е само тук - и в Холандия има едно течение, което е много близко до нашата чалга и също толкова примитивно.


- Чисто музикално или културологично?

- И музикално, и културологично. Това, което се прави като изкуство на улицата, за да бъдат спечелени хората, е на доста ниско ниво. Има и много концерти на популярни техни певци, които пеят музика, която не е много далеч от нашата чалга. Това се случва в цяла Европа. Има, разбира се, и други нива - Лондон продължава да има „Лондон симфони“ и Шекспировия театър и публиката винаги е там. Въпросът е, че хората, които могат да присъстват на тези концерти, стават все по-малко в тези кризисни години. Все пак става дума за доста скъпо изкуство. Вярно е и това, че в страни като Англия и Холандия доста театри и оркестри бяха закрити, което е болезнено за страни с културни традиции. Но истината е, че една от малкото държави, в кои то културата процъфтява, е Русия, колкото и абсурдно да звучи.

- Защо да звучи абсурдно?

- Може би на някои хора така им се струва, но в годините преди 1989-а културата и спортът бяха знаменосците, които измиваха срама от челото на социализма. И у нас, в България, беше така. Сега вече не е, но в Русия, независимо от тежките икономически и политически проблеми, се поддържа много високо ниво на културния живот. В последните години дори се забелязва явление, при което емигрирали навремето от Русия музиканти и художници се връщат, защото условията за правене на изкуство са по-добри, отколкото в Европа.

- Не мислите ли, че доста от културните ни дейци, дори и от най-младите, продължават да отстояват една мрънкаща позиция и някак отказват да започнат да живеят в новите условия?

- Напълно споделям това мнение. Вярно е, че българските творци мрънкат, но повечето от тях са се оформили в т.нар. развито социалистическо общество, в което не трябваше да се борят за нищо и всичко им беше осигурено. Когато не си научен да покажеш готов продукт и да се опиташ да го продадеш, е трудно. Навремето имаше импресарски организации, които вече не съществуват. Но този тип посредници отпадат и на Запад и един артист вече трябва да прави всичко сам. Много е трудно човек като мен, който цял живот е държал цигулката, да се научи да борави с компютър, да си праща биографиите, да спори за пари и т.н. Но това се налага - условията вече са други и трябва да се научим да реагираме според тях.

- И има начин това да стане не на цената на опошляването и робуването на масовия вкус?

 Има, разбира се, макар че именно тези, които избраха опошляването, бяха първите мохикани на свободната инициатива. Например Митко Пайнера и хора като него, които станаха милионери. Но все по-често си мисля, че в новите условия можеше да пробие и класически музикант. Както го прави Андре Рио в Холандия. На негови концерти залите са препълнени и той се счита за най-богатия циг улар в света.

- Той как го постига, не плаща ли данък на популярното?

- Плаща, но успява и да заинтригува много банки и всякакви спонсори и има около 100 милиона приходи на година. За класическа музика това е невиждано. Но повечето от нас са свикнали в тихата среда на дома си да се грижат за това как да изпълнят по най-добрия начин избраните произведения, без да мислят къде и кога всъщност да бъде планираният концерт. Но хората стават все по-гъвкави и виждам млади артисти, които нямат нашата обремененост да чакат всичко наготово и действат сами. Имам една ученичка, която свири не само при мен, а и при Марио Хосен във Виена. Днешните млади музиканти събират мед от много пити. Та това момиче иска да направи концерт със своя приятелка във Варна и ме помоли на принт зад сцената да вървят мои картини. Тя мисли как да направи концерта си по-атрактивен и аз признавам, че не бих се сетил за това. Така че имам надежда за бъдещето и мисля, че културата все пак ще възтържествува. Мисля така, макар че много мои колеги по света са настроени страшно негативно. Един от най-големите диригенти в света - Кент Нагано, с когото съм свирил много пъти, твърди, че класическата музика умира и това ще се случи в сегашното поколение. Умира, защото хонорарите стават все по-малки и класическите музиканти вече не издържат. Според Нагано това ще доведе до края на класическите концерти и хората ще започнат да слушат вече направените записи, които са в огромни количества.

- В кръга на шегата заради тази прогноза ли се насочихте към изобразителното изкуство?

- Всъщност по друга причина, която няма нищо общо с комерсиалното. Цял живот съм бил интерпретатор. Музикантите ни познавате от изпълнения на творби на Моцарт, Бетовен, Панчо Владигеров, но при целия чар, който се опитваме да пръскаме от сцената, ние не можем да променим и една нотичка от това, което свирим. В това отношение джазът е по-напред от класическата музика, защото може да импровизира. Но аз не мога - свиря Моцарт точно така, както той е композиралпреди 280 години. И с годините у мен се събраха желания да създам нещо сам и да знам, че то е излязло от моята душа, а не просто да пречупвам даден композитор през моята призма. Затова и започнах да рисувам, но забелязах, че навикът пак ме връща към интерпретацията. Често рисувам църкви, защото ги обожавам. Обичам готически катедрали, джамии - всичко, свързано с великолепната архитектура на световните образци. И в един момент установих, че пак интерпретирам нещо, което някой друг е направил. Тогава започнах да рисувам фантазиите си и интересното е, че професионалните художници харесват тях повече от моите църкви.

- Как се чувствате като художник?

- Свободен. Но е странно, защото на първата си изложба треперех. Никога не ми се беше случвало подобно нещо, но после видях, че е по-лесно, отколкото да си музикант. Когато се занимаваш с музика, изкуството, което създаваш, протича в момента и трябва да бъдеш максимално концентриран, за да излезе всичко по най-добрия възможен начин. А когато си художник, ти вече си създал картината и просто очакваш реакцията на хората. Погледите им може да бъдат и страшни, но ако усетиш, че има симпатия, се отпускаш и усещането е приятно.

- Да очакваме ли и още някое ваше превъплъщение, примерно да напишете мемоари?

- Напоследък се улавям, че мисля за подобно нещо, но не знам дали ще напиша точно мемоари. По-скоро заради връзката си с музиката и изобразителното изкуство ще напиша нещо културологично. Наскоро бях за първи път в Истанбул, макар че се намира само на 400 км от родния ми град. Бил съм почти навсякъде в Европа и след това ходене до Истанбул започнах да виждам много сходни неща между различните култури. Виждам красотата в нейните разнообразни форми. Ако някой ми беше казал преди 10 години, че ще гледам джамии и ще се възхищавам, нямаше да повярвам. Но сега виждам, че изкуството си е изкуство, империите са си империи и започвам да оценявам нещата като човек, който обича красотата във всичките й форми.

- Последното, което искам да ви попитам, е вярвате ли в бъдещето на обединена Европа?

- Много труден въпрос. Всяка страна има свои различни ценности в зависимост от своето местоположение и това, с кого е била свързана в своята история. Така че налагането на общи ценности е сложно. Америка е добър пример за това - тя се опитва да наложи своя модел на демокрация на много места по света, но не успява, защото понятията за демокрация доста се различават в отделните страни. Ние също се отличаваме от някои европейски страни - исторически сме свързани с Русия и Турция и имаме ценности, които се различават от европейските. А като човек, живял 27 години в Холандия, мога да кажа, че част от европейските ценности са много измамни.

- Например?

- Това робуване на частната собственост, при което успяват само хората, които са хитри. Хитри, а не умни. Това обрича онези с най-чистите намерения да останат бедни и да слугуват на хитрите.

Друг пример. Студенината в отношенията между родители и деца, която на Запад е просто страшна, ни е напълно чужда. Това сравнение може да е битово, но как се създават общи ценности между тези два типа отношения? Така че въпросът за бъдещето на Европа наистина е труден. 

По в-к Преса

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече