Българската средновековна ракия се наричала "празноглавица"

Автор: Иван Петрински (1 коментар)


Българската средновековна ракия се наричала

Коренът на "ракия" не е арабски, съдържа се в старобългарската дума "ракка", означавала "празноглав, смахнат"...

Преди малко повече от две години при археологически разкопки на хълма Трапезица бе открит чиреп с надраскан върху него надпис "Аз пих на празника ракиня".

 

Струва ми се крайно важно, че откриването на надписа от Трапезица трябва най-сетне да сложи край на безумните арабско-турски потни и плодови етимологически обяснения.

 

Думата "ракиня" е образувана правилно с обичайната наставка за женски род в старобългарския език. Тук ще си позволя да предположа произход на основата на думата не от някакъв арабски, а от старобългарската дума "ракка", означаваща "празноглав, смахнат" (вж. Старобългарски речник, 2009), смисълът безспорно е ясен.

 

Отново ще трябва да се подчертае, че ускоряването на процеса на увеличаване на количеството на българските средновековни съдове за дестилация, както и, разбира се, откриването на надписа от Трапезица, ще ни принуди да променим изобщо отношението си към разпространението на "ракинята" в Средновековна България.

 

Находката на част от дестилационен съд от Плиска (Ст. Станчев, Ст. Иванов, 1958) остава и досега единствена за времето на Първото българско царство, при това нейните характеристики я определят по-скоро като внос, без съмнение от земите, населени по това време с араби. В същото време находките на такива съдове, датирани след края на ХII в., нараства неудържимо и те са вече най-малко 12.

Ще трябва да се отбележи и друга особеност на тези находки. Повечето от дестилационните съдове от времето на Второто българско царство са с обичаен за времето си изглед, те вече никак не притежават свойствата на особени или необичайни съдове. Изглежда, че всички те са местно производство, даже някои са наистина безлични, като всекидневната кухненска керамика, например.

 

Загубата на изключителност в характеристиките на тоя тип керамични съдове, според законите на археологическото изследване, означават само едно - съдовете за дестилация се масовизират, особено след края на ХII в., когато чрез местно производство се задоволява една очевидно нараснала потребност.

Обичайният изглед на дестилационните съдове във времето на Второто българско царство, добавен към главоломно увеличаващият се брой находки (за 6 години броят им бе увеличен двойно), ще ни задължи да направим и друг извод, още повече, че съдовете са сравнително малки, до 26, 7 см височина, и включването им в масово занаятчийско производство на дестилати изглежда изключена.

 

По всичко личи, че откритите досега по българските земи съдове за дестилация от края на ХII в. до края на ХIV в. са предназначени за домашна употреба. Разбирам, че такова категорично твърдение може да предизвика негодувание, но характеристиките на находките и стремглавото им увеличаване не оставят възможност за никакво друго заключение.

Не е известно да е правено измерване на вместимостта на откритите досега съдовете за дестилация, дори на целия от местността Досело при с. Хотница (срав. Йордан Алексиев, 1992). Въпреки това е съвсем ясно, че указаните размери и при измерената дебелина на чирепите на съдовете, които са открити на части, вместимостта им със сигурност не може да надхвърли съществено два литра, при това съдовете са много подобни на големина.

 

Изразено според средновековните балкански мерки за вместимост, тия съдове ще трябва да са събирали точно 8 котили (= 2, 176 л).

 

Вярно, не разполагаме с обилни данни за употребата на античната котила в Същинското и в Късното Средновековие на Балканите, но изглежда това е вън от съмнение (Ив. Петрински, Ив. Чокоев, 2009), доколкото едни малки съдчета за оцет от п-в Столец (Стария Созопол), открити напълно запазени, се оказаха с вместимост точно 1 котила.

По всичко личи, че античната котила съдържа 272 мл (Е. Schilbach, Byzantinische metrologie, 1970), преизчислена от котила с масло (0, 302 л).

 

Като мярка за вместимост изглежда се употребява още и античният киат, който е половин котила. Такъв извод се наложи след мащабно измерване на чаши от сбирките на Националния исторически музей-София, а и на много чаши от сбирките на други български музеи, от времето на Второто българско царство. Измерването показа, че чашите от това време имат функционална вместимост 3, 4, 5 или 6 киата, тоест от половин до една котила.

 

Имаме право, струва ми се, да предположим тук, че за "ракиня" се ползват най-малките от известните ни чашки (вж. Съставното изображение), откривани у нас.

 

Малките чашки са най-общо два типа - едните приземисти, като съвременните чашки за кафе, а другите - разлати, на столчета, наподобяващи днешните чаши за ракия, но с по-ниски стени. Изглежда чашите на столчета, като тези от Националния исторически музей-София, са точно обичайните чаши за "ракиня", още повече, че върху част от стената на една такава чаша е нанесен и надписът от Трапезица.

 

Един рядък съд от времето на Второто българско царство ще предположим като използван за съхраняване и поднасяне на ракия - бъклицата. Глинените бъклици се срещат и през IХ-ХI в., и по-сетне до ХIV в. (Рашо Рашев, 1979; Петър Славчев, 1985), те са с малък обем (измервания отсъстват) и са много тясно устие, което предпазва съдържанието. Така описани глинените бъклици са напълно подходящи за съхраняване и поднасяне на ракия.

Остава да видим с какво всъщност се пълнят откритите досега по българските земи средновековни дестилационни съдове.

 

Специалистите са категорични (срав. инж. Филка Портарска, 2008), че в съдове, като тези, които обсъждаме тук, може да се добива смес от вода, спирт и аромати, тоест ракия, единствено от вино. Този процес протича само при загряване на съда, което обяснява следите от опушване по някои от дъната на съдовете.

 

За да се втечнят парите, кухата отвеждаща тръба на съда трябва да се охлажда непрекъснато, а готовият продукт да се събира в друг, допълнителен съд. Трябва също да бъде уточнено, че използваното вино не трябва да е долнокачествено, то трябва да е ароматно, за да е добра и получената "ракиня".

 

Така ще трябва да заключим, че "ракинята" е всъщност днешната "винена ракия", а ако е оставяна да престои в бъчви, то технологично тя ще напомня днешния коняк.

Виното от българските земи, направено от грозде, се търси усилено на тържищата във Византия, средновековните автори го дават като пример за хубаво вино, в противовес, например, на виното от Египет, което било с устойчиво лошо качество, безизразно, разредено и невкусно. Не само българското вино, но изглежда и "ракинята" се изнася, не остава само за домашна употреба.

 

Всъщност засега не разполагаме с данни за производството на дестилати в околните балкански земи, което предполага точно такъв български износ, но това е друга тема, към която ще се върнем със сигурност при удобен случай.

Не бе напразно горното ни твърдение, че виното през цялото Балканско средновековие, е правено предимно от грозде. Всъщност вино се прави също, но в по-ограничени количества, и от ябълки, от круши, от нар, от мед, от пелин (срав. византийската селскостопанска енциклопедия Геопоника (Х в.), кн. V, гл. 15).

 

Понеже българското вино е хубаво и ароматно, то следва да предположим също, че добиваната от него "ракиня" е била също с хубаво качество. Последното ни твърдение ще трябва да обясни ентусиазма на тоя търновски чирак или калфа, комуто дали да си пийне "ракиня" на "празника", а той после възторжено е споделил това с всички нас, надрасквайки го от вътрешната страна на глинена чаша.

Съдове с неголяма вместимост - 2-3 литра, се ползват масово във всекидневието на българските средновековни домове, това е ясно от десетките хиляди археологически находки по българските земи. По всичко личи, че именно през ХIII-ХIV в. добиването на "ракиня" от вино в домашни условия изглежда добива повсеместност.

 

Ако предположението ни за вместимост на съдовете от 8 котили е вярно, и според особеностите на използваното вино, от едно зареждане на някой от откритите досега дестилационни съдове могат да се добият котила до котила и половина (=6-9 киата; = 2-3 чаши) "ракиня".

 

Понеже доброто вино, като българското през ХIII-ХIV в., не е евтино, ще трябва да предположим и висока цена на дребно на "ракинята", което ще ни послужи все пак, за да допуснем съвсем не честа употреба, обичайно. Както се вижда и от надписа от Трапезица, "ракиня" се пие на празник.

 


Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=330061

http://www.segabg.com/article.php?id=357268

 

 От в. "Сега"

 

 

Коментари
2013-12-29 22:21:11 От: ескимос

"Инсталация, за която се смята, че е най-древният казан за ракия в света бе открита в Обзор, разкри уредникът на местният музей Илия Дочков пред "Флагман".
Находката датира от 9 век и впечатлява с вида.

Тя е съставена от три съда. Първият е голям и е поставен върху огъня. В него са джибрите. През втория минават спиртните пари и чрез глинени тръби стига до трети - медено бакърче, където дестилатът вече е охладен.

"Дотогава съдовете за производство на спирт, т.нар аламбити, са били от три до десет литра и изцяло са служили на фокусници и алхимици. Нашият съд е доста по-голям. Той е за промишлено количество производство. Досега няма открит друг подобен съд", обясни Дочков.

Ракиеният казан е открит съвсем случ...прочети целия

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече