Българинът още вярва в легендата за превъзхождащия чужденец

Автор: Диян Божидаров


Българинът още вярва в легендата за превъзхождащия чужденец Илюстрация: Иван Кутузов

Вечният комсомолски огън е превърнал някои хора в доброволни роби...

Една от снимките на сочения за пилот убиец Андреас Лубиц се оказа фалшива. Разпространяваният от водещи световни медии лик се оказа на жив човек, който тихичко се надявал грешката да бъде поправена. Но уви, напразно.

Всичко това се случи сред нестихващите у нас дитирамби за мегапрофесионализма, човещината и морала на немските и други световни медии в отразяването на самолетната трагедия. Които били съвсем противоположни на българските. Реакция по повод стандартите, начините и етиката един невинен човек да бъде произведен в самоубиец и убиец, нямаше - все едно не се е случило.

Целта на този текст въобще не е да обсъжда журналистиката. Целта е да обърне внимание върху народопсихологията - нашата. И хората, които правят медии, и публиката, която ги потребява, са част от общество с еднаква психология.

Абсолютно вярно е, че повечето немски медии не ровиха в скръбта на опечалените семейства. Не тикаха микрофони в лицата на майки и бащи - "Какъв човек беше детето ви?".

Но вярно е също, че

има и български медии, които не правят това -

поне 2 хартиени или електронни ежедневника, един седмичен, няколко списания. Вероятно има и телевизии.

Вярно е също, че на оградата на училището, в което учи загиналият клас, преподаватели разпънаха плакат - "Спрете да подкупвате децата за интервюта! Оставете ни да скърбим!". Т.е. и на двете места има от двата типа журналистика. Но едната не се забелязва.

Никога не се забелязва хубавото у нас, никога - лошото в по-развития свят (безспорно е такъв, в почти всички отношения). Не се сравнява, анализира, правят се бомбастични обобщения. Едно време всички българи бяха задължени безкритично да виждат модерност в СССР, да се възхищават и тържествуват от тамошните порядки.

Сега със същата страст мнозина го правят по отношение на Запада. Доброволно. Венцеславят, където няма повод. Мижат, където трябва критика. Да не би вечният комсомолски огън да е превърнал някои хора в доброволни роби?

Руският президент Владимир Путин не се появи с дни на публично място. Изписаха се десетки версии в иначе сериозни западни медии, коя от коя по-невероятни. Накрая той се появи и вярна ще е една, или нито една. Което не попречи световната публиката да бъде заблуждавана с бомбастични лъжи повече от седмица - досущ като в нашите жълти издания.

Но ние виждаме тамошната лъжа, гневим се на нашата. А трябва да сме много по-критични към чуждите сериозни медии. Първо, защото като сериозни би следвало да носят много по-голяма отговорност. Светът е свободен вече, информират ни и нас. Второ - защото ние се учим от тях, от ценностите, които носят.

Мъчим се да присвоим хубавото, но за съжаление има и лошо, което, без да подлагаме на съмнение, критика, градивно подозрение, ще се принесе и в нас.

Само съмняващият се човек е и полезен, и свободен

Един такъв - дисидентът Георги Марков, който потърси спасение в демократичния свят, никога не е и изпадал в овчедушно възхищение пред него. Напротив, написа, че там цензурата е префинена, но я има, и ако някой все пак поиска да стъпче свободното слово, ще го направи (колко от днешните му "следовници" биха се осмелили да напишат и буквичка от това съждение?).

С изумление четох в статии и социални мрежи колко състрадателно е немското общество и колко безсърдечно и варварско е българското. Изумих се не от германското, а от оценките за нашето. По какъв повод бе сравнението? Няма повод.

Ние, за щастие, нямаме трагедия с такъв мащаб. Защо въобще се намесва България? А откъде се взеха злостните хули? Нима мислите, че ако у нас, не дай боже, се случи подобно произшествие, българинът няма да е състрадателен? Забравихме ли "Аспарухово"? Хиляди българи се протекоха доброволно на помощ, страдаха и бяха съпричастни с жертвите.

Но такава е нашата психология - мразим се, самобичуваме без повод, търсим причини да се охулим, творим апотеози по повод чужди достойнства и ги даваме за пример, незабелязвайки ги у нас.

Още повече се изумявам от един цитат на Иван Хаджийски. Той отдавна живее свой живот във форуми и социални мрежи, "доказвайки" колко калпав е българинът, как нищо не му се получава:

"Българска работа (...), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои".

Но Хаджийски ползва тези думи, за да опише настроенията, а не да се солидаризира с тях. Точно обратното - громи ги, оборва, отхвърля, нарича ги "погрешните обобщения", нанасящи "съдбоносни поражения върху националната ни участ". В цели 20 страници отрича подобни безпричинно появяващи се констатации.

Това е

оптимистичната му, не песимистична, теория за нашия народ

Ще се върна на Георги Марков и ще припомня колко прекрасно описва психологията в бившите соцдържави спрямо западния човек, вкл. и на българите:

"Ако за един англичанин французинът не е нищо друго освен човек от Франция и италианецът - човек от Италия (...), то за днешния българин (...) Човекът от Запад е поначало по-горна категория"; "Всеки западен град, без значение кой е и къде е, във въображенията на хората е приказно красив".

Марков вини комунистическата пропаганда, която чрез бумерангов ефект създава "легендата за превъзхождащия чужденец, за неговите особени, недостижими качества". И описва как българинът възприема "колкото обратен, толкова и неверен образ на западния човек и западния живот".

Няма нужда да цитирам други авторитети. Всички те пишат едно и също изречение - дали поради изостаналостта на икономическите и обществени отношения (Хаджийски), или поради изолацията през тоталитаризма (Марков), 

ние създаваме нереално ниско мнение за себе си 

и, погледнато отстрани, някак смешно сме захласнати спрямо чуждите общества.

Днес трябва да допълним изречението - падането на границите, свободата, допирът с чужди хора и култури не е изкоренил тази наша психология. "Легендата за превъзхождащия чужденец" е все тъй силна. Тя създава чужди идоли, тя обсебва и маргинални групи, които подсъзнателно вярвайки й, я оборват с фабрикувани национални достойнства.

Не гледам бокс. Кубрат Пулев не ми е симпатичен. Но се чудя как той може да е "мутра" за някакви хора, а за същите хора Владимир Кличко да не е, след като той и брат му са кръстили партията си "Удар".

Много наши прекрасни писатели получават признание у нас едва след като се окичат с такова в чужбина - десетки са примерите за сляпо чуждопоклонничество, за липса на реална самооценка. Като перца сме, летим само при вятър.

Имам любима сцена от филма "Боговете сигурно са полудели". Пилотът хвърля бутилка кока-кола, бушмените мислят, че Господ ги наказва.

Общественият ни дебат е бушменски. Говорителите носят отговорност.

От в. "Сега"

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот