После ни поканиха в школската трапезария на задунаевското училище „Хр. Ботев. Последва поливка за измиване на ръцете, подаване на кърпи за подсушаването им и покана на наредените една до друга маси с бели покривки и прибори. Кметицата, да ме прости - забравил съм й името, специално за нас била наредила, в училището да се донесе бяло вино от задунаевската винарска изба.

В избата не повярвали, че е възможно училището да иска вино - това никога не се било случвало и щели да върнат жената с петлитровата дамаджана, но тя им казала, че ще гостуват хора от България и тогава те с удоволствие я напълнили със старо шестгодишно бяло вино.

Шефът на групата Митко Дичев - тогавашен председател на новопазарския БТС - уговори с кметицата колопоходите да станат традиционни и всяка година велосипедистите да идват на 2 юни в Задунаевка. Тя прие с възторг тази идея и каза, че след като предварително ще знаят за това идване, ще имат възможност да се приготвят за гостите много по-добре и много по-навреме.

Разделихме се трудно - дълго разговаряхме пред автобуса и никой не повдигаше крак към стъпалото. Все пак се разделяме и си пожелаваме отново да се видим.

Отправихме се към град Измаил, за който Димитър Боримечков ни каза, че и тук по-голямата част от населението е българско. Разходихме се в красивия ран летен ден, а после тръгнахме към най-българския град в Бесарабия - Болград, в който бе разположен голям военен, гарнизон. Само преминахме през града, защото в програмата нe бе включено спиране в този украински град, а и вечерта вече падаше. Привечер отново прекосихме символичната тогава украинско-молдовска граница и се отправихме към Тараклия.

3.

А тук на широкия стъпаловиден площад в наше отсъствие бе започнала шумна дискотека. Нашите представи за дискотека коренно се различават от дискотечните вечери в Тараклия. В България те са свързани с опушени и едва ли не с подскачащи от силата на децибелите тесни помещения. Тук дискотеката се прави на открито, на централния площад, скътан между официално наричания културен дом, който тараклийци вече зовяха читалище и между други по-големи сгради.

Мощна радиоуредба озвучаваше пространството - танцувалната площадка на огромния плочник сигурно бе събрала повече от хиляда танцуващи двойки. Беше единайсет часа вечерта, но никой от групата не отиде да спи. Боримечков ми предложи да влезем в читалището.

Всяка вечер театралният състав репетира по това време, каза ми той, може да ги сварим. Репетицията вече бе свършила, но артистите бяха насядали на разговорка с Иван Иванич Боримечков, ръководител на състава и до днес и брат на моя приятел Димитър.

Слизаме по тъмно стълбище в приземието, преминаваме по полуосветен коридор и попадаме в сутеренно помещение - разбирам, че съм попаднал в храма на тараклийската Мелпомена. Виждат се театрални костюми, елементи от декори, кътове за гримьорни - всичко ухае на театър. Край маса под ярката лампа седят Иван Иванич и част от състава му. Иван ръководи не само театралите, а и танцовия фолклорен състав и певците.

Ще се отклоня за миг и ще кажа, че възраждането на българщината в Бесарабия се дължи на такива хора с енциклопедични умения и познания, които по апостолски се отдават на това призвание. Такива хора са родени от историята и времето. Те много приличат на българските възрожденци от времето на Войников, Берон, Друмев...

В онези дни те се опияняваха от възможността да възкресяват народните празници Гергьовден, Лазаровден, Великден, Коледа и в по-късни разговори през годините, когато пътищата до Бесарабия за мен вече са отрязани по нелепи причини, приятелите отвъд Дунав, които идват у нас, разказват, че полузабравените празници или чествани преди тайно в домовете вече са се превърнали в традиция и се честват на площади и в читалища.

Но тогава пионерите на българщината още създаваха реда за тяхното отбелязване. Само няколко дни преди да дойдем в Тараклия, тук е бил организиран пищен празник на светите братя Кирил и Методий. Многобройните снимки, които Димитър Боримечков ми показва, говорят повече от думите.

Една от стените насреща е украсена с голям плакат "Върви, народе възродени", а фонът около него е запълнен от безброй малки български знаменца. Един свят олтар на културното възраждане е този кът на българите от Тараклия. И сега го виждам като в моя сън - олтар на Отечеството, далеч, но и близо до България.

Излязохме от читалището и отново говорихме дълго и дълго - полунощ бе минала отдавна. Музиката на площадната дискотека вече бе спряла и последните й посетители се разотиваха.

4.

Последва нов незабравим ден. В село Кайраклия. И тук като в Задунаевка бай Иван спря автобуса на главния площад и отново, след затихването на двигателя, ние чухме да звучи българска народна музика. Цветя, пита хляб, сол...

Кайраклия е село в Тараклийски район, което има население, което по брой - според нашите представи - може спокойно да бъде обявено за град със своите осем хиляди жители. На централно място на площада е вдигнат около триметров паметник на Георги Димитров и това е белег, който ми позволява да не се повтарям, че е българско. Тук научаваме, че кайраклийци са запазили църквата си като са я превърнали в етнографски музей. Защото има много случаи, в които не само български църкви са били превръщани в складове или разрушавани през "онези години".

Макар надписът на етнографския музей-църква да бе на руски език, експозицията в него изцяло отразяваше живота на българите от този край. Под църковните сводове са подредени мъжки и женски носии, рала и дикани, чекръци и многобройни битови и трудови инструменти от дърво и желязо.

Видяхме и малък кът, събрал портрети на известни българи от селото, сред които и на Вълчан войвода - един българин, чиято биография има много общи щрихи с биографията на Капитан Петко, за който обаче знаем много, благодарение на литературните произведения, посветени на неговия живот. Страници за Вълчан Войвода още не са написани, но легендите за него продължават да витаят в Буджака.

После ни отведоха да разгледаме едно голямо, новопостроено, училище, влязохме в негови кабинети и стаи. Сетне кайраклийци ни предложиха обяд. И тук първото, което ни направи впечатление бе, че кухнята на бесарабските българи не се различава от българското традиционно меню. Всички бяха единодушни, че направената за нас баница, сервирана накрая бе най-вкусната, която сме слагали в уста.

Всъщност единственото нещо, по което се различавахме на масата, бе това, че нашите българи в Бесарабия пиеха чашите с водка на екс. След първата и следващите наздравици, те обръщаха чашките на една глътка. Е, можеше ли в някои неща те да не придобият и руски привички. А ние докато първия път отпихме по малко, после се присъединихме към техния почин и се започна една..., която продължи не много дълго, но бе последвана от нова изненада.

От стола за хранене домакините и бай Иван с автобуса ни заведоха в горския парк край селото, саден преди около четиридесет години (вече 60)от кайраклийци. На голям огън всред горската поляна, при който попаднахме, като в хайдушки времена, на метални шишове, дълги близо метър, бяха нанизани сочни апетитни мръвки месо, които вече димяха върху жаравата. Мръвките бяха толкова вкусни, че сякаш забравили, че идваме от обяд, ние започнахме отначало. Да ме прости читателят, който може би отдавна не е виждал месо и тия редове ще го раздразнят, но ще продължа за този незабравим ден.

После се появи една джипка и като снесено яйце от нея се изтърколи обемно буре. Чепът му бе запечатан с парафин или с нещо подобно и когато го отворихме, от него, в бакърен котел, рукна бяло кристално на вид и забележително по вкус вино. Знаехме, че Молдова се наричаше лозето и градината на Съюза тогава, но не знаехме тайната на неповторимите изящни вина, които се правеха тук. Не знаехме и че техните най-големи майстори на Съюза са българските лозари и винари.

Градусът на веселбата намери най-високата си точка, когато мъжът и жената, които дойдоха с джипа измъкнаха от вътрешността му акордеон. И за трети път се започна една... Двайсет и пет българи от стара България и Буджака пяха заедно народни песни, играха хора на хайдушката чиста зелена и изпъстрена с полски цветя поляна, пиха вино.

Сред запазените отпреди сто и петдесет години български песни в Бесарабия се оказа, че има и такива, които знаем и ние от стара България. Ние пяхме заедно, въпреки някои несъществени и съществени разлики в мелодията и думите. Защото не ни беше трудно да нагодим думите към старинното бесарабско наречие.

Когато този буен празник свърши и се върнахме на асфалтовия площад в центъра на Кайраклия, близо час продължихме разговорите, без да можем да се разделим. А трябваше да се връщаме в Тараклия и да отидем на традиционното хоро, което се организираше в края на всяка седмица. Раздялата не мина без непринудени прегръдки и целувки на всеки с всеки. Щяхме ли да се видим повече с тези хора, станали ни толкова близки за няколко часа.

Светът е малък, може би някога пак ще се срещнем, но оттогава минаха двадесет и пет години, а все още такава среща не се е състояла.

Около седемнайсет часа тръгнахме.

5.

След половин час бяхме в Тараклия. Въпреки закъснението си, сварихме хорото да се вие в разгара си. Мислех, че ще заварим някои натруфени самодейци, които играят с униформени носии по някакъв сценарий пред публиката, както е в България. А видяхме нещо смайващо. Нямаше сценарий, нямаше носии, нямаше фалш - хорото го играеше публиката. Оркестър, съставен предимно от духови инструменти, акордеон и барабани - без гайди, гъдулки и кавали свиреше чудни хора, малко по-различно от нашите, но звучащи в чисто българската фолклорна традиция.

Хорото беше фантастично голямо, виеше се в три концентрични кръга. Най-широкият от тях бе с диаметър поне петдесет метра. На него се бяха хванали по-възрастните тараклийци. Във вътрешния кръг играеха юноши и девойки, а в най-малкия кръг в центъра - децата. Гледахме невярващи на очите си с каква страст хората се радваха на българския си танц.

А около концентричните кръгове имаше многобройно мнозинство от хора, които ту гледаха в разговорка на групички, ту се хващаха на хорото, но това ставаше в непрестанно движение, без оркестъра да спира задълго. Пауза от няколко секунди и започваше новото хоро и тези които не бяха уморени продължаваха да се държат за ръце и да влизат отново в хороводните стъпки.

Този ден бе най-дългият ни ден в Буджака…

6.

Всяко нещо има край. Жалко, че на хубавите неща краят идва бързо. Свършиха дните ни в Бесарабия. Сутринта преди да тръгнем отидохме за снимка пред паметника на Олимпи Панов. Разделихме се с нашите изпращачи с немарна, блажена умора. Разделихме се горещо. Направихме уговорки за следващата среща догодина, без да знаем, че ще настъпи 11 ноември и всички планове ще бъдат осуетени и повече колопоходът няма да се състои. Качихме се на автомобилите. Велосипедите вече бяха завързани на багажниците.

Отново преходи. Отново колоездачни отсечки. Отново граница, но този път митницата е друга. На връщане минахме през румънска Добруджа.

В случайно завързаните разговори с някои от тукашните добруджанци виждахме, че те разбират нашия език, но никой от тях не обели и дума на български, отвръщаха ни или само с жестикулации, или само на румънски. Тогава Чаушеску, бог да го прости, бе наложил жесток контрол над използването на официалния език в Румъния, въпреки че мои нови приятели от Румъния казаха, че на погребението му, в скръбта си, неговите роднини говорели помежду си на български.

Разгледахме Констанца. И тук същото. Харчейки последните си пари установихме, че продавачките в магазините разбират какво им казваме и веднага намираха исканата от нас стока, но говореха само на румънски. Имаше тъга в израза на очите и лицата им. И ние разбирахме защо е тя. Тук бутилката не беше отпушена. А има нещо общо в съдбата на българите от Бесарабия и хората от Румънска Добруджа.

И ето ни на българска земя при митницата на Дуранкулак. Сънят от Буджакските степи завърши...

Край