1.

Като сън е останало в съзнанието ми пътуването на групата новопазарци в Бесарабия, земя, разположена в южните части на Молдова и Украйна, наричана още Буджака. В тази група попаднах и аз като журналист във вестник "Новопазарска трибуна".

Бяха годините на перестройката, която днес вече някои наричат преразстройка, но по онова време тя отпуши бутилката на забравените националности в Съветския съюз. Тя донесе и на тамошните българи правото да кажат на висок глас "Аз съм българин и говоря български език". Беше хубавият месец май на 1989 г., няколко месеца преди датата 11-и ноември.

Велосипедисткият поход на новопазарските туристи по ботевите стъпки отмина отдавна, но спомените за него и за първите ми срещи със сърдечните бесарабски българи се връщат непрестанно. Целта на похода беше да преминем през градовете, в които е живял и творил Ботев.

В този поход, в който участваха дванадесет души с велосипеди, бяха включени отсечки, в които колоездачите правеха по 40 км пробези, въртейки педалите след които натоварваха колелата на багажниците на четирите леки автомобили, влизаха в тях и продължавахме пътя си с моторните возила. После - отново на велосипедите и отново на колите, и отново на велосипедите...

Тогава в България не се знаеше почти нищо за сънародниците ни в Бесарабия. В учебниците по история и литература бегло се споменаваше, че в годините на турското робство там са се преселвали българи, но можеше ли в края на Осемдесетте години на миналия век да предполагаме, че големи райони в южна Молдова и Украйна са населени с монолитно българско население, което е запазило своя старинен език и обичаи.

Тогава подобни теми бяха табу. На тези ни сънародници е било забранено да декларират българското си самосъзнание и да говорят своя език на обществени места дълги десетилетия. Има случаи, непокорни да са били изключвани от университети, заради това че са говорели на домашния си език.

Отминахме Русе, Букурещ, Плоещ...

В Браила спряхме и преспахме две нощи, защото, известно е, че в този град Ботев и българските емигранти са имали многобройна колония. Тук посетихме българската църква, построена от наши сънародници по-миналия век.

В тихия спокоен двор на църквата в центъра на града има обелиск, на който е написано, че тук през 1869 г. е основано Българското книжовно дружество (БКД), преименувано по-късно в Българска академия на науките. Редно е да припомним, че сред тримата учредители на БКД са двамата шуменци Васил Друмев и Васил Стоянов.

Румънският пейзаж не се различава много от българския. Ако не бяха крайпътните знаци изписани на латиница можеше да се приеме, че се намираме все още в България.

2.

Продължихме през Галац и след дълги преходи достигнахме молдовската граница при Яш и Унгени. Влязохме в Молдова.

Тук крайната цел на пътуването ни бе градецът Тараклия, с около 18 хиляди души население, деветдесет на сто от което е съставено от българи. Основано е през 1813 г. от български заселници, избягали от жестокостите в родината. Грешно е да мислим, че бесарабските българи са живели откъснато от нашата българска история. Само в Тараклия и околностите й могат да се посочат имена на тъдявашни българи, допринесли много в пред- и в следосвобожденската ни летопис. Тук например са родени и израсли Олимпи Панов, Александър Теодоров-Балан и мнозина други, които се връщат в новоосвободена България и дават висок принос за по-нататъшното й развитие.

До границата стигнахме малко след полунощ, но продължихме пътя в тъмната молдовска безлунна нощ и пътувахме още около два часа по пътя за Тараклия. Умората вече слепваше очите на шофьорите, а велосипедистите дремеха по седалките.

Спряхме до крайпътна чешма с многобройни каменни улуци, които едва мержелееха под светлината на електрическите ни фенерчета. Зад чешмата имаше склон с овощна градина и всички се разпиляхме между дърветата и се натъркаляхме по тревата, за да поспим в останалите часове от късата лятна нощ.

Още преди изгрева забучаха мотори. Събудихме се и с първите отблясъци от слънцето можахме да огледаме пейзажа - леко нахълмена местност, която се губеше в далечината с овощни градини и лозя.

Колопоходниците се качиха на велосипедите и продължихме към крайната си цел - Тараклия. Тараклия е съставен от няколко квартала. Градът е районен център, а основният поминък на населението е земеделие и най-вече лозарство, но има и няколко промишлени предприятия.

И ето ни на широкия площад пред тогавашния Районен партиен комитет. Бе непоносим жегав обед. Влизаме в сградата, но всички са в обедна почивка. Зад една врата чуваме гласове. Почукваме. Посрещат ни две жени, които са решили да останат и обядват тук на работните си места. Когато разбраха, че идваме от прародината им ни заговориха на български - плахо стеснително, може би притеснявайки се от диалектната форма на речта си. А те говорят един чудесен език, старинен, напевен, примесен с побългарени русизми.

Първото, което ги попитах бе, можем ли да се свържем с колегата Димитър Боримечков, редактор в кабелния радиовъзел и сътрудник на местния вестник "Свет", излизащ на руски език, с когото до този момент бяхме общували само с писма. Двете жени го намериха по телефона и той дойде при нас след петнайсет минути. Тих, самовглъбен, не отговарящ на гръмката си фамилия, човек. В по-късни времена щях да разбера обаче неговата голяма сила - апостолската сила, подчинена на високата цел на неговия живот - възраждането на българския дух в родната му Бесарабия.

На тази цел той служи и днес и сега, той все тъй пътува с микрофон и фотоапарат до всички кътчета не само в Бесарабия, но вече и из цяла България. Многократно неговите пътеки са го довеждали и до Шумен.

Колоездачите постоянно надвиват умората и продължават да бодърстват на дългите срещи с хората от Тараклия. В тези срещи научаваме много неща за нашите сънародници. Научаваме, че "тарак" на ногайски език означава гребен, хребет. Селището е основано от български заселници през 1813 г. Двеста и две години не са много във времето и в историята, но сравнени с продължителността на човешкия живот, те не са малко.

Няколко поколения вече са си отишли, а хората от края на Двадесети век в Тараклия ни доказаха, че старите предания за градивните и разрушителните събития се помнят тук.

Много е страдала тази земя, наричана Бесарабия или Буджака. Но в нея се пази святото име на старото Отечество, пази се езикът на дедите. Вярно е, че в него има излишни русизми и църковнославянизми, но така древната музика в него става още по-убедителна и силна.

Българите тук не са живели откъснато от прародината си. В отделни периоди тяхната култура е достигала висок разцвет. В българския лицей в Болград (съкращение от Болгарский город), зад чиито стени стои същински български замък са идвали да учат много будни българи от поробената земя. А българската църква в същия този град е призната като една от най-големите в Русия.

На сутринта на 2 юни 1989-а групата остави велосипедите и леките автомобили и тръгна с един служебен автобус към Задунаевка. Още не сме се запознали напълно с Тараклия, но датата подсказва защо на този ден трябва да бързаме към Задунаевка.

Шофьорът Иван Иванович, когото всички започнахме да наричаме бай Иван, защото, естествено, и той бе българин, ни взе след закуската и се отправихме на път. Преди да потеглим той ни каза, че ако вървим по асфалтовите пътища, разстоянието щяло да се удвои, затова щял да кара по пътищата, които ще ни отведат бързо до Задунаевка. Тараклия е в Молдова, а Задунаевка в Украйна.

И започна едно главоломно пътуване предимно по черни пътища, преминаващи през блокове, градини и лозя. Черни пътища - някои тесни, други широки като магистрали с израсли високи акациеви дървета с варосани стволове. Минаваме през села с китни озеленени дворове. Села пълни с младежи и деца и не ни се правеше съпоставка с броя и с възрастта на населението в нашите села.

Стигнахме в Задунаевка малко преди пладне. Бай Иван спря автобусчето пред кметството. След затихването на двигателя чухме пуснатата радиоуредба, която вече свиреше кръшни хора и ръченици в наша чест. Явно, че властта в Задунаевка бе "завзета" от жените, защото на стъпалата на кметството, облечени официално, ни очакваха само представителки на този пол.

Излишно е постоянно да се напомня, че при срещите ни в Бесарабия навсякъде ни посрещаха българи, а и че населението е българско. В нашия маршрут бяха включени само селища на сънародници. Такива бяха хората и тук - кметицата, завеждащата културната работа и т. н. Поднесоха ни цветя и погача с талерче сол. И тук, вече в Украйна, чухме приветствените думи на онзи старинен български език.

Отправяме се към къщата, в която е живял Христо Ботев като учител. За наша радост тя е напълно запазена и поддържана през годините. Къщата е притежание на едно семейство, от което селсъветът се опитал да я откупи, за да я превърне в къща-музей, но собствениците все твърдели, че обичат къщата си и не могат да се разделят с нея - отказвали да я продадат. Мраморната плоча на фасадата й потвърждава, че в този дом е живял Христо Ботев. Стопаните отсъстваха в момента и не можахме да влезем в стаята на поета.

Димитър Боримечков е с нас, прави ни снимки и с магнетофона записва епизоди от срещите ни за предаванията на своя радиовъзел. Сред нас е и учителката по български език и литература, която не само носи царственото име Екатерина, но има и царствена осанка. Тя ни стана екскурзоводка.

После отново се отправяме с автобуса и излизаме извън селото. Спираме на "поляна край горица", а насред поляната стои кладенчето, към което "млада хубава Стояна" е търчала с менците си за водица. Съпоставката с ботевото стихотворение направи Екатерина. Тя разказа за любовта на Христо Ботев към българката от Задунаевка Елена Дучева, жена красива и от знатен български род. Двамата са се срещали именно тук на тази поляна край този кладенец. "Сега я няма само горичката, за която е писал Ботев или просто е искал тя да съществува в пейзажа на стихотворението му.

Екатерина разказва, че е разпитвала много стари хора, но никой от днешното поколение не помнел да е чувал от дедите си, дали тук някога е имало горичка. Но и да е била изкоренена или просто да е загинала от само себе си, стихотворението "Пристанала" е вдъхновено и написано за тази поляна и за това кладенче - твърди Екатерина и ние всички й вярваме, а и не е толкова трудно да видим в пейзажа чрез въображението си и ботевата горица.

След като бяхме на поляната край горицата автобусът ни върна в селото и ни откара в училището на Задунаевка, което естествено носеше името на поета-революционер. Тук преживяхме незабравими часове. Посрещнаха ни на входа, също като пред кметството. Директорката ни изказа приветствени думи и съпроводена от няколко учители ни отведе в една учебна стая, в която в момента, с помощта на българското консулство в Одеса, се подреждаше експозиция за българската история и за живота на Христо Ботев.

Наближаваше дванадесет часа и излязохме отново на площадката пред училищния вход. Почакахме докато стрелките на ръчните ни часовници залепнат една върху друга и застанахме неподвижно, тъй както правим това на Втори юни под звуците на сирените в България. Отдадохме почит на Христо Ботев в училище "Христо Ботев" в далечното украинско село, населено с българи.

Всички бяхме обладани от мило патриотично чувство и макар да бяха изминали само няколко дни, откакто напуснахме България, се усещаше, че някои от нас изпитват малко носталгия.

Следва