Обща снимка: Янко Дузов, Елена Дузова, Екатерина Узунова, Султана Янушева, Ангелина Караджова, Мария Караджова, Витка Статева, Тодорка Ефтимова и малкият Иван Гюров. От личната страница на авторката

Разказ на Елена Гушева

Вечер като си легнем, майка лягаше до нас, гасеше свещта и оставаше само светлината от кандилото. Тогава ни разказваше стари легенди и тъжни приказки за хора, които водели тежък живот.

Пътували със стадата си от Беломорието до Родопа планина и обратно. На път се женили, на път погребвали мъртвите, на път раждали деца и все пеели. Всичко описвали в песните и хубавото и лошото и красотата на девойките и цвета на шевиците по дрехите.

„Започнала младата невеста да бродира новата си риза,

шила първо с тъмен конец, за да пришие лошото, после сложила светлия, за да не избяга доброто и най-накрая бродирала сърмата, защото така я учила майка й.” 

А моята майка - продължава разказа си възрастната Елена Гушева от село Дорково, - ни учеше на песните и танците, които са танцували нейната майка и нейната баба.

Разказваше ни как са татуирали кръст на челото и по ръцете на девойките, за да не ги крадат турците. Учеше ни кои сме и откъде сме, за да не забравяме корените и миналото си.

Дълбоки корени  

Една от версиите за историята и произхода на днешните армъни, е че са наследници на древните арамеи и оттогава съхраняват непроменени както традициите, така и езика на своите предци.

Арамеите са семитски народ, родината на който е Арабския полуостров. Живеели като номадски племена, занимавали се със скотовъдство – отглеждали овце и коне. Говорели помежду си на странен език, различен от шумерския и акадския, принадлежащ към групата на северозападните семитски езици.

Арамейският е родствен с древноеврейския и финикийския и има сходство с арабския език.

Това е версията на професора от Московския университет Юрий Крилов, за произхода на армъните, които живеят в района на Македония, Гърция, Румъния и България.

Живеели арамеите така дълги години, отглеждали стадата си и били щастливи с това, което Господ и съдбата им е отредила. Докато един ден не решили да тръгнат да търсят препитание по други земи, нови пазари и пасища за своите стада. Така навлезли на европейска територия, минавали граници, срещали хора и все пътували.

За да запазят своята идентичност говорели помежду си на арамейски език, не се смесвали с друговерци и ревниво пазели своите ритуали.

Друга версия за произхода на армъните, разказва как в дълбока древност някои от непокорните тракийски племена населяващи Балканите отказали да се смесят със славяните и водели изолиран живот високо в планините на полуострова.

По-малки групи се заселили в района на гръцката планина Пинд и по-късно започнали да се разселват във всички балкански държави като съхранявали своята самобитност в продължение на столетия. Години по-късно албанският град Москополе се превърнал в център на албанската общност, но през 1769 година Али Паша Янински ги прогонва, подлагайки ги на масово гонение.

Оттогава започнали да се появяват в малки затворени групи на различни места по Балканите. Най-много армъни на едно място в момента живеят в Крушово. Жителите на македонския град наброяват 24 хиляди души и половината от тях са армъни.

Днес в различни области на България наричат армъните с различни имена – власи, цинцари, куцовласи, мияци, номади. Самите те се определят като армъни, ревниво пазят културата и традициите на своите предци, живеят в затворени общности, в съгласие с околните, като уважават техните традиции и ритуали.

У нас наследниците на гордите армъни наброяват около 2000 и по-голямата част от тях населяват района на Велинград, Пещера, Ракитово, Дорково, Костандово, Дупница.

За да се запозная с живота им, песните и историята се срещнах с няколко жени и мъже от село Дорково. Малкото китно селце сгушило се в уюта на Западните Родопи е приютило около 20 армънски семейства. Всички те живеят наравно с останалите християни и се радват на добри съседски отношения.

Дрехи за погребение и за сватба

Целият живот на армъните е описан в песни, тежки и тъжни мелодии, събрали много мъка и болка. Те пеели докато водели стадата си от Беломорието до зелените пасища в Родопите, Рила и Стара планина. Първа винаги била млада невяста, водила бял кон, а след нея целият керван.

Така минавали дните им, спирали, където замръкнат, строили колибите си от кожи и дървета, живеели в тях и пак потегляли на път. „Моята майка е родена на път”, разказва Елена Гушева.

„Проплакала някъде в планината, вързали я в люлка на коня и пак тръгнали, нямало време за губене. Докато беше жива все ми разказваше историята на своето идване на бял свят. Когато стигнали до голямата река и трябвало да я пресекат конят се закачил в някакъв храст и люлката с бебето се наклонила. Застанало животното неподвижно, за да не падне люлката с детето.

Преминали всички реката, преминали и стадата и тогава майката на моята майка започнала да си търси детето. Завайкала се, завикала клетата, че и няма детето. Върнал се бащата на моята майка и намерил коня, който стоял неподвижно, а бебето с люлката виси на шипката.”

Армъните уважавали семейството и почитали родителите си. Водили се от Десетте Божи заповеди и спазвали християнските пости. Преди хранене най-възрастният във всяка къща палел кандилото и благославял трапезата с молитва. Не работели в събота, а  неделята почитали като ден на Бога.

По традиция родителите женели децата си. Избирали момичето на хорото, а момчето – от добър и почитан род. Булката и младоженеца се виждали в деня на сватбата, която започвала в четвъртък и продължавала цяла седмица.

Месец преди събитието в къщата на момичето се събирали терзиите и започвали да шият чеиза на булката. Първо винаги ушивали дрехите за погребение, след това дрехите за празник и накрая булчинската премяна. Носиите на днешните армъни са запазени от техните баби и прабаби от преди 150 години, избродирани със сърма и ушити от най-скъпото кадифе и коприна.

Едно момиче високо, високо и стройно като фиданка

На чердака седи и на разбоя тъче, към морето гледа.

Совалката й златна, а нишките от коприна…

Сватбите на армъните били пищни, с много ритуали и поверия. Венчавали се в църква, като изричали клетва за вярност единствено пред Бога, в уединение и пълна тишина. На булката винаги се подарявал наниз от златни пендари.

За да се съхранят, като етнос и да запазят вярата си по време на турското робство, на всички малки момичета татуирали кръстче на челото и по ръцете.

„Моята прабаба, продължава разказа си Елена Гушева, била много красива и един ден докато перяла бялата си риза на реката я нападнали турци, започнали да я дърпат, искали да я отвлекат, но като видели, че има кръст на челото и я пуснали. Така се спасила моята прабаба, така били спасени и много друго армънки”.

„Когато си добре не се радвай много, а когато си зле не унивай, не тъгувай. Животът е колело не може да си нито само отгоре, нито само отдолу.” Армънска поговорка

Съдба, затворена от граници

Около средата на 20 век, властимащите решили да приобщят малобройният армънски етнос, събрали им паспортите и в новоиздадените на всички пишело българи. А новите границите правели дългите им преходи все по-трудни. На тези, които разказвали за своя произход били налагани санкции и не разрешавали на децата им да ходят на училище.

По това време много армънски семейства започнали да се изселват в съседни на България страни и там да се установяват. Сега армъните в България имат свои близки в Румъния, Гърция, Албания. Тези, които не напуснали домовете започнали да се изолират, да водят затворен живот.

Децата си учели на езика чрез песните и легендите. В тях била събрана цялата история на техните предци. И до днес говорят на езика на своите прародители.

От личната страница на авторката http://eleonoragadjeva.com/authors-book-page/more-articles-list/belqzanite-nomadi/

eleonoragadjeva.com