Западните покрайнини, уж добре позната история - Част 1


Западните покрайнини, уж добре позната история - Част 1 Карта с наши земи, дадени на съседните нам държави според Ньойския договор от 1919 г.

Забележителна студия, напомняща ни за участта на нашите сънародници в съседката Сърбия, които се „радват” на необясним парадокс – от всички „външни” българи да се намират най-близо до София, а всъщност да са безкрайно далече

І. Граница през къщи и дворове

 

В края на Първата световна война, с един печално известен договор от 27 ноември 1919 г., части от територията на страната, напълно български градове и села, са дадени на съседни държави.

 

Някои нямат късмета, като българите от Южна Добруджа, например (които за известно време стават румънски поданици) да се върнат, по време на Втората световна война, обратно в пределите й. Българите от т.нар. Западни покрайнини, жителите на Цариброд (днешен Димитровград), на Босилеград - намиращия се близо до Кюстендил български град (за който много хора в България може да не са и чували) и пр., стават част първо от Кралска Югославия, после от Съюзна република Югославия, а днес - от Република Сърбия.

 

 И колкото и тъжно е да се напише това, много от техните потомци сега, след почти девет десетилетия, са престанали да учат, пишат, говорят, мислят на майчиния си език. Те все още се наричат българи, имат, де юре, особено с последния вариант на конституцията на Р. Сърбия от 2003 г., всички права да запазят своята идентичност, връзка с етническите си и културни корени и пр. Де юре.

 

 Де факто много от тях само се наричат българи; други се срамуват малко от това даже; трети са може би “сърбияни”, “югославяни”, един Бог знае какви. Не са никак много тези, които настина познават и обичат езика и културата на народа, към който все пак принадлежат. (Някои може да са станали и “прави сърби”, така да се каже, колкото и неточно е да се каже така.) Православните, сродноезични, толкова близки по манталитет и култура, толкова жизнени и достатъчно горди със собствената си национална принадлежност “братя сърби” , отдавна са решили, че което е станало тяхно, си е тяхно, какво е било преди, няма никакво значение.

 

При това времената уж са вече напълно демократични - Сърбия и тя един ден, като страна, част от общото европейско пространство, може би ще стане член на Европейския съюз, или поне се беше запътила натам. ЕС с неговите усъвършенствани критерии за права на човека, включително що се отнася до всичко, гарантиращо езиковото и културно многообразие, запазването на културната идентичност и т.н. Ако и когато това стане обаче (ако барутният балкански погреб не избухне, разбира се, този път заради най-младата нация на континента, албанската, поради “горещия картоф” със статута на Косово или поради повече от един фактор), от т.нар. българско малцинство в Сърбия няма да е останало кой знае колко като идентичност.

 

 Ще остане едното име, при това писано грамотно най-вече само на сръбски.

 

Много мъка, много насилие, много манипулации е имало над това население в миналото. Най-жестоки са разприте между роднини, ако може така да се каже. Най-жестоко е понякога да направиш от едни българи сърби, именно защото имат същата вяра като твоята.

 

Православието в случая, и език, който е доста близък, не от някоя съвсем различна езикова група. Жестоко не защото всеки насилствен или принуден избор на идентичност винаги е противен, а защото асимилирането, манипулирането на някого, който има сродни език и идентичност, може да стане по-лесно, по-невъзвратимо. И дори когато са го убедили, че няма защо да страда, няма защо да помни езика и корените си, най-добре да ги изтласка, да ги забрави (само проблеми от тях), и той точно това прави, приема другата идентичност - пак нещо остава в паметта, в съзнанието, в подсъзнанието ако щете, в личната и колективна памет.

 

Принудата, насилствения, лъжлив, манипулиран избор. Така може в едно градче, в една община като Цариброд например, хората да си живеят, да се устройват, да мислят най-вече за алъш-вериша, търговията, икономическия напредък и пр.; заплатата на един учител от царибродската гимназия да е доста по-добра от тази на учителите в България , а процентът смъртност и процентът самоубили се на глава от на населението да са много високи, едни от най-високите в сравнение с други общини в цяла Сърбия (дори в бивша Югославия, преди да се разпадне.)

 

При това държавата-майка България, почти нищо не е могла да направи или не е направила да възпре тази асимилация. В продължение на всичките вече почти 90 години тя винаги е имала достатъчно свои проблеми. И колкото и да са се сменяли политическите режими, по отношение на българите, останали отрязани по западната й граница, е имала или скромна, повърхностна, плаха или никаква политика. (Ако не броим разбира се прословутата идея за Балканска федерация, прегръщана по различно време от различни ръководители на страната, като Ал. Стамболийски, например, който подписва през пролетта на 1923 г. известното Нишко споразумение с Пашич, или добре известните коминтерновски напъни на Г. Димитров и «братската му дружба» с Тито.)

 

Така или иначе обаче политиката на България по отношение на “западните земи” не е довежда до възпирането на насилствената асимилация. Не облекчава страданието на немалко т.нар. обикновени хора (пращаните в лагери като прословутия „Голи Оток” или подобни нему), за това, че им е “трябвало повече бой “, за да престанат да се противят.

 

Истината е горчива, много горчива, някои и днес мислят вероятно, че е по-добре за това да не се говори много, да не се знае. Каквото било било, да гледаме напред… (Само дето, как беше – преди да затвориш, помириш, надживееш една история; да затвориш всъщност една доста потулвана история – поне някои страници трябва отново да се прочетат. Да се отворят, осмислят, назоват…)

 

Затвърждаването на разделението между къщи, дворове, ниви и пр., на «стратегическата граница», прекарана след Първата световна война, едва ли е станало лесно. Ако се доверим на свидетелствата на френския журналист Анри Пози, изнесени в книгата му “Войната се завръща” (излязла през 1934 г.), години след договора, довел до променянето й, границата е изглеждала така:

 

“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница.

 

Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град.

 

 

Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.

 

 
Има работи още по-забавни!

 


Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]


Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия.

 

 Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.

 


Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!

 


Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]


Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”

 

ІІ. Трагика и комичност

 

Цитираното по-горе свидетелство на един явно не могъл да остане равнодушен към толкова много насилие европейски журналист е, както вече споменах, от началото на 30-те години. То, струва ми се, никак не си противоречи като логика на причини и следствия с едно свидетелство, написаното десетилетия по-късно, което намерих в книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев:

 

“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.

 


И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.

 


Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]

 


В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство.

 

На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]

 


Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.

 


Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”

 

Някъде между тези две достатъчно ярки, струва ми се, словесни илюстрации, може да се приведе и един пример с иначе доста комичен характер, свидетелстващ за това как в началото на 60-те години официални български представители по неволя прекарват една нощ на открито на площада в Босилеград.

 

“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!

 

Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел.

 

В предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина.

 

Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.

 


Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.

 


Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.

 


Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.

 

Атанасов”

 

Може би тук е мястото да кажа, че според мен тези иначе така “негостоприемни” през 1961 г. босилеградски българи са се съхранили повече като такива, неизвестно защо, може би заради това, че от едната страна ги огражда планина, която е естествена граница и по нея е минавала и държавната граница преди злополучния договор от 1919 г.

 

 В босилеградското основно училище днес се изучава майчиния език в отделна паралелка, извоюването на която, въпреки изрично описаните права за това в сръбската конституция, не е минало без гражданската активност и борба на местните хората с български произход.

 

 Изолирано от една страна от границата, а от друга – от планинска верига, на това иначе толкова колоритно градче с толкова колоритни жители, се е обръщало най-вероятно по-малко внимание от страна на държаната власт, отколкото на Цариброд.

 

Който, както е известно, се намира на международен път. Ако в Цариброд днес може би почти не се чува българска реч, в Босилеград може и да се чуе. И колкото и да е уж един и същ диалектният говор, този в Босилеград все още е български, може да се познае като български, още не е така съвсем изгубен като например говорения и писания(!) в Цариброд или Пирот “пиротски език”, който лично аз примерно разбирам точно толкова, колкото и сръбския.

 

 Но макар и да учат някои деца в училище български (колко са те в Босилеград не знам, но в Цариброд са още по-малко, там майчиният език се учи само факултативно, хората се страхуват или са дезинтересирани повече), въобще не съм сигурна дали те или техните родители, ако щете, могат да напишат правилно дори своя етноним, думите “българин” или “България” на майчин език.

 

 Това, което е още по-важно, обаче е, че много от тези наши сънародници, въпреки че все още продължават да се наричат българи, са хора, които във всекидневната си култура, във всекидневното си общуване и пр., са вече носители не на два езика, не на две култури (което в случая би било и е разбира се съвсем естествено), а само на една. И тя все повече не е малцинствената.

 

                                                                                   ( Следва )

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече

« Февруари 2023 »
пнвтсрчтпксбнд
  
     
  1. 04.02. - Събития и факти
  2. 04.02.1885г. - Роден е Асен Златаров
  3. 05.02. - Св. мъченица Агатия, празнуват Добрин и Добромир
  4. 05.02. - Събития и факти
  5. 06.02. - Събития и факти
  6. 06.02.1878г. – руските войски освобождават Бургас
  7. 06.02.1886г. – роден Людмил Стоянов
  8. 07.02. - Събития и факти
  9. 08.02. - Събития и факти
  10. 08.02.1989г. - Годишнина от основаването на КТ “Подкрепа”
  11. 08.02.1966г. - роден Христо Стоичков
  12. 09.02.1999г. - в Либия са задържани 23 българи. Започва епопеята на българските медици.
  13. 09.02. - Събития и факти
  14. 10.02. - Събития и факти
  15. 10.02.1879г. – открива се на Учредителното събрание във Велико Търново
  16. 10.02.1879г. - избират Манолаки Тошев за първи кмет на София
  17. 10.02. - Ден на пчеларя
  18. 11.02. - Събития и факти
  19. 11.02.1515г. – загива Свети Георги Софийски Нови
  20. 12.02. - Събития и факти
  21. 12.02.1945г. - Годишнина от правописна реформа в българския език
  22. 12.02.1902г. - роден Светослав Минков
  23. 13.02. - Събития и факти
  24. 14.02.869г. – умира Константин-Кирил Философ
  25. 14.02. - Събития и факти
  26. 14.02. Ден на лозаря, Трифон Зарезан
  27. 15.2.1813г. Национален празник на Република Сърбия, Ден на държавността
  28. 15.02.950г. – Отон І е провъзгласен за крал на Италия
  29. 15.02. - Събития и факти
  30. 16.02.1887г. - бунтове на българските офицери-русофили в Русе