Западните покрайнини, уж добре позната история -. Част 2


Западните покрайнини, уж добре позната история -. Част 2 Картата с наши земи, дадени на съседни нам държави според Ньойския договор - 1919 г.

В първата част на отличната студия се обнародват случки на насилствена асимилация и страдания на сънародниците ни от тази част на Източна Сърбия. Във втората част ще проследим какви неудачи съпътстват българите, когато отстояват националното си съзна

ІІІ. Защо майките не говорят на майчин език

 

Как точно се постига това? Ами постига се, не само с насилие във всеки случай. Постига се с образователна, културна, икономическа и пр. политика. Която, на приливи и отливи, с повече или по-малко толерантност, в крайна сметка е преследвала в продължение на десетилетия една и съща цел.

 

 Постига се, в края на краищата, и заради естествения инстинкт за оцеляване, заради естествени стремеж към работа, спокойствие, благополучие, мир на всеки човек. И въпреки че иначе, поне в наши дни, не би трябвало да има, формално, никакви проблеми по съхраняването на езика и идентичността.

 

Както често може да се чуе от различни институции в Сърбия като контрааргумент на въпроса защо изучаването на майчин език сред българите в Сърбия е толкова слабо застъпено – тези хора просто не искали да учат майчин език. Което може и да е вярно, поне отчасти.

 

 Вече няколко поления те са били убеждавани по най-различни начини, че техният народ, техният език, техният произход са срамни, излишни, не струват. Че българският език е “неваляшен” език. (Какво точно значи “неваляшен” може някой да попита. Значи език, който не струва.) За това как се изучава историята, например, колко обективно, след като дори наименованието “Ньойски договор” старателно се избягва, не може да се обясни с няколко реда.

 

 Иначе разбира се не е безинтересно да се види как се представя в нея завладяването на една не своя територия и удържането й в своя. Но и в това отношение, струва ми се, езикът, налагането на различни норми на книжовен език пак се оказват важни. (Достатъчно е да се сетим примерно за това как в края на Втората световна война изведнъж се появяват нови, различни правила, думи, букви в изписването на един език, македонският говор стана език т.е.

 

Как македонците стават “нация”, народ, произлизащ от Александър Македонски и пр. Защо великият Александър не е знаел и дума, примерно, от днешния македонския език, не е никакъв проблем за досегашната и сегашната македонска историография, за македонската наука въобще. Понеже нея, оказва се, нито един исторически факт, или документ, или логическо несъответствие, хич даже не може да й се опрат… Но това все пак е отделна тема.)

 

Е, пиротска нация примерно едва ли би могло да се изобрети, малко са хората просто, но, както вече споменах, пиротски език има, имало даже и пиротски народ (и порода “пиротско агне” има, каква е тя точно не знам, важен е в края на краищата локалният “патриотизъм”.)

 

Както ми обясняваше веднъж един българин от Западните покрайнини, в езикознанието може да няма пиротски език, но иначе има. Някои даже са убедени или поне сръчно убеждавани, че точно тази диалектна смесица от сръбски и български диалектни говори - кодифицирана разбира се през сръбски граматически правила; с много сръбски думи, които са научили от деца, кой ти гледа кои са сръбски, кои не - е точно това, което предците са им завещали и точно него трябва да пазят.

 

Като се има предвид, че сръбският и българският езици са доста близки; че езикът, който и да било той, поне в лексикално отношение няма как да не търпи заемки или промени; че вече няколко поколения деца от българското малцинство се научават на грамотност през книжовните норми на сръбския; че порастват естествено в смесена, двуезична среда - не е чудно, че за тях българският език, особено в книжовната му форма, с всяко следващо поколение става все по-слабо разпознаваем, “външен”, “не свой”. А сръбският - все по-понятен, първичен като писменост и грамотност, социализиращ, свой.

 

Външно иначе разбира се всичко е наред, всичко е, така, съвсем демократично. В училище като гимназията “Св. Кирил и Методий” (бивша “Йосиф Броз Тито”) в Димитровград, където чуждоезиковото обучение е доста застъпено (четирима преподаватели по английски, двама по френски и пр.), единственият, който преподава български, едва ли е много зает.

 

За тази учебна година са се записали да учат майчин език, доколкото знам само няколко деца. Няколко деца по два часа седмично учат факултативно “неваляшния” език. Училището изглежда иначе доста модерно, има и сайт, (във вариант само на т.нар. сръбска латиница). Какво пише на сръбска латиница за кирилицата в този сайт, за нейния произход и разпространение, е също, бих казала интересно...

 

Преди няколко години един дългогодишен преподавател по български език и литература от Босилеград, Пене Димитров, публикува изследване за учебните програми по български език в Р. Сърбия. В него между другото се казва, че българското население, останало в ивицата отрязана българска земя, която в България започва да се нарича Западни покрайнини, е имало 100-хилядно население. Колко ли е то днес?

 

“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население.

 

 Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]

 


От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет.

 

От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават.

 

 От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически.

 

 От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език.

 

Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.


[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!;

 

В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”

 

ІV. “Европейска граматика”

 

Когато преди няколко месеца попаднах случайно в електронния форум към Община Босилеград, четейки различни мнения по една или друга тема ми направи впечатление, че думите “българин”, “български” се срещат написани по най-различни начини. Участниците в този форум, повечето млади хора разбира се, бяха повечето убедени, че е точно толкова правилно думите “българин”, “български” или “България” да се напишат и като “б’лгарин” “бугарин”; “бугарски”, “б’лгарски”; ”Б`лгарија”, “Булгариjа”.

 

Те някак съвсем спонтанно се обидиха първоначално, че по нещо, едва ли не толкова очевидно, въобще се отваря въпрос.

 

Дали някой, който и да било той (дали в България или в Сърбия, или където и да е) ще се сети, между другото, че на сърбите в Косово може да им се случват неща, подобни на тези, които са се случили или се случват с българите от т.нар. Западни покрайнини? И да се сети, кой ще го чуе? Равнопоставеността, взаимното зачитане, “равенството” между различните хора и народи (за “равенство и братство” създателят на СФРЮ Йосиф Броз Тито например доста говореше, “равенство и братство”, постигнато с кръв…), както и прословутите модерни ценности за правата на човека, за пореден път могат да се окажат за озовалите се “в неподходящо време на неподходящо място” хора празни декларации.

 

Що се отнася до българското малцинство и ролята на държавата-майка, България т.е., в това отношение, страната ни ще продължи да води бих казала напълно предвидима политика.

 

Някаква по-особена загриженост или проницателност едва ли може да се очаква. (Такава към живеещите в България липсва, какво остава за живеещите отвън). Република България ще продължи да дава гражданство, паспорти на българи (а може би и на сърби, роми и пр., кой казва, че не дава и на хора с небългарски произход?), живеещи в т.нар. покрайнини (поне до евентуалното приемане  на Сърбия в ЕС.)

 

Тези, които нямат двойно гражданство, ще продължават да ходят всеки път за визи до недотам удобното консулство в Ниш. Получилите гражданство разбира се ще могат да си карат колите с европейски номера (то защо им е иначе гражданството…). Или да ходят на Черно море на почивка уж на езиков курс (понеже са учители, не знаещи добре български), а почивката ще е на разноски на българското Министерство на образованието.

 

За това, че много от тези българи се наричат такива само по име или пък все още има от какво да ги е страх, няма да се отваря въпрос, кой се интересува? (“Страх лозе пази”, нали, и въобще доста добре са поработили и пак си работят добре в това отношение т.нар. тайни служби.)

 

Въпроси от рода на тези:

 

дали наистина малцинството ни в Сърбия има реални, безопасни условия да изучава своя майчин език;

 

 
дали все още няма скрито преследване, заличаване на идентичността;

 

 
дали преподаващите майчин език имат необходимата квалификация;

 

 


защо изучаването на испански, примерно, в един град с преобладаващо българско население може да е задължително, а българският да се изучава само ако някой родител се сбърка/престраши да си запише детето;

 


защо малцинственият език, литературата, написана на този език, корените на това малцинство непрекъснато се неглижират;

 


дали обществеността, ако щете, в нашата съседка, е готова да погледне на своите съграждани от български произход по един поне малко по-различен, не толкова балкански, не толкова само привидно европейски начин;

 

са някак твърде далече от полезрението на българското общество. На пълноправната иначе членка на ЕС българска държава.

 

 На медиите, които рядко отделят време на подобни теми (само колкото да отразят, примерно, поредния добросъседски събор). Като европейци, но не дотам, може би смятаме, че някак си не е редно, би било проява на лош вкус и пр., ако говорим по-открито за състоянието на малцинство, имащо общо със самите нас.

 

 Неговата идентичност не е въпрос, който, и преди, и сега, когато и да било, се е разглеждал отделно, в своята специфична цена; като нещо, което си струва.

 

 

Мариана Христова,  www. mediatimesreview.org

 


 

*Колежката Мариана Христова е родена и живее в София. Завършва журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски" през 1993 година. Работи и сътрудничи на издания като в. "Студентска трибуна", в. "Ранно утро", в. "Македония", в. "Българска корона", в. "Български глас" и други, на програма "Хоризонт" на БНР, както и на електронни медии. – бел. ред С.М.

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече

« Февруари 2023 »
пнвтсрчтпксбнд
  
     
  1. 04.02. - Събития и факти
  2. 04.02.1885г. - Роден е Асен Златаров
  3. 05.02. - Св. мъченица Агатия, празнуват Добрин и Добромир
  4. 05.02. - Събития и факти
  5. 06.02. - Събития и факти
  6. 06.02.1878г. – руските войски освобождават Бургас
  7. 06.02.1886г. – роден Людмил Стоянов
  8. 07.02. - Събития и факти
  9. 08.02. - Събития и факти
  10. 08.02.1989г. - Годишнина от основаването на КТ “Подкрепа”
  11. 08.02.1966г. - роден Христо Стоичков
  12. 09.02.1999г. - в Либия са задържани 23 българи. Започва епопеята на българските медици.
  13. 09.02. - Събития и факти
  14. 10.02. - Събития и факти
  15. 10.02.1879г. – открива се на Учредителното събрание във Велико Търново
  16. 10.02.1879г. - избират Манолаки Тошев за първи кмет на София
  17. 10.02. - Ден на пчеларя
  18. 11.02. - Събития и факти
  19. 11.02.1515г. – загива Свети Георги Софийски Нови
  20. 12.02. - Събития и факти
  21. 12.02.1945г. - Годишнина от правописна реформа в българския език
  22. 12.02.1902г. - роден Светослав Минков
  23. 13.02. - Събития и факти
  24. 14.02.869г. – умира Константин-Кирил Философ
  25. 14.02. - Събития и факти
  26. 14.02. Ден на лозаря, Трифон Зарезан
  27. 15.2.1813г. Национален празник на Република Сърбия, Ден на държавността
  28. 15.02.950г. – Отон І е провъзгласен за крал на Италия
  29. 15.02. - Събития и факти
  30. 16.02.1887г. - бунтове на българските офицери-русофили в Русе