За една забравена борба на българите в Западните покрайнини

Автор: Емил Калинов Николов (4 коментара)


За една забравена борба на българите в Западните покрайнини Конгрес на бежанците от Западните покрайнини. Снимка: Архив на автора.

Това е историята за създаването на първия концентрационен лагер за мирно население в Европа. Събитията, за които ще пиша, се развиват почти десетилетие преди началото на Втората световна война.

Дали заради колективна безпаметност, или поради липсата на изгода от тази история в сръбско-българските отношения, днес почти няма откъде да черпим сведения за събитията от създаването на концлагера в село Желюша (днешна Сърбия, едва на няколко километра от границата с България).

Поради оскъдните разкази или изобщо липсата на такива, ще се позовавам основно на спомените на Стефан Николов, още известен като Стефан Барона.

Единствената причина да се сдобия с написаното от него за това събитие всъщност е, че Стефан Николов е мой пра-дядо.

Документите, цитирани в тази статия, са от личния архив на Стефан Николов и се публикуват за първи път.

Всичко започва още с Ньойския договор. Западните територии на България са предадени на тогавашното новосъздадено Кралство на сърби, хървати и словенци (КСХС).

Скоро след това част от сръбската върхушка си поставя за цел да претопи местното население в тези области и да смаже спомена им за недалечното му минало, така както това се случвало в другите малцинства в балканските държави-нации.

Българското малцинство обаче не отстъпва. На репресиите от страна на югославянските власти, българите отговарят по всевъзможни начини. Някои от тях дори прибягват до сила и терористични актове.

„През нощта срещу 3 октомври 1930г. бе извършен атентат на белградския пътнически влак, на около 2 километра от гара Цариброд” разказва Стефан Барона. „Атентатът беше дело на националистическа организация “Западни покрайнини”, респективно на поделението й “Въртопа”, чиито членове-терористи бяха бежанци от западните краища на България, (Царибродско и Босилеградско), и живееха предимно в София. Чрез атентата, организацията целеше да урони престижа на кралска Югославия, като я представи за размирна страна,чиито поданици са насила заробени и се стремят всячески да се освободят от тази тюрма.”

Какви мерки вземат сръбските власти, за да успокоят изплашеното местно население след атентата? Всички очакват, че околийските управници ще бъдат повикани в местното управление и ще им бъде разяснено какво точно се е случило и какви мерки да предприемат. Противно на очакванията, вместо да преследват атентаторите, кралските власти предприемат преследване на местното население и неговите представители-общинските кметове.

Автори и изпълнители на тези мерки са не други, а едни от най-висшите кралски офицери. Сред тях са и полковниците Милан Груичич – шеф на контра-шпионажа и командирът на Нишката областна жандармерия. Още на 3 октомври тези офицери изготвят план за действие:

Следствие във връзка с атентата ще се проведе не от административните власти, начело на които стои Божидар Павлович (военните по границата с България му нямат доверие, защото го подозират в симпатии с местните българи), а от военната власт, начело с полковник Милан Груичич.

Да бъдат докарани на 4 октомври 1930 г. в с. Желюша всички кметове, пом. кметове и общински съветници – без изключение от цялата околия. Който възразява, да бъде докаран под стража, с вързани отзад ръце.

Вечерта на 4 октомври да бъдат опожарени пет къщи в с. Желюша, а през нощта срещу 5 октомври да бъдат убити уж при опит за бягство кмета на царибродската община Стефан Николов (същият, който ни е разказал събитията) и кмета на с. Желюша Ставри Давидков, който е същевременно и областен народен представител.

За засилване охраната на границата, на ж.п. мостове и линията да се изкарва цялото местно мъжко население, но без оръжие, под командването на полицейските органи.

Изпълнението на този план започва още същия ден. В спомените на Стефан Николов се казва, че толкова много полицаи пристигат в Цариброд на 3 октомври, че градът заприличва на полицейски лагер. Въоръжените до зъби униформени нахълтват в общинските сгради и заповядват на всички общинари да тръгнат към с. Желюша.

„В този ден селата заприличаха на обсадени райони. По селските пътища се стичаха към и през Цариброд за с. Желюша на групи общинарите, заобиколени като арестанти от въоръжени полицаи. Последните се държаха крайно грубо към общинарите: не им позволили да се обадят в къщи, нито да си вземат храна и дрехи. А пътят до с. Желюша от някои села е към 10-15 километра.”

Между общинарите имало и десетина местни граждани, имената на които полицаите били записали предварително. Те били търговци, кръчмари, студенти.

„Тръгването на нашата група бе съпроводено със силен женски плач: съседката по жилище до общинската сграда Милка Ал. Тудовска нададе силен плач за баща си – стареца Алексей Тудовски, когото полицаите безпричинно набили и завлекли към някоя от общ. групи. Но тази картина не направи никакво впечатление на полицаите и техните шефове, макар че Милка Тудовска беше годеница на сръбски офицер!”

Христо Михайлов, ръководител на Септемврийското въстание в България, часове след като е минал границата и се намира на сръбска територия. В Цариброд Михайлов сключва църковен брак. От лявата страна на снимката се намира Стефан Николов – Барона, кмет на града и кум на Михайлов. Снимката е направена май месец 1924 г. Снимка: Архив на автора.

Униформените не позволяват на „заложниците” нито да се отделят на групи, нито дори да говорят помежду си. „Постъпката на полицаите показа още веднъж на всички ни, че сме докарани тук, не за да помогнем на следствието във връзка с атентата, а за да бъдем наказани, че сме българи.” Чак в с. Желюша, след като общинарите са натикани в сливника, Стефан Николов разбира за плана за действие на военните и че съдбата му е вече решена. Той се оказва осъден на смърт от всесилните в този момент сръбски офицери.

В тези тягостни мигове Божидар Павлович се показва като изключително достоен човек. Той е от малкото, имащи смелостта да се опълчи на военните. Успява да се свърже лично с министър-председателя Пера Живкович и да го убеди, че, в името на добрите отношения между Югославия и България, най-добре ще бъде разследването за атентата да бъде поверено в ръцете на Б. Павлович. По телефона разкрива и плановете на офицерите за готвените убийства и палежи.

Стефан Николов и Ставри Давидков многократно са привиквани за разпит и бити в стаичките на офицерите. Барона за миг не свежда глава и, с постоянен риск за живота си, не спира да обеждава офицерите, че атентаторите са от България и мирното българско малцинство в Югославия не бива да плаща за техните престъпления.

През това време се появява Б. Павлович, който е успял да склони мин.председателя да връчи разследването за атентата на него. Полковниците обаче не се подчиняват напълно. Те не му предоставят разследването, но склоняват да не екзекутират двамата общинари.

„Дойде ред да понесе удари на тояга и Станко, заместник-кмета на с. Желюша, защото бе докарал една кола слама, за да я постелят задържаните в сливника, на които беше студено. Още повече, че откъм реката духаше леден ветрец. Но полковникът не разрешил да ни се даде сламата и полицаите наказаха пом. кмета, като строшиха от гърба му една тояга. Същият полковник не бе доволен от побоя нанесен на Станко и изрекъл любимата си закана: „Аз за гърба на кметовете избирам габровица с по три четаля”.

Причината за бездействието на военните в следващите дни е Павлович, който най-енергично и с риск за живота си се противопоставя на всяко едно тяхно решение или заплаха. Така той успява да склони сръбските офицери да прекратят следствието в сливника и същото да продължи в царибродското училище, водено именно от него. Там са отведени 75 души, между които е и Стефан Николов. Между тях са и търговци, обущари, лимонададжии.

Колко хора е имало задържани в сливника в с. Желюша, никой не може да каже с точност. Техният брой обаче е бил около 1000. Там се намирали най-авторитетните местни патриоти с българско самосъзнание, общинари, но имало и случайни хора. Например Тодор Пайташев, който не свалил шапка на полк. Груичич или Алекси Андонов Гърбин, който имал син полковник в София. Това разказват спомените на местните.

Избиването на неблагонадеждните граждани трябваше да започне от желюшкия сливник, но поради застъпничеството на окол. началник Б. Павлович, това не стана. Значеше ли това, че планът на военните е отменен? За зла участ избиването бе отложено, но не и отменено.” спомня си Николов.

За злонамерените действия на сръбските офицери свидетелстват събитията от следващите дни. Доказателство за това е мъчителното убийство на Иванче Тошев и Симо Ганев, което е извършено няколко дни след освобождението от сливника – по личната заповед на полковниците. Също по тяхна заповед Б. Павлович е освободен от поста си и бива преместен в с. Лесковец.

На 6 октомври, по алармиране на същия М. Груичич, в Цариброд пристигат двама генерали, и то не кои да е, а командващият армията в Ниш, ген. Даскалович и командващият кралската жандармерия, ген. Търнокопович. За тях се знаело, че застават твърдо зад плана на полк. Груичич, но искали убийствата да се извършват „по-тактично”.

„След атентата при с. Желюша, много семейства се покриха в черно. Животът стана непоносим. Сякаш всеки местен гражданин бе готов да каже: „Станете мъртви за да легнем в гробовете ви ние!”. Не бяхме сигурни в живота си. При всяка среща с познати не се поздравявахме с обичайното „Здрасти”, а се питахме „пак ли убийство” и „кой е убитият?”.”

Атентатите продължават и напрежението спрямо българите расте. Те са гледани като на потенциални терористи. Като неразделна част от тази атмосфера, Груичич и другите офицери си установяват правото на полицейските органи да изкарват българското население на денонощна охрана и поставя наблизо до граничните линии в секретни засади, патрули и постове…

Всяка вечер жандармерията решава колко души са им необходими. Постовете са по най-високите върхове в околността и по ж.п. линиите.

Рядък екземпляр от нелегалния вестник на Вътрешната западнокрайска революционна организация „Въ̀ртоп“, съобщаващ за кончината на Васил Николов от с. Власи, Царибродско, четник срещу сръбската окупация. Снимка: Архив на автора.

„Преди всяко едно тръгване полицията проверяваше на висок глас поименно има ли ги в групата тези и тези граждани – тази проверка всява смут в душата на извиканите – значи, мислят си те, че ще им се случи нещо. Допускат и най-лошото…!”

„В групите оръжие имат само жандарите, а гражданите са с голи ръце. А на фронт с атентатори и терористи, въоръжени до зъби, каква борба може да се води с голи ръце?! Тежко и горко на онази група, която е пропуснала да минат в нейно време български терористи. Това означаваше според жандарите незабавна стрелба и избиване на виновните граждани.”

Смените са по 24, понякога дори по 48 часа. Битите не са малко. Обикновено са тези, чиито имена са били извиквани преди тръгването. По изрична заповед на Груичич тези българи е трябвало да бъдат осакатявани или дори убивани. Причините за това са незначителни, но не и за полковника.

Така например Рако Ал. Пайташев, известен на всички като извънредно кротък и мил човек, е бит с железен прът само за това, че брат му Тодор Ал. Пайташев минавал покрай М. Груичич без да го поздрави, а и поради това, че Тодор Ал. Пайташев се намирал в същото време в София – временно с паспорт. Груичич наредил да се отмъсти за горния грях на над 60 годишния „златен човек”. От същата група е бит и Алекси Андонов Гърбин, също стар човек, пенсионер, притежаващ една кравичка. Той пък имал син полковник от българската царска армия.

„От групата, охраняваща ж.п. линията Цариброд-Желюша, бе пребит и умъртвен един младеж от с. Лукавица, който възразявал пред стражарите защо бият и се държат жестоко спрямо тях. „ А искате от нас да пазим ж.п. линията?”. Тялото на този селянин било поставено между релсите, за да изглежда, че е прегазен от минаващ влак. Обаче локомотивът отхвърлил тялото настрана и лекарят установил, че младежът е починал вследствие на нанесен му побой.” разказва Стефан Николов. „Все пак първенство в побоищата имаха групите, които отиваха да охраняват границата срещу с. Сливница. Тези, които имаха нещастието да попаднат в тази група, знаеха, че ги водят към тяхната голгота. Тук идваха да проявят своята злоба не само обикновени стражари, но и по-големите началници, между които и командирът на Нишката жандармерия и най-жестокият от жестоките – поручик Терзич, командир на царибродския жандармерийски участък.”

Местните свидетелсват, че „практиката да ни карат да си копаем сами свой гроб, беше станала като нещо обикновено.”. Рико Пайташев описва преживяното по следния начин:  „След като ни заповядаха да копаем гробовете си, ние очаквахме да ни стрелят. По едно време чухме олелия и писък… Докато разберем каква е тая олелия, върху мен налетя като хищен звяр поручик Терзич. И започна де ми удря със желязна тояга, по гърба и раменете ми, строши зъбите и долната ми челюст, окървави лицето ми и аз паднах в безсъзнание…”

Убийствата все повече зачестяват. Съставянето на черен списък между офицерите бил поредният начин да сплашват българското население. Много намират смъртта си именно, защото са попаднали в списъка. Между тях били хора като поп Апостол Иванов, студента Марко Шукарев и др.

Никой не знае точния брой на загиналите. По най-мъчителен начин били убивани свещеници, ученици, студенти. Гоненията на българите продължили с години. Много от тях бягат в съседни държави, където имат роднини. Други се преименуват и започват да се припознават като сърби. Постепенно атентатите намаляват. Югославянската политика спомага за прекратяване на гоненията, но българският дух остава.

Въпреки неблагоприятните условия за каквото и да е сътрудничество между сърби и българи в онези дни, именно многократното противопоставяне на военните от страна на Божидар Павлович и Стефан Николов дава разултат.

Политическата ненавист, изразена по този престъпен за човечеството начин, не успява да прекъсне братската връзка между отделните личности и това си проличава в техните действия.

От една страна, тази история ни разкрива за стартовия опит за концентрационен лагер спрямо мирни хора, чиято вина не е лична, а просто са подложени на расово обвинение, но, от друга страна, това е разказ за дружбата между сърбин и българин, които дръзват да се противопоставят на политическата конюнктура и защитават всички, за които не е доказано, че са виновни по какъвто и да е начин, с цената на живота си.

Това забравено късче история променило съдбата на българското малцинство в Югославия. След като постепенно гоненията спират, години по-късно те отново са подновени по времето на Тито, когато хиляди души са пратени на о-в Голи оток.

Независимо дали са познати или забравени, събитията от село Желюша дават начален тласък на дългогодишна борба на българското население в Западните покрайнини.

Бележка на "Българи" - Очевидецът и участник в събитията Стефан Николов е дядо на нашия художник Калин Николов, авторът на публикацията Емил Калинов Николов е правнук на Стефан Николов.

Коментари
2014-12-25 12:38:40 От: Истината

Тук също е заровен един голям национален позор сътворен пак от Г.Димитров.Българите от освободителната организация Въртоп бягат от сърбия в България но по нареждане на Г.Димитров са предадени на "братята"сърби.там ги съдят и...не ги осъждат а ги връщат в БГ.И тук пак по нареждане на ...отгоре са избити като кучета по мините на запад от Софийско.Българи са избивали български патриоти с по голяма стръв от сърби и турци взети заедно.

................за това че не осъждат революционерите от Въртоп.Светозар вукманович -Темпо и милован Джилас отявлени българофоби и сръбски шовинисти просто лукавят.те са наясно че ако върнат революционерте в БГ ттяхната агентура в България съставена от българи предатели ще ги избие както и става на практика.Затова не са искали да си цапат ръцете.Сладко им е било да видят как българи трепят българи изпълнявайки сръбски интерес

2014-12-27 19:26:36 От: Историк

Сърбите са гадове и много по-големи врагове на България от турците например! Сърбия ни дължи 24 000 кв.км. територии, като поченеш от линията Пожаревец-Янево-Призрен-Дяково, всичко на изток!

2014-12-29 15:49:26 От: Стършел

Истината за предателската дейност на Г.Димитров е не достатъчно известна на широката българска общественост, а и част от нея не иска да я признае...

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече

« Април 2021 »
пнвтсрчтпксбнд
   
  
  1. 17.04. - Събития и факти
  2. 18.04. - Събития и факти
  3. 18.04. - Международен ден за опазване на паметниците на културата
  4. 19.04. - Събития и факти
  5. 20.04. - Събития и факти
  6. 20.04. - Годишнина от Априлското въстание
  7. 21.04. - Празник на военното контраразузнаване
  8. 21.04. - Събития и факти
  9. 22.04.1915г. - загива Яне Сандански
  10. 22.04. - Събития и факти
  11. 23.04. - Световен ден на книгата и авторското право
  12. 23.04. - Събития и факти
  13. 24.04.1939г. - рожден ден на Лили Иванова
  14. 24.04. - Световен ден за ознаменуване геноцида над арменския народ
  15. 24.04. - Събития и факти
  16. 25.04. - Събития и факти
  17. 26.04. - Събития и факти
  18. 27.04. - Събития и факти
  19. 27.04.1867г.- четата на Панайот Хитов преминава Дунав
  20. 27.04.1963г. - е открита първата електрифицирана жп-линия
  21. 27.04. - Лазаровден
  22. 28.04. - Събития и факти
  23. 28.04. - Цветница
  24. 29.04. - Събития и факти
  25. 29.04.1887г. - създадено е Българското опълчение
  26. 29.04. - Международен ден на балета
  27. 29.04. Страстната седмица: Велики понеделник
  28. 30.04. - Страстната седмица: Велики вторник
  29. 30.04. - Събития и факти