Войната срещу летящите крепости

Автор: полк. проф. д.в.н. Димитър Недялков (1 коментар)


Войната срещу летящите крепости Българските летци-асове Петър Бочев, Чудомир Топлодолски, Стоян Стоянов и Христо Кръстев, кавалери на Ордена за Храброст след награждаването им с немския Железен Кръст заради въздушните им победи

69 години от най-голямата авиационна битка над наша територия – 280 американски бомбардировачи и изтребители срещу 39 български посочват съотношение приблизително 7:1 в полза на нашественика

На 13 декември 1941 г. българският парламент не без въодушевление взема „грандиозното по своята мъдрост“ решение за обявяване на война на САЩ и Великобритания. За пореден път „демократичните“ български политици вкарват страната и войската в авантюра, за която да плащат други. Докато сраженията са далеч от българските граници, т. нар. “символична война'' не буди безпокойство. Но това състояние се оказва  измамно. Ситуацията по фронтовете се обръща. Цар Борис III внезапно умира, за да започнат да падат първите авиационни бомби на съюзниците на българска територия. И ако в началото тези случаи са спорадични, в края на 1943 г. са част от мащабна операция.


На 22 октомври 1943 г. обединеният комитет на началниците на щабовете изпраща препоръки до главнокомандващия съюзническите войски генерал Дуайт Айзенхауер, съдържащи и действия срещу Царство България.  Подготовката за въздушни удари срещу София и други стратегически обекти съвпада със сформирането на 15-а въздушна армия на САЩ в Тунис. Съставът й бързо се попълва и достига 20 449 души и 931 бойни самолета. За командващ е назначен един от най-популярните авиационни командири, генерал-майор Джеймс Дулитъл.


Американската авиация активизира своите действия още през октомври 1943 г. Масираните въздушни удари срещу София и стратегически обекти от територията на България започват на 14 ноември 1943 г. и  слагат началото на


първия етап от планираната операция


част от общия оперативен план Point blank (от англ. „бяла точка“). Следват масирани бомбардировки на София на 24 ноември, 10 и 20 декември 1943 г. Въздушната кампания през 1943 г. донася на страната печална равносметка от 317 убити, 405 ранени и близо 1000 разрушени и необитаеми сгради. 


Но и българските пилоти не остават длъжни на врага. Макар противовъздушната ни отбрана да разполага едва с 41 изтребителя - 17 Ме-109G-2 и 24 Dewoitine D.520 („девоатин“), и 11 тежки батареи с 56 88-мм оръдия,  успява да свали 21 противникови самолета, от които 12 бомбардировача Б-24 в общо 131 бойни излитания. С повреди напускат бойното поле още 16 бомбардировача и 8 изтребителя Р-38. Голяма част от тях не стигат в авиобазите си (според радио Би Би Си те са повече от половината). 


До края на 1943 г. противниците във въздушната война над Царство България кротват, но укрепват силите си. Родните въздушни войски продължават да се превъоръжават с нова бойна техника. Договорено е доставянето на 85 нови изтребителя Ме-109G-2/G-6. Още 26 подарени месершмита остават на летище Карлово. Но това са много закъснели и неадекватни действия.


Съвсем други са измеренията на пребазираната и продължаваща да се развръща на територията на Италия 15-а въздушна армия на САЩ. Тя стига над 1400 бойни самолета и е попълнена с нови тежки бомбардировачи, сведени в 11 бомбардировъчни групи, комплектувани по щат с 248 В-17 и 739 В-24.


Новата 1944 година бележи следващия етап в действията на съюзното командване - увеличава се броят на участващите екипажи и на способите за нанасяне на удари. На 4 януари към България се насочват 108 бомбардировача В-17F „летяща крепост“, прикривани от изтребители, които поради гъстата мъгла кръжат близо четвърт час над столицата. Българската противовъздушна отбрана е блокирана от метеорологичните условия и не е в състояние да реагира на предизвикателството. Като не открива пролука в гъстата пелена, една от групите  се изтегля на юг и


засипва с бомби беззащитната Дупница


 Американските изтребители, освободили се от допълнителните резервоари, снижават на пределно малка височина и обстрелват с картечници улиците и къщите. В резултат на това безумно насилие загиват 54 души и още 43 са ранени.


На 10 януари 1944 г. започват комбинирани дневни и нощни удари. Масираността на съюзната авиация непрекъснато нараства. Бойният ред на дневния ешелон е от 280 самолета, от които 140 четиримоторни бомбардировача В-17F “летяща крепост“, 40 В-24J Liberator, прикривани от над 100 P-38G/F Lightning. Армадата заема височини между 6000 и 8000 м. Част от нея нанася удар по жп гарите на Скопие, Зелениково, Драчевци и Генерал Жостово, а останалите продължават неумолимо да приближават към София.


Противоборството в българското небе до този момент не познава подобни мащаби. Противовъздушната отбрана на столицата е усилена от германска изтребителна група с Ме-109 G-2/6. Пилотите обаче са млади и бойният им опит се изчерпва с престоя им в германските авиобази в Норвегия.


От заснежените полоси на Враждебна и Божурище между 11,50 и 12,05 ч. за отразяване на нападението на противника по тревога излитат 23 Dewoitine D.520 от 2/6 изтребителен орляк и 16 Ме-109G от 3/6 изтребителен орляк. Месершмитите се събират над Витоша и се насочват срещу врага на основен ешелон от 7000 м. Ятата поддържат различни височини, като с най-голямо превишение са пилотите от 682-ро ято, водено от поручик Стоян Стоянов. Основната им задача е


първи да открият противника


и да атакуват прикриващите изтребители. Затова продължават да набират височина и достигат 8500 м. Действията им повтарят и следващите ги девоатини. Облачността обаче пречи и още преди битката взаимодействието между орляците е нарушено. Командирът на 3/6 изтребителен орляк капитан Чудомир Топлодолски подава команда до всички пилоти от своето ято да атакуват бомбардировачите, като преминат през ескорта с почти отвесно пикиране.  Небето припламва от огнените трасета на снарядите и куршумите.  Само един от бомбардировачите е “прошит” от точния огън на поручик Цвятко Загорски, отделя се от групата и се разбива в околностите на село Радибош, Радомирско.


Следващата команда на капитан Топлодолски е екипажите от орляка да използват запасите от гориво на самолетите и да пресрещнат вражеските изтребители, за да осигурят действията на приближаващите района на бойните действия девоатини. Нито един от противниците не избягва и боят бързо достига екстремни нива. Въпреки че са петкратно по-малко, българските пилоти налагат своя тактически замисъл и умело се възползват от всяка ситуация.  За броени минути са свалени три P-38G Lightning, а в хода на преследването на още осем са нанесени различни повреди. Те с пикиране напускат района, прочертавайки небето с димните си следи. Унищожителни се оказват изстрелите на капитан Топлодолски и поручиците Стоян Стоянов и Генчо Димитров.


В същото време девоатините се носят в челна атака срещу бомбардировъчната формация. Летците им решават да не губят време в маневри. Рискът е голям поради липсата на броня по машините, но изтичащото време оправдава дръзкото решение. Така


крило в крило


малките остроноси български изтребители се устремяват срещу легналите на боен курс американски „крепости“. Резултатът от тази „кавалерийска“ атака е зашеметяващ. Още три бомбардировача започват да димят, стараейки се да запазят мястото си в бойния ред, който  вече не съществува. В-17F „летяща крепост“ с командир поручик Финч е с най-много поражения и се разбива край с. Кладница, Пернишко. Първата вълна американски бомбардировачи не издържа и обръща курса към Италия, като увлича след себе си и останалите екипажи. Бомбите им са хвърлени без необходимото прицелване с явното желание да се напусне небето над София колкото се може по-бързо.


В знаменателното противоборство опитват да вземат участие и германските летци изтребители. Докато се мъчат да прехванат бомбардировачите, те са изненадани от американските изтребители. Използвайки предимството във височина и скорост, янките бързо свалят пет месершмита, в един от които се оказва командирът на групата. Той скача с парашут и се спасява, но останалите нямат този шанс. На летище Враждебна се завръщат само шест от излетелите 25 изтребителя. Останалите са разпръснати и кацат принудително в Софийското и Орханийското поле, както и на летище Карлово.


Последната реплика за събитието отново принадлежи на радио Би Би Си, според което 31 американски самолета не се завръщат в базите си след мисията над Царство България. От двете бомбардировки загиват 447 български граждани, 611 са ранени, разрушени са 928 сгради, а 1632 други получават различни разрушения. Според някои изследователи общо жертвите от съюзническите бомбардировки са над 1828, а засегнатите сгради са над 13 000.


Сринаха Народния театър и библиотеката


Американските бомби удрят най-вече граждански обекти, като парламента, Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХІ век „Свети Спас“ (силно разрушена през 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30 март 1944 г. изгарят 40 000 тома книги), католическата катедрала „Свети Йосиф“ (напълно унищожена на 30 март 1944 г.), голямата Софийска синагога (тежко засегната, изгаря и уникалната, широко известна юдейска библиотека на общността, съхранявала безценната колекция от средновековни равинистични трудове), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма, вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради.


Освен София, Карлово, Кюстендил и Мездра са бомбардирани Добрич на 22 юни 1941 г.; Стара Загора на 13 септември 1942 г.; Велес и Скопие неколкократно през 1943-1944 г. (тогава те са в българските държавни граници и са атакувани много пъти); Пловдив на 17 и 20 април 1944 г.; Велико Търново на 11 юни 1944 г.; Шабла на 13 юни 1944 г.; Алфатар на 24 и 28 юни 1944 г., както Сопот на 26 юни 1944 г., Русе на 29 юни и 3 юли 1944 г., Лом на 15 и 28 юли и на 18 август 1944 г., дори села като Ружинци и много други села и градове в Мизия и Тракия. Родопите също са подложени на съюзнически бомбардировки по това време. Английски и американски бомби се стоварват и над Чепеларе и Сърница. Почти всички големи градове и по-важни центрове в днешна Източна Сърбия, която тогава се е намирала под български контрол, също са бомбардирани.


 

По в-к Преса

Коментари
2013-01-14 10:09:07 От: ген. Луков

Кристален патриотизъм, подплатен с подвизи ! Не мога да ги разбера днешните и минали социалисти и комунисти - защо се присламчват към национализма, като довчера бяха подлоги на Москва и проповядваха световната революция. Искат да завземат територии като Сидеров, кръгът около Минчо Минчев във в-к "Нова Зора", псевдоВМРО-то, ч
е и новите уж партии.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече