Велислава Дърева: Уличих Хайтов в плагиатство - уволниха ме (1)
Велислава Дърева е от онзи изчезващ вид автори, за които журналистиката не е просто професия, а кауза, борба за справедливост, начин на живот. Отстояването на собствена позиция й носи неприятности и редица уволнения, преди и след промените през 1989 г.
Тя е сред дисидентите, основали Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в края на 80-те години на миналия век. След падането на режима запазва социалистическите си убеждения, била е член на Висшия съвет на БСП в миналото и депутат в 36-ото Народно събрание.
Родена е през 1953 г. в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и започва работа в пловдивския вестник „Комсомолска искра”, откъдето е уволнена заради публикация, уличаваща Николай Хайтов в плагиатство.
Пише за вестниците „Народна култура”, „АБВ”, „Пулс”, „Стършел”, сп. „Отечество”, сп.„Общество и право”. След 89-а работи във в. „Дума”, откъдето неколкократно е уволнявана. Има над 2000 публикации в печата – публицистични текстове, анализи, коментари, интервюта, есета.
Отличена е с „Черноризец храбър”, с наградата на СБЖ и с наградата „Оборище”. Има специализации по телевизия, документално кино, изкуство и култура, международна политика. Сега е политически наблюдател в електронния „Всеки ден” и коментатор във в. „24 часа”.
- Вие сте сред най-уволняваните български журналисти…
- Да, 10 пъти са ме уволнявали, от които 3 пъти от един и същ вестник, който се казва „Дума”.
- Какво прави един журналист нежелан, неудобен?
- Какво го прави или какво той прави? Той прави най-нормалното нещо на света - казва това, което мисли. И така ставаш нежелан, неудобен, непотребен. Уволняват те отвсякъде, блокират те, не те печатат.
Отнасят се с теб като с някакво бездомно куче, случайно попаднало в коридорите на някоя редакция.
- Толкова ли е опасно човек да има собствена позиция и собствено мнение?
- Да, и преди, и след 10 ноември 1989 г. Няма никаква разлика в това отношение.
- Вашата кариера започва от в. „Комсомолска искра”…
- Аз завърших Факултета по журналистика, и сега искам да ви кажа нещо, не за да се изфукам, разбира се, но като отличник на випуска можех да остана да работя в София. И то където пожелая.
Аз обаче казах - отивам си в Пловдив. Защото истинската журналистика не се учи на жълтите павета.
- А къде се изучи?
- Извън София. Ако човек иска да разбере какво се случва в България - това важи и днес, - трябва да чете регионалната преса. Това, което човек може да прочете в регионалната преса, никога няма да го прочете в централната.
Колегите извън София, особено след 1989-а, са на принципа „И сам воинът е воин”. Там е сблъсъкът с местната, и в повечето случаи единствена мутра, която е собственик на всичко в един град – от градските писоари до телевизията.
Искам да ви видя как ще се справите в такава ситуация, какво означава да тръгнете срещу тази мафия?! Ако човек наистина иска да бъде журналист, не трябва да стои на жълтите павета. Трябва да отиде там, накъдето някои гледат с презрение…
Аз съм човек, който цял живот пише това, което мисли, и никога не съм изпитвала милиграм притеснение или страх от това. Най-силното оръжие на журналиста е истината. Човек, когато казва истината, няма от какво да се страхува. Да се страхуват тия, които не искат истината.
- Каква беше причината да ви уволнят?
- Най-напред искам да кажа, че този вестник с позорното за днес име „Комсомолска искра” (звучи едва ли не като престъпление), беше абсолютно дисидентски вестник. Много трудно ни понасяха и ни търпяха.
Примерно всяка седмица искаха от главния редактор да ме уволни и той казваше: „Докато аз съм главен редактор, няма да го пипнете това дете.”
Пишехме такива неща, които в София по никакъв начин не можеха да излязат, защото цензурата беше много жестока. Докато при нас примката беше по-разхлабена.
„Комсомолска искра” – представете си един таблоид, тогава, когато нямаше таблоиди, който се прави от не повече от 6-7 души, но хора - мислещи, интелигентни, нахъсaни, навити.
Хора с характер, талантливи, млади. И подлудявахме властта до смърт, просто ги подлудявахме. Такива акции сме вършили…
- Например?
- Много примери мога да дам… Но да речем, почват да копаят едни подлези в центъра на града, след като всички, археолози, архитекти, всички ние, които се занимаваме с тези неща, сме предупредили около 1500 пъти, че отдолу ще излязат антични мозайки, това не интересува никого и булдозерите стигат до мозайките.
И на булдозерите е разпоредено да изринат тия мозайки. Щото се прави подлез. Какъв подлез, бе? Ние се вдигаме, цялата редакция, плюс писатели, архитекти, художници, археолози. Представете си, действието се развива преди 10 ноември.
И ние правим жива верига пред булдозерите и казваме: „Ние няма да мръднем оттук, минете през нас, тези мозайки трябва да бъдат спасени. Вие сте варвари”.
Написахме едно обръщение, в което обяснихме на Окръжния комитет на БКП, защото те командват цялата тая работа, че са варвари. И те казват: „Какво искате да кажете с това, че ние сме варвари?”
Казвам: „Отворете енциклопедията, и ще разберете какво значи варварин. Варварин е този, който разрушава цивилизацията, създадена от други хора преди него. Това е варварин”.
И ние стояхме там на жива верига, независимо от милиционери, от всичко. И благодарение на това тези мозайки ги има днес и те са сложени в експозиция в този подлез, в който бяха намерени, на същите места.
- Не е за вярване, че и тогава е имало подобни протести…
- По същия начин беше спасен квартал „Капана” в Пловдив - уникален от градоустройствена гледна точка. Да не ви говоря как сме спасявали дървета. Това днес звучи безумно наивно.
Знаете какво е Гинко Билоба. Пиете чай от Гинко Билоба. Това дърво е оцеляло от мезозоя. И се оказва, че в пловдивския парк има 3 такива дървета. Но те попадат там, където някой искал да направи някаква улица и да отръфне от парка.
Редакцията отиваме, настаняваме се под дърветата, купуваме си по една бира и викаме: „Няма да мръднем оттук, ха да видим как ще отсечете дърветата!” Идете да видите, дърветата още ги има.
- Нямаше ли ответна реакция от властта?
- Властта всеки път се стъписваше и всеки път се съгласяваше с нас.
- Защото не са очаквали подобни неща?
- Да, да, на никого не минаваше през ум. А ние така се държахме през цялото време и пишехме непрекъснато такива материали. Но не правехме нищо заради сензацията.
Такъв критерий – сензация, тираж, никога не е съществувал при нас. Критерият е истината и само истината, на първо място. Второ – каквото мислиш ти, твоята позиция. Трето – и ако е дал господ, да е талантливо. Това бяха изискванията в нашия вестник.
Аз мисля, че така се става журналист. Иначе, знам, че ви интересува нещо, свързано с предишното интервю с Петьо, по въпроса Хайтов… (б. р. - става дума за Петър Величков, журналист, който застъпва тезата, че писателят Николай Хайтов е откраднал ръкописи на писателката Яна Язова).
В един определен момент аз трябваше да пиша нещо. Сега, да ме убие Господ, не мога да се сетя какво точно беше. Но ми трябваше краеведска литература за едно село – Яврово (б. р. - родното село на Николай Хайтов, в Пловдивски окръг). И отивам в библиотеката.
По картотеката виждам - има такава книга, даже в 2 издания. В първия момент въобще не обръщам внимание кой е автор, викам - дай да взема и двете издания, защото второто може да е допълнено, разширено, 3 изречения да намеря по темата, които ме интересуват, все ще свършат работа.
Взимам ги, отивам в редакцията. И установявам, че в първото издание има двама автори, във второто един. В първото издание авторите са Николай Хайтов и, ако не ме лъже паметта, Тодор Славчев, може би греша в момента (б. р. - вероятно става дума за Славчо Дичев, чието име излиза в справките като съавтор на Хайтов в първото издание на книгата).
Във второто издание - само Хайтов. Но никаква промяна по текста, дори корицата е същата. Оформление, всичко - еднакво. Онемях. И отивам при главния редактор и викам: „Пешо, майна, тук нещо не е наред…” Гледаме, сверяваме, книгата една и съща, а пък другият автор го няма.
Брех, мама му стара, тръгвам аз да го търся другия автор. Намирам го и той ми казва: „Много ви моля, не се захващайте с тая работа. Тоя човек - за Хайтов става дума - ми съсипа живота.” Не иска да говори.
Правим факсимилета на двете издания, да се виждат авторите, слагаме във вестника двете факсимиленца, аз отдолу пиша един кратък, гаден текст, и слагам цитат от Закона за авторското право, в който се говори за плагиатството.
(Следва – П.П.)
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
