В наше време

Автор: Димитри Иванов


В наше време

На радио "Хоризонт" язък му за извънредното студио. Това радио хем е обществено, хем излъчва реклами...

В събота новината и рекламата се преплетоха: Гара Хитрино в пламъци... Радвайте се... можете да си купите с промоция еди какво си. После пусна "Стейшън Форникейшън". See you later fornicator. Форникейтър знаете какво значи. В 20.30 ч срещу мен през Цариградското шосе гръмна мутренска заря.

Тази колонка наричам "Писмо от България 1", понеже там е редакцията на в-к "Сега". Преди двайсетина години я започнах под надслова "Хайде да помислим". За да узная колцина желаят да мислят, направих скрит тест. Написах: "Чобанинът Мюмюн беше неграмотен. От всички вестници той най-харесваше "Файнаншъл Таймс."

Получих отзиви "Джимо се хванал в капана на собствената си лъжа - неграмотен, пък харесвал Файнаншъл Таймс."

Това беше чистата истина. Тръгнахме от София през Самоков, минахме през Говедарци, стигнахме до хижа "Мечит". Можехме и до Мала църква да стигнем, но останахме, щото мястото беше ... беше ... неприлично хубаво. Събрахме дърва, накладохме огън, побихме три колци на тринога, провесихме чайничето над огъня и опънахме палатката хималайка на Петко. Бяхме Петко Кожухаров, преводач говорител на английски в редакция "Предавания за чужбина" на Радио "София", неговото гадже Мина Стамболийска и аз. Петко и Мина щяха да спят в хималайката, аз в хижата, но останах навън да поддържам огъня, щото много обичам така. Спиш на пресекулки - задрямваш, събуждаш се, когато огънят започне да гасне, хвърляш дърва върху жарта. На сутринта, от въздуха ли, от планината ли, не знам, но си свеж като кукуряк.

После Петко загина 28-годишен в мотоциклетна злополука на самоковското шосе, по което бяхме дошли, но тогава той беше жив и вечно усмихнат. Аз запуших с френско цигаре от брюйер (корен от дива метла). Петко извади списание "Saturday Evening Post" с подобна картинка как ловци пушат с лули около огъня. Макар че не близваше алкохол и не понасяше тютюнев дим, Петко извади луличка също от брюйер, натъпка я с лайка за чай и я запали. Тогава от тъмното се появи Мюмюн с два големи звяра, истински каракачанки, не като кутрето менте, което Пунта-Мара (мутрите така наричат Бойко Борисов) занесе на Путин. Кучетата ни подушиха и се върнаха към кошарата да пазят овцете, а Мюмюн приседна край огъня и каза, че каракачанките няма да ни закачат, щото вече ни познават. Предложих на Мюмюн кариочка (малка Арда с 10 цигари), той отказа, извади пакет английски тютюн за лула, аз се ококорих, той обясни: "Вчера минаха едни, от тях е". Сви си цигара в парченце вестник. Взе главня от огъня, аз го изпреварих, щракнах му моята запалка, тя не запали. Той се засмя, хвърли главнята, показа ми своето безотказно огниво: кремъче, чакмак и прахан (гъба, която расте по дънерите като гъбата кладница, но не се яде, а се суши на слънце, докато стане като кафяв памук). Удари чакмачето о кремъчето, искрата запали праханта, от праханта той си запали цигарата самоделка. Разнесе се сладостно ухание, английският тютюн беше ароматизиран с кумарин. "Мирише на момиче", каза Мюмюн, замислено спомняйки си нещо. Понечи да запали втора цигара, по липса на вестник Петко отпори страница от "Saturday Evening Post". Мюмюн смукна и, погнусен от мириса на плътната гланцирана хартия, хвърли цигарата в огъня. Извадих от моята раница нещо, което остана в отминалото време, както и =Saturday Evening Post" - тъничко розово руло, "The Financial Times" airmail edition на тънка bible paper, щото самолетните пратки се таксуват по грамаж. Тогава Мюмюн каза, че това е най-хубавия вестник, и аз му го дадох, а той ми даде кожената кесийка със своето безотказно огниво.

Призори, тъкмо се канех да викна към хималайката "Ставайте да пиете чай, поспаланковци", те се събудиха от изстрел, крясъци, ръмжене. Три силуета с пистолети пристъпяха към мен заднишком с лице към ръмжащите каракачанки, които Мюмюн удържаше за шипестите нашийници да не скочат на пищолджиите.

Без да се представят, ни поискаха документите, опипаха ни дрехите, ровиха ни багажа, изсипаха торбичката с боба да няма нещо (капсулка с микрофилм?) между зърната. Не се чудете; след години, когато Цимерман отиде да свири в Белия дом, US службите повредиха концертния му роял, бърникайки го, та тримата български дръвници с нашия боб ще се церемонят. Тръгнаха си без едно "Извинявайте" да кажат.

Тази случка е описана в папките с моите досиета, научих от вестниците. Не отидох на улица "Врабча" да ги чета. Но тази случка е факт; значи досиетата не съдържат само клевети. Дано съдържат факти за разграбването на България, което продължи при Ж. Желев, "царя" и Пунта-Мара. Дано, ама надали.

Петко видя мюсюлманската култура преди мен. Замина с партийно правителствена делегация да превежда. От прозореца видял да сковават греди П-образно като футболна врата и се почудил как ще играят мач на една врата на площада. Може би ще си тупат килимите, те имат хубави килими, предположил. На сутринта видял, че от горната греда висят шестима обесени. Времето води към смъртта; за мюсюлманите сега е ХV век. Ердоган иска да върне Турция във времето преди Ататюрк. Жак Сегела, който беше пиар на френския президент Франсоа Митеран, измисли за седесарите девиза "Времето е наше". Сегела открадна този девиз от едно стихотворение на Виктор Юго за един принц, който казал "Времето е мое". Но Сегела не беше прочел стихотворението до края. Краят е: "Времето е ничие" (Le Temps n'appartient a personne). В "Железният светилник" или в "Преспанските камбани" Димитър Талев го е казал по-хубаво: "А времето течеше и за едните, и за другите".

Любимото ми четиво беше "Кратка история на времето" от Стивън Хокинг. Затова много се наежих да прочета статията му за нашето време в "Гардиън". Казва верни неща, но какво научих? Нищо. Аз живях в три режима: на цар Борис III, на комунистите и на "демократите" и какво научих? Всяко време е добро за мерзавци и измамници. Any time is time for scoundrels.

Лондон станал финансов център на света благодарение на времето в часовите пояси. Нямало глобализъм, нямало outsourcing, лондонското Сити извършвало транзакции между Чикаго и Хонконг и спекуланти в други борси. Англичаните се напомпали със самомнение, че Ситито е пъпът на света. Сега то ги докара до Брекзит. Полезното, което научих от тях е, че Any time is whisky time. Но това прозрение е шотландско, не английско. Чърчил беше майстор в английското политическо красноречие; майсторски замазваше позора си как при Ататюрк турците го направили на пет стотинки на Дарданелите. Не завладял Цариград, загинали хиляди турски, английски, френски, австралийски, новозеландски младежи. Вместо на пет пенса англичаните го направиха на банкнота от пет паунда (fiver). Язък, че преди години Съмърсет Моъм написа новелата "Man with a Conscience" (Човекът, който имаше съвест).

По в-к Сега

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот