В началото бе... Жиров

Автор: Виолета Цветкова


В началото бе... Жиров

Ако беше жив, на 9 август режисьорът на “Дишай” щеше да навърши 70 години,днес малцина навярно си спомнят кой бе той

Има хора, които времето (не)убива. Времето, което всъщност толкова много ги е вълнувало. Ако беше жив, на 9 август режисьорът Юри Жиров, който запечатваше времето на кинолента, щеше да навърши 70 години. Но не му остана време за това...

Днес малцина навярно си спомнят кой беше Юри Жиров. Но тези, които го познаваха, знаят, че именно от него и от документалния му филм за протестите на русенските майки срещу дългогодишното обгазяване на града от химическия завод в Гюргево и срещу безхаберието на властта започват промените в България.

След прожекцията на “Дишай” в столичния Дом на киното на 8 март 1988 г. се създава първата дисидентска организация в България - Общественият комитет за екологична защита на Русе, в който влизат хора като Георги Мишев, Светлин Русев, Нешка Робева, Желю Желев, Стефан Продев, Петър Слабаков и др. Оттам тръгва всичко, за да се стигне до 10 ноември 1989-а. Не заради него обаче случилото се по-късно някак не ни допада...

Последният приятел, с когото Жиров се среща преди смъртта си през 2011-а, е режисьорът Станимир Трифонов, който продуцира трите му последни филма. Бил е при него в офиса, казал е, че тръгва към морето, за да работи по новия си проект и... не се връща. Ето какво разказа пред “Труд” Трифонов:

“На фона на всичко, което се случва в момента в българското кино, на фона на цялата катунарска хистерия и интриги споменът за Юри Жиров става още по-контрастен. Защото освен талантлив кинематографист той е и изключителен философ и човек. Човек с достойнство. Нали за едната чест казват, че живеем?! А Юри живее с чест - казвам го в сегашно време, защото има неща, които не умират от човека. Отива си само тялото.
 

Юри никога не се е държал хероично, въпреки че с “Дишай” катализира създаването на Русенския комитет.

Беше от първите, които се включиха в промените през 1990-а, но предпочете да остане в лоното на киното, а не да се превърне в жалък политикан, въпреки че имаше ясна и категорична политическа ориентация - никога не съм я споделял, но може би това беше здравата основа на приятелството ни. Ето такъв човек беше: привидно парадоксален и в същото време изключително правилен и балансиран...

Той направи прекрасния филм за Теодора Захариева, но си отиде преди болната си от рак героиня. Тя му импонираше с твърдия си характер да отстоява позицията си докрай в името на справедливостта. Чувството за справедливост и при Теодора, и при Юри беше изключително изострено. Теодора осъди една непукистка, нехуманна държавна машина в името на справедливостта, а не да стане богата - тя раздаде тези пари. И Юри беше такъв...

След смъртта му в киносъсловието има чудовищен дефицит на човешко и професионално достойнство. Той не пишеше по форуми, нямаше “никнейм”, подписваше се с името си. Беше обратността на подлостта! Тръгна от моя офис към морето, защото работеше по проект за опустошеното ни Черноморието... Ако беше жив и чуваше интригите сега, щеше да ни каже: Гледайте си филмите! Той това правеше.”

Сред най-близките приятели на Жиров е и изкуствоведът Евгения Христова (героинята в инвалидна количка от филма “Булеварден роман” на режисьорите Благослав Николов и Галина Георгиева). В архива си тя откри записана от нея история, случила се до спасителната кула на плажа в Лозенец през 2010-а:

Възрастен пухкав господин приближава до тази “Тъмна материя и Светла личност Жиров”.
- Извинете, вие ли сте спасителят?
- Не - отговаря режисьорът с отличен загар. - Вече няма Спасители. Аз съм просто черен...”

По в-к Труд

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот