Уви, преобладават храчките!

Автор: Атанас Славов, в-к "Култура"

Писателят Атанас Славов. Снимка: Интернет

Понеже съм бил писател и съм бил от Сливен, едни момичета от Канал 1 ме питат на кафенце какво става с българската литература и особено със сливенската.

Нали се сещате? «Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня!» Ами, добре!

Само че ако искрено трябва да кажа какво е състоянието на българската литература днес, и на сливенската литература в нейните рамки, картината може и да не излезе много хубава.


*


Българската литература продължава да бъде иконографска, вместо наративна.

При иконографията има строго ограничени изображения на теми и събития, извън които не може да се излиза. Нарушаването на това правило при църковната украса се преследва като проява на безбожие.

При наративната литература не е така. Рисуват се каквито ви скимнат станали събития (смешни и тъжни), разнообразни характери (добри и лоши), противоречията, възникнали между тях, смехът, сълзите… Хамлет на Шекспир казва за доведения си баща: Дайте ми тефтерчето да си запиша, че човек може да се усмихва и да е злодей. Тоест, хем сладур, хем гадняр!

В иконографската литература не е така. Например в спомените си четниците на хаджи Димитър разказват как всички са се разбягали при раняването му и само неколцина го носили надолу - към забравих кое си село - докато умира в ждрелото на някаква река. Не така е в публикуваната ни иконографска литература. Може ли да е герой, ако не умира на върха на Стара планина? Не! И пишеш как умира на върха, и то на бял вран кон. Награда! На бял кон и калпак с лъвче. Нова награда! Калпак с лъвче и орлово перо. Нова награда!

Българите имат грандиозна история, драматично минало, падения и триумфи, герои и подлеци, блестящи постижения и трагични провали! Разработването на тази златна мина обаче не се стимулира от държавата, министерствата, спонсорите – защото материалът в нея е истински! Не е иконографски организиран.

Е! И как тогава ще отразиш живота на нацията, как ще разрушкаш сърцата на хората, за да направят духовна крачка напред?!

Нашата сегашна литература ни парализира, за да гнием на едно място.

Българската литература е имала възходи, които са били разгромявани от политическа подлизурковщина.

Либерализацията на Дунавския вилает през XIX век води до грандиозен пробив напред на българската литература, т.е. до така нареченото българско Възраждане. Раждат се автори като Ботев, Каравелов, Захари Стоянов, Вазов, Константин Величков и пр., и пр., които при установяването на държавното ни образование и културен контрол (под министър, назначен от руския император) отиват на кино. Не се изучават. Не се публикуват, въпреки цялото им величие. (За да напише и издаде «Чичовци», русофилът Вазов избягва от «свободното» княжество България в Източна Румелия.) И отново при огражданяването на културния ни живот в края на властването на Борис III идва небивал разцвет! Разбива се на пух и прах дотогавашната фалшива «китна» селска идиличност на литературата ни. Идва отчуждението на града! Идва времето на продаваните в робство от родителите им селски слугинчета в София. В «Златният ключ» на Георги Райчев не можещото да свикне на чуждо място слугинче цял ден се крие на балкона под кръпката на градското синьо небе и плаче. Свършено е с прословутата «позлатена шума…» на «бързоструйна Струма!» Разбира се, двайсет години по-късно и това беше зачеркнато от триумфалното «Шумете, дебри и балкани» на комунизма.

Подобна беше и съдбата на възхода през 70-те години с кратката либерализация на размразената българска литература.

Българската литература днес отново е под политически (макар и не комунистически) контрол, макар и със сигнали за обещаващ пробив в чужбина.

Ситуацията в момента е достойна за по-подробен анализ, който – уви! - нямам нито време, нито сили да направя.

Накратко.

Първо:

Извънтворческата (управленческата) ситуация.

Очакваната декомунизация след падането на Живков беше посрещната с много надежди. Появиха се нови литературни списания и вестници. Преведоха се неиздадени книги, публикуваха се цензурирани и живели и работили в чужбина български автори.

Тези, които се заеха с промяната, обаче, не бяха нови или несправедливо изхвърлени и останали извън литературния процес творци, а периферни квазилитератори, които Живковият режим беше пренебрегнал поради очевидната им некадърност и посредственост. Така се създаде естествено напрежение между новите некомунистически творци, от една страна, и преустроените носители на интелектуалната шлака от татово време. Първите в качеството си на посветени на работата си творци естествено бяха далеч от управленчески амбиции, докато вторите, т.е. маргиналите на предишния режим, се настаниха в парламента, правителството, пресата, издателствата и пр., и пр. – на позиции, от които зависеше бъдещето на промяната.

За да наложат непрофесионалния си контрол, политическите квазиреформатори съвсем естествено създадоха една комична ситуация на политическа диктатура в творческата сфера. Станаха политически диктатори на антикомунизма в литературата. Роди се антикомунистическа политическа литература, в която творците трябваше само да псуват комунизма - не за осъществяването на по-плодотворен творчески продукт, а за затвърдяването на политическата диктатура на самозваните «антикомунисти.» «Танто за кукуригу» – както казваха софийските хулигани!


Второ:

Творческата ситуация.

Продуктът на създадената извън татовската диктатура българска литература доказва недвусмислено, че има трайно утвърдила се истинска неиконографска, наративна българска литература в условията на творческа свобода. По татово време вън от България се появиха добре посрещнати на Запад автори, като Георги Марков, Цветан Марангозов и пр. Те бяха рецензирани положително в световното списание «Уърлд литеръчър тудей», в лондонския «Дейли Мейл», в швейцарския «Ное Цюрхер Цайтунг», в скопския «Нова Македония», в американския «Лежерите“ и «Крисчън Сайънс Монитор», в Канада, в Париж и пр., и пр.


Там издат

И ето, че успешно издадената извън България българска литература бе наречена подигравателно от днешните загубили корена си капацитети на промяната «Там-издат.» Тази атака е естествен резултат от факта, че емигрантската ни литература се бе измъкнала от контрола и манипулациите им. Разбира се, това съвсем не става за пръв път на нашия литературен терен.

Пример.

Един пръцлив поет, който не успява да вдигне на бунт Врачанския революционен окръг по време на Априлското въстание и с това довежда до убийството на Ботев и разгрома на четата му, след освобождението, по класическата българска схема, узурпира властта, суспендира Конституцията и започва да гони, да коли готвещите преврат срещу него някогашни революционери. Всички писатели русофили хукват да бягат от Княжество България! Кой във Влашко, кой в Източна Румелия, кой в Цариград, кой в Италия.

Константин Величков (не се изучава в гимназията – нали!) на път за Италия формулира ситуацията най-добре: Човек може да живее в робство, но не и в позор! Тези бегълци пишат в Русия «Под игото», в Сърбия «Крива ли е съдбата», «Чичовци», «Мамино детенце», «Цариградски сонети», спомени от катакомбите в Рим… Все краевековен «там издат!»


Крайната дислокация

Разбира се, автентичният ни западен продукт продължава да е под обстрела на нашенския, подържан от културните ни политици, сам-издат, точно както беше и по татово време. Но това е инерция от миналото, която ще свърши със свършването на парите на - от една страна - прокомунистическите, а от друга страна - антикомунистическите манипулатори. По закона на акордеона: Имаш ли парички, обичат те всички. Нямаш ли пари, върви се обеси! Днес българските автори в чужбина стигат до непробиваеми от вътрешните ни политически игри истински световни издателства, като да речем «Пингуин Букс». Добър пример е книгата «Улица без име» на Капка Касабова, която може да си купите в обикновена книжарница, да речем, чак в Нова Зеландия. Както може, доколкото разбирам, да купите в най-обикновена парижка книжарница новата книга на Алек Попов.

Нещо повече! У нас има автори, които и днес за мен са гордост за българската литература, автори, които се гърчат по периферията на книгоиздаването ни, защото пишат хубаво, а не възпитателно. Особено в поезията.

И сега едно примерче с резултата на така създалото се положение.


Сливенската литература в тази ситуация

Уви! Все повече изостава. Хлъзга се бавно назад.

Някога тя беше на върха. Имаше собствена, безкомпромисно нестандартна характеристика.

Просто потъвам в земята от неудобство, като си помисля на какви висоти беше!

В най-шекерените дни на «бързоструйна Струма» сливенската поезия пердашеше направо през неокосените литературни ливади на творческата свобода! Има ли на времето по-нестандартна поезия от тази на Багряна! Има ли по-необуздано препускане от поезията на Фурнаджиев! Все наши, сливенски гимназисти. Има ли по-деликатен прозаик от Коста Константинов? По-изящен лирик от забравения пейзажист Радой Ралин – стиховете му за Созопол например, които останаха настрана заради политическите му закачки, като:

«Лузунгъ мой йе нивгъ ниутралйън
Ръдой Ралйън»

Коста Кочанков, на когото сега всички се присмиват, издава като гимназист първото ученическо литературно списание в България – където е и премиерата на Фурнаджиев като поет.

Ами скъпият Фирко, дето главният му герой Трендафил Акациев беше откраднат от Недялко Йорданов?

Ами Султанов-старши, който издава първото чисто детско списание в България!

Ами анонимните шлагери, заливащи повече от седемдесет години насам гуляи и празненства по цяла България, като «Драгиева чешма» и «Под липите съм самичък»?

Ами «Безансон» на Георги Вл. Попов?

Ами спомените на Димитър Шампион (още един от сливенските сладури), дето при официалната си среща с министър председателя Стамболийски бива изхвърлен от него с ядовитата забележка: Аз те приех, че уж си бил шампион, пък ти нямаш човек къде да ти залепи един шамар, бе момче!

Няма го вече живият смях и радост от живота, от гуляите на Тунджанската воденица, по сокаците на Гюр-чюшмя, по чаирите и горите на Даула и Карандила, газени толкова години от поети, като Коста Кочанков и Джовани Бунароти.

Няма кой да изрецитира:

Сливен, Сливен град епичен,
Град епичен, град кирпичен!…

Ще дойде ли пак това време на разказване – добро или лошо?!

Противо-иконографската ни днешна литература - уви! – още не е наративна.

Дадох примера със сливенската литература, защото – добра или лоша, майсторска или любителска – тя беше наративна. Беше изпълзяла извън мумифициращата иконографичност.

Което е добре.

За съжаление, обаче, надмогването на сковаващите пранги още не значи препускане на воля. Дългата болка от ограничаването още не гарантира непосредствен разцвет. Все по-голямото количество нови, млади писатели не боравят с реалността, не претворяват в наратив действителността, която привлича вниманието им и кара пулсът им да тупа. Те все още са в робството на плезенето и кикерченето към миналото. Безцелно разпарчетосаните сюжети, плоски характери с разкривена душевност и дори извратеност, мръсотийки, заядливи гротески, озъбени срещу боклука на «социалистическия реализъм»… Отричането, подиграването на миналите сюжети и методите на реализирането им, гримасниченето срещу татовизма – какво дава това на читателя, който очаква да му се предложи четиво, за което би се бръкнал в джоба! Нищо! Резултатът е напълно разбираем. Чете се и се купува все по-малко българска литература, въпреки държавното и издателското напъване българската книга да се върне в ръцете на българина.

Литературната и културна хулиганщина* залива очистеното от татовизма литературно пространство. Връхлита като разрушително цунами в стила на вестниците, бомбардира телевизионните зрители с цвилеща езикова неграмотност и простащина. (Да речем, как портиерът на тежкарско имение - в черния си фрак и белите си ръкавици - съобщава на граф еди-кой си в стила на днешните телевизионни преводи: «Пич, едно ченге иска да те види!» За идващия следовател от градчето.) На коя планета сме попаднали?

Храчката срещу фалша на татовизма не дава нищо на зажаднелия ни читател. А – уви! – все още преобладават храчките!


* Говоря за литературното хулиганство. Не за тъпотията на телевизионните преводачи на канал ТСМ, които превеждат «лъжлив автомобил» като «пазарска чанта.»

.

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.org//uvi__preobladavat_xrachkite_-h-74.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот