Съединихме се. А къде е силата?

Автор: Бойко Василев

Ще припомняме умилителни сцени с Чардафон, Захари Стоянов и Александър Малинов. Ще повтаряме, че Съединението прави силата – и ще копнеем да плеснем с ръце, па да се съединим. А когато празниците, т.е. почивните дни, минат, ще продължим с обичайното ругаене на всичко, що е държава.

Разбира се, ще се почне с българския държавен служител. Той е антигероят на нашия преход. Зъл и потаен, чиновникът беснее като Чингиз хан и смуче като Дракула. Отиват му епитетите “алчен”, “некадърен” и “корумпиран”, а със словосъчетанията “пие си кафето” и “клати си краката” образът му става пълнокръвен и напълно разпознаваем.

Оттук лесно прескачаме към държавното като такова. По идеологическа презумпция то не работи; задръстено е от грабеж и тъпота. “Държавно” е обида, с която се замерват институции – например БНТ и БНР са наричани с лек укор “държавна телевизия” и “държавно радио” от техните частни конкуренти.

Спомням си същия лек укор към “частника” преди 22 години и разбирам: нещата са се обърнали, но не са се променили.

Най-голямото презрение, разбира се, е запазено за самата държава, т.е. прехвалената по празниците България. “Не искам в тази държава”, казват младите и чуват в отговор “Да, бягай от тази държава”. Още епитети няма да изреждам. Не защото имам излишък от чувство за приличие, а защото не искам да хабя място. Както се казва, с тези епитети сме закърмени.

Нещо не е наред. И пресиленото хвалене, и пресиленото ругаене нямат общо със здравия разум, особено ругаенето. Ще ви кажа една тайна – българският държавен сектор е точно такъв, какъвто е българският частен сектор. И в единия, и в другия има кадърни и некадърни, успешни и фалиращи, монопол и конкуренция, неплащане на заплати и криене на данъци, неработещи хора и такива, които работят и за тях, кафенца и клатещи се крака, справедливи и несправедливи заплати, честност и корупция. Един държавен шеф, който “смуче народна пара за нищо” е точно толкова лош, колкото частният работодател, осигуряващ своите служители на минимална заплата. Разликата е, че вторият има много по-добра чуваемост да наругае първия.

Имам представа от Балканите (нали с тях се сравняваме) и твърдя, че никъде не можете намери по-обиждан чиновник от българския.

Не разбирам много от икономика и сигурно затова не схващам защо държавният сектор на една Словения е по-чист и ефикасен от частния на други страни. От само себе си се разбира, че държавата я правят нейните граждани, а не извънземните.

Какво ти тук Съединение – ние се мразим на парче. Докато българинът в чужбина се крие от другите българи, основната работа на българския националист е да враждува с другите български националисти. Изследванията са категорични: ние, българите, не се харесваме. За това не са виновни ругаещите.

Ругатнята скрива проблем. А той е огромен – и започва тъкмо по празниците. Най-популярните сред тях са свързани с войни и въстания, а най-непопулярните – с изграждането на държавността, какъвто е 22-и септември. Едното обаче не пречи на другото. Митът може да живее заедно с градивния разказ. Чардафон, който кара годеницата си да конвоира Треперко паша е не по-малко симпатичен от проф. Иван Шишманов, който, с първокласното си образование от Виена, Йена, Лайпциг и Женева, се връща в България да гради университет, театър и академия.

Но ако беше само историята, с мед да я намажеш. Ние не знаем как да подходим към своята държава днес, близо век след като идеалът за национално обединение катастрофира след Първата световна. ЕС и НАТО ни създадоха нещо като илюзия за национална цел, но добре, нали вече сме вътре? Оттук нататък следва нещо доста по-трудно – изграждането на приятна за живеене държава с ред, правила и усмивки.

И с оригинални решения на трудни проблеми. Посочвам само три – ромите, панелките, комуналните услуги (особено топлофикациите). Ако обществото ни не намери работещи варианти за тях, напълно справедливо ще заслужим наградата за национална некадърност. Затова, вместо лицемерно да вопием за съединение, можем да се съсредоточим върху силата.

“Силата” – т.е. уредената държава. Цикълът “хвалене, пиене, псуване” не е нашата съдба. Залюлеем ли се в нея, няма да са виновни само политиците, чиновниците и бизнесмените, а всички ние. Едните, защото сме се провалили, другите – защото не сме опитали.

По в-к Труд

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.org//syedinixme_se__a_kyde_e_silata_-h-636.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот