Смисълът от Ньой
На фона на нерадостната картина, представяща съвременния българския политически живот, различни групи младежи на пръв поглед си позволяват лукс – при толкова много настоящи проблеми, те се занимават с миналото. Логично е да възникнат въпроси – „Защо си губят времето?”, „Защо разравят старите кокали?”, „Кому е нужно да си спомня за Ньойския договор?”.
Смисълът на отбелязването на Ньойския договор не е единствено да „помним” тази позорна дата. Наистина – би била пълна загуба на време ако не отчитаме че са минали почти 90 години от неговото подписване – ако на висок глас викаме - „Върнете ни земите!” или смятаме, че единствено и само сме мразени, „прецаквани” и онеправдавани от другите – велики сили или съседи. Възпоменанието на стотици хиляди българи отдали живота си за националното обединение или станали жертва на чуждите окупационни власти същи почти губи смисъл, ако остане изолирано – ако заприлича просто на панихида или траурно шествие.
89 години по-късно, отбелязването на позорната дата, което сторихме през м. ноември тази година има чисто практически смисъл и той именно трябва да бъде обяснен и възприет от мнозинството от българите.
На първо място – България не трябва да забравя, че не е обречена да заема жалкото положение в което се намира днес. Че преди също сме били зле, че обстоятелствата са били срещу нас, но ние сме намирали сила да се изправим. Че в момента когато сме решили да търсим чрез война Националното си обединение сме били наясно, че пътят ще е труден и ще срещнем много предизвикателства. Въпреки всичко сме го поели и сме вървели напред.
На второ място – границите не се чертаят от боговете, а от хората. Няма територия, която е вечно притежание на някого. Това важи и за нас и за нашите съседи. Трябва да се отърсим веднъж завинаги от идеите, че границите са неприкосновени – независимо дали ни изнася или не. Наше ще е единствено това, което можем да задържим - както е и чуждо единствено това, което другите могат да опазят.
На трето място – трябва да изоставим вечният си страх и пасивност. Свикнали сме да губим и се страхуваме да не загубим още повече. Това трябва да спре – ако искаме да сме горд народ трябва да се чувстваме така. Не да гледаме на всичко като заплаха – подобно на малко дете в гората. Напротив – на всичко трябва да гледаме като на възможност. Да освободим най-после простора пред себе си – да гледаме навън, а не навътре – да искаме да сме нещо повече, а не да опазваме вече съществуващото.
На четвърто място – да престанем с идеите за „заговор срещу българите”. Нямаме полза да мислим, че всичко и всички са срещу нас. Така само допълнително се свиваме страхливо в своята черупка. За останалите ние сме просто един играч, който могат да използват, или който им пречи. Нека и ние започнем да мислим така за тях. Да помним на кого можем да имаме вяра и на кого не – но все пак – да знаем, че всичко е игра – непрекъснати препятствия и възможности. Едни ни пречат, но други ни помагат. Не може всичко да бъде наред, но това не означава че всички са срещу нас.
В заключение – Ньойският договор трябва да бъде помнен, но не за да ни кара да се озлобяваме и свиваме страхливо в собствената си черупка. Напротив. Позорът трябва да ни помогне да скъсаме веригите, които още съществуват в нашите глави. Да престанем да се страхуваме и да погледнем на света с гордите очи на един свободен народ. Народ и държава които не са обречени да бъдат жалки. Народ и държава, които в светлината на утрешния ден не виждат заплаха, а възможност за едно истински успешно развитие. И само от тях зависи дали ще посрещнат бъдещето като предварителни губещи или като победители.
По „Елбетица – Страница за България и българите”, Г. Цвятков - С. М.
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
