Сашо Дяков: Светът се дели на “арниоре” и „кофтиоре” ?!

Автор: Виолета Цветкова (1 коментар)


Сашо Дяков: Светът се дели на “арниоре” и „кофтиоре”  ?!

Скулпторът-зевзек и днес определя свободата на духа като основополагаща – така, както въплъти това верую във филма „С любов и нежност” на Рангел Вълчанов

Не е задължително да сте почитатели на пластичните изкуства, за да надникнете в столичната галерия "Райко Алексиев". Това, което ще видите там до 31 май, не е обемно, заснето е на постери, но смайва с мащаба и смисъла си. Най-добрите творби (някои само в проект) на скулптора Александър Дяков са заснети и показани в юбилейната експозиция за 80-ия му рожден ден. Повод, който най-сетне му донесе титлата "Почетен гражданин на София".


От уникалната скулптура "Дух и материя" през "Майка България" (лъвица, от която бозаят трите чеда Мизия, Тракия и Македония) - предвиден да се извисява на Витоша, но нереализиран, до феропластиката за филма "С любов и нежност" и "Шейх Бедреддин"... Почеркът на Дяков е неповторим.


Всяка от работите му е логично родена. Като тази за Бедреддин - син на баща турчин и на майка българка, който пръв, преди векове, призовава не за обединена Европа, а за обединено човечество. Изложбата е подарък от приятели на скулптора, от бившата му половинка, актрисата Таня Дякова и настоящия съпруг. Всички те накараха юбиляря да се чувства окрилен. И непрекъснато посреща гости в галерията.


80 години да останат зад гърба ти и да успееш да напълниш голяма галерия с творби и уважаващи те хора - за това мечтае всеки творец. Но на 80 да останеш собственик на мислите си, на хумора си, на всичко, което те е отличавало от другите - това вече е привилегия на малцина.


Познавах скулптора Александър Дяков само от творбите му и от екрана, нали режисьорът Рангел Вълчанов и сценаристът на филма "С любов и нежност" го превърнаха в киногерой. Разказваха ми и част от зевзеклъците му, за които още се носят легенди в артистичния свят. Едва преди три дни обаче го срещнах на живо.

 

 


Поводът, разбира се, е юбилейната му изложба. А поуката, както се казва в приказките, бе неочаквана: хората, обитаващи света, се делят не по раса, класа, религия, етнос и т.н., много по-просто е - има само арниоре и кофтиоре. Словесната находка е на маестро Дяков и идва от "харни хора" и "кофти хора". При това "кофти" не е жаргон, а истинска старобългарска дума, както обяснил веднъж по телевизията виден езиковед.


Докато стигнахме до житейската истина обаче, скулпторът, създал "Дух и материя", ме потопи в смешно-тъжния си свят, пълен не само със скепсиса на възрастта, а и с непогинали във времето любов и нежност. Говори бавно, сякаш претегля всяко изречение.


- Очаквахте ли да ви обявят за почетен гражданин на София?


- Не. И затова ми доставя морално удовлетворение. Заради усилията да се самопонасям осем десетилетия това може би е възнаграждение (смее се).


- Какво е да си на 80?


- Има промяна в самочувствието ми, защото... деградация, телесна, а вече и паметта... Гледам скулптурите си и не мога да кажа, че съм удовлетворен. Все си мисля, че трябва още. Някои неща работя дълго - правя, развалям, отново започвам. Работя в усамотение.


- Самотата важна ли е за артиста?


- По време на работа - да. Знаете ли, моят най-голям враг е битът. Отнема ми време. Трапезата ме отделя от статива.


- Откъде ви хрумна идеята за осакатено тяло на "Дух и материя"?


- Тя е обратното на идеала "Здрав дух в здраво тяло" (казва го на латински). Противопоставям ги. Има хора, физически ощетени от съдбата, но духовно издигнати. Има и обратното. Контрастът между тяло и дух съществува.


Александър Дяков обича да нарича себе си "нереализиран" скулптор. Толкова много са проектите му, приети и не видели бял свят, че не пропускам да го попитам за старата му идея как да се промени Паметникът на Съветската армия в центъра на София, който толкова негативи и подигравки събира напоследък.


Проектът на Дяков сега може да се види на огромен постер в галерията. Огласен е преди повече от 20 години, но... отникъде нищо. Нарекъл го е "Великден". По-ниските ансамбли от фигури са запазени, централната скулптура е свалена на тяхно ниво, пиедесталът е премахнат, а на негово място до височината на войнишкия автомат се издига всеопрощаващата десница на Христос.


"Мисля, че проектът е човекополезен, търси съпоставка между два идеала - казва ми скулпторът. - Подчертава посланието, че под Божията десница са опростени окупаторите.  Защото огромна е разликата между руската освободителна армия от ХIХ век и Съветската армия, която ни окупира, след като СССР обяви война на България на 5 септември 1944 г. Да не спорим за българския превод на "окупатор" - то е антиподно на понятието "освободител"... Във всичко, което съм правил, ме ръководеше това, което от люлчина възраст ми е внушавала майка ми - духът гради битието. Тези хора, окупаторите, са възпитавани в такъв дух и затова са вършили такива неща. Мислят, че са герои. Във всички армии има лозунги, които възпитават в най-страшното - човекоубийството. Ненапразно кръстих паметника "Великден". Т.е. - Господи, те не знаят какво правят."


На неговото определение "нереализиран" скулптор приятелите и критиката отвръщат "не, нестандартен". Разказаното за паметника е само едно от доказателствата за това. Останалите са в забавните истории за Дяков, които като легенди се разказват от уста на уста.


Някои от тях звучат направо невероятно. Като случая с "истинския" Ренато Гутузо, когото Дяков завел на среща с артисти в Пловдив. Всъщност бил случаен италианец, който много приличал на известния художник, но те се вързали на номера. А на изпроводяк Дяков им обещал другия път и "жив" Да Винчи да им доведе.


- Добре, г-н Дяков, историята за Гутузо истинска ли е?


- Истинска е.


- А че сте забивали чехлите на съпругата си с пирони към пода, вярно ли е?


- И това е истина (смее се). Но не е истина, че през 30-те години до Втората световна война съм изиграл роли в 36 филма; че съм бил момиченце и после, след пубертета, с операция съм си сменил пола. Не е истина, че съм Шърли Темпъл (смее се). Не е вярно и че съм ходил на лов с цар Борис III. Повечето от историите ми се дължат на моята ниска граматическа култура. Още от ученическа възраст бъркам минало и бъдеще време... На младини доста се забавлявахме в "Бамбука" и "Славянска беседа". Много приятели имах, но почти всичките ме чакат другаде. Предполагам, че не горе, а долу, защото даже тук вече забраняваме пушенето, а ние и пиехме много. Горе не се пие, затова сигурно долу ме чакат (смее се).


- Най-неприятния номер на кого погодихте?


- Най-много шеги съм си правил с покойния народен художник проф. Димитър Бойков-Хесапа. Веднъж имахме среща с него и с Кольо Желязото, покойния народен художник Никола Терзиев. Неделя ли, събота ли беше - не помня, но ателието в академията беше измито. Мазали с подово масло, затова преместили стативите встрани. Останала само дипломната работа, един тежък "Дискобол" на Хесапа. Той пък закъсня и ние с Кольо избутахме статуята към стената. Тогава още нямаше найлони, затова увивахме работите от глина с парцали. Съблякох се аз гол, свалихме парцалите от "Дискобола", сложихме параван пред него, а Кольо ме уви с парцалите.

 

Също като фигурата. Влиза Хесапа, приближава се, казва: "Да си гледат работата българските скулптори!", и внимателно отвива парцала от пръстите, които "държат" диска. Изтактувах три пъти с показалец, Хесапа се дръпна назад, опря се на стената и падна. Брей, уплашихме се. Кольо го заля с кофа вода. "Димитре бе, не се сърди", му казвам, а той: "Цял живот няма да ти го простя! Като видях този грозен пръст, си рекох: "Господи, как можах да го сътворя!" (Смее се.) Това се разказваше години наред, но веднъж в един спор Хесапа каза: "Нищо подобно. Това беше, преди да се увиеш с парцалите!" А случаят всъщност е измислен. Но понеже е повтарян многократно, той вече го използваше като фундаментална дата - преди да се увие Дяков и след това... Нали знаете от политическия живот, че една лъжа, която се повтаря многократно, се приема като истина. И най-човеконенавистните лозунги ставаха морален призив...


- Били сте и ловец, нали?


- Да, аз съм номер 1 не само на нашия континент като ловец на лопи.


- Лопи? Какво е лопи?


- Ами то е най-големият враг на антилопи. Щом има антилопи, трябва да има и лопи. Отстрелвах ги обикновено след полунощ при загасена лампа с мерник в тавана (смее се)...


Умее да разсмива Сашо Дяков, ала в очите му прозира тъга. Да, щастлив баща е на син (от Таня Дякова) и дъщеря (от Розалия Бикс), дядо на двама внуци, един от които носи името му, и на 14-месечно правнуче. Но му тежат нереализираните идеи.


Отдавна е готов проектът му за знак "Трибрат", който трябвало да се издига на Джендем тепе в Пловдив, символизирайки обединението на религиите на Мойсей, Христос и Мохамед. Подаряват знака на папа Йоан Павел II. След 11 септември 2011 г. и реакцията на Буш скулпторът изпраща на него и още 10 държавни глави графичен "Трибрат" с надпис "Ответен удар".


"Мисля, че ще е човекополезно и че ще издигне моралния кредит на България - казва Дяков. - Затова исках тук да се направи, но ако пак бъда пренебрегван, ще го предложа на друго място. Нямам време..."

 

По в-к Труд

Коментари
2012-05-22 23:43:16 От: Tashunko

Авторката не знае ли, че сценаристът е Валери Петров, та го нарича просто "сценаристът".

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот