19.01.1856 – роден е Стоян Михайловски


 

 

 

Стоян Михайловски е потомък на стар възрожденски високо просветен род. Син на Никола Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново, завършва Френския султански лицей „Галата сарай" в Цариград След това е учител в Дойран, а през 1875 заминава за Франция, където следва право.Завършва през 1883 г., след което е главен секретар на Министерството на правосъдието, член на Русенския апелативен съд, учител по френски език в Русенската мъжка гимназия. Той е преподавател по френски език в Юридическия и в Историко-филологическия факултет и доцент по всеобща лититературна история във Висшето училище. Дописен член на Българското книжовно дружество от 1882 г., действителен член от 1898 г.

 


Стоян Михайловски е председател на Върховния македоно-одрински комитет и народен представител (1886 -1908). Заради статията „Потайностите на българския дворец" (вестник „Ден", 1904), насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. През 1905 се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник".

 


Сатирично-публицистичното моралистично творчество на Михайловски е жанрово разнообразно - басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми. Неговите басни /„Орел и охлюв", „Бухал и светулка", „Секира и търнокоп"/ са класически образци в българската литература, с трайно присъствие в българското национално съзнание.

 


В епиграмите си Ст. Михайловски е пределно афористичен и злободневен. Поезията му, изпълнена с митологични и библейски мотиви, има амбицията да постигне триединство между философия, поезия, политика. Философско-сатиричните му сонети са подчертано космогонични и в същото време - антиномични. Емблематична за художественото дело на Михайловски „Книга за българския народ", истинска енциклопедия на злото, чийто сюжет се побира в едно изречение: Заветите на престарелия архивластник към племенника му Галеб, който ще го наследи. Автор e и на един от най-светлите химни на българската просвета и култура „Кирил и Методий" /„Върви, народе, възродени..."/, който заедно с популярното стихотворение „Напред!" /„Напред, животът е сражение..."/ издава просветителската първооснова на неговия гневен социален критицизъм. Михайловски въвежда източния алегоризъм като форма на социална сатира, възражда и актуализира на българска почва кратките сатирични форми: афоризма, епиграмата, апострофа, сатиричната парабола.