Патриотичен фронт в България - защо не?
На политическата карта на България липсва патриотично движение, което да е заместител на екстремния национализъм, базиращ се на расовата омраза. Липсата се чувства не от вчера, а от началото на прехода; тя в някакъв смисъл е по-осезаема, отколкото отсъствието на автентична левица и десница в националното политическо пространство.
Вместо здравословен патриотизъм на народната нива избуя отровният бурен на етнонационализма; той перманентно пренасочва вниманието на гражданите от социално-икономическите към културно-религиозните различия в обществото. И позволява на пословично безотговорните и себични български политици да имитират загриженост за единството на нацията и стабилитета на държавата.
Празнотата се откроява особено релефно на фона на европейските избори, състояли се през май т.г. На тях гражданите от ЕС масово подкрепиха евроскептицизма. Днес той се превърна в постмодерна еманация на традиционния национализъм. Българските избиратели казаха „не“ на националистите от „Атака“, което наши социолози прибързано определиха като плюс на кампанията.
В чужбина не отдадоха особено значение на този факт. Много повече внимание беше отделено на неуспеха на крайните националисти в Германия. Но
разликата между ситуацията „там“ и „тук“
е съществена: Германия изстрада нацисткото си минало и се раздели с него; у нас гласоподавателите категорично загърбиха русофилските лозунги на атакистите; но гласувалите, както и неявилите се пред урните пропуснаха да забележат, че етнорелигиозните корени и властовото самочувствие на ДПС видимо укрепнаха.
Така България, системно обвинявана, че е гнездо на всякакъв род лоши политически практики и привички - безкритично русофилство, балкански манталитет, управленски провинциализъм, месиански уклон, непотизъм, вождизъм - се оказа без отбранителна формация. Нямам предвид силовите структури, а едно влиятелно патриотично движение, което да брани националните интереси - вътре и навън, без да налага агресивно своята идеология на другите.
Джордж Оруел има интересна мисъл: „Докато национализмът е агресивен, патриотизмът е отбранителен: той е преданост към точно определено място и начин на живот, които някой смята за най-добри, без да ги налага на другите.” Този цитат е подходящ повод за разсъждения върху неблагоприятно изменящата се политическа конфигурация в навечерието на поредните извънредни избори у нас.
Патриотизмът не е разновидност на национализма! Обратно, той е негова противотежест и противоотрова, когато расовата агресия застрашава гражданския мир. Предполагам, че прозападно ориентираните „кучета пазачи“ - протагонисти на изборната/фасадна демокрация, с които са пренаселени българските медии, университети и НПО, четейки тези редове ще настръхнат.
Бързам да им кажа предварително: ядец! Твърдението по-горе не е мое откритие. Нито пък е изровено от историографските вехтории, за да служи като замаскирана пропаганда на социдеологията. Знаем, че тя поставяше абстрактната любов към Отечеството и партията над всичко, но след интернационалните ангажименти; и не понасяше инакомислещите. В Енциклопедия по философия на университета Станфорд (САЩ) се говори в позитивен план за определен вид патриотизъм, който е алтернатива на национализма.
Там има следната характеристика на ценностите на патриотизма: 1. Особена привързаност към собствената страна; 2. Чувство за лична идентификация със страната; 3. Специална загриженост за благополучието на страната; 4. Готовност за саможертва за благото на страната.
Срещат ли се българи, готови да споделят тези ценности? Не са един и двама. Но не са и мнозинство. Виж,
сред младите преобладават
потенциалните патриоти. Правил съм изчисления - над 50% от студентите, с които работя, са от този сой. А каква част от овластените биха отговорили на критериите за принадлежност към политическата категория „патриот“, дефинирана от американските философи (особено на третия и четвъртия критерий, които изискват в името на родината да се загърби личният и корпоративният интерес)!
Нищожно малцинство! В най-новата история - на прехода - качества на убедени, истински патриоти показаха д-р Петър Дертлиев, Христо Данов, Димитър Попов и още неколцина държавници (тук не споменавам цяла плеяда интелектуалци и военни - убедени патриоти, които обаче останаха извън властта. Неслучайно!).
След като човешкият материал, от който може да се извае българският посттоталитарен патриотизъм, е налице, логично е да се запитаме защо това не се е случило досега. Логиката едва ли ще ни помогне - нещата опират до политическата култура, а тя изисква време. Поколения са нужни, за да се култивират демократичните характеристики на онзи демократичен и хуманитарен патриотизъм, който по естествен начин би изкоренил екстремните националистически и показно патриотарски секти и настроения.
Щом логиката не помага в момента, нека да се обърнем към прагматиката. Най-близо до модерната патриотична вълна, настъпваща в Европа, отдавна изменила масовата психология в САЩ, стоят няколко формации:
ВМРО - главно като наследник на патриотичните традиции и опита, който набра в политическите маневри през периода на прехода;
НФСБ - който държи твърд електорат от 2,5-3,5%, има структури и най-вече - активни медии;
„Граждански контрол“, поради уникалния си профил, вписващ се в модерните европейски движения на възмутените млади активисти;
Пъстрата палитра от самородни граждански формации, отбраняващи се от попълзновенията на космополитната партокрация срещу техния начин на живот и преданост към родното - еколози, майки, студенти, лица с увреждания и др.
Всяка от тези структури поотделно е обречена на неуспех. Обединени в общ фронт, те със сигурност
ще влязат в следващия парламент
Не е изключено в даден момент да изиграят ролята на ефективен контрапункт на вече далите поредна заявка за властта стари муцуни. Както не е изключено и някоя от другите извънпарламентарни партии да осъзнае, че да изповядваш и практикуваш патриотизъм, е политически дълг, от който не бягат дори смятаните за еталон демократични нации.
Що се отнася до „старите муцуни“, престояли десетилетия във високите етажи и сенчестите убежища на политиката, както е добре известно, в кризисни моменти спират да се джафкат и се обединяват в една кохорта. От тях посветени на каузата патриоти не става, защото са възпитани в духа на друг вид преданост; за тях не Партията (Отечеството), а партията (собствената им родово-корпоративна мрежа) е над всичко. Имам предвид онези партии от т.нар. политически/„демократичен“ преход, които си изградиха удобно статукво и го превърнаха в инерционен механизъм: който и да дойде на власт, се изявява като проповедник на космополитизма, прикрит зад кухи фрази за преданост към цивилизационна, европейска, либералдемократична и прочее каузи.
Ако Патриотичен фронт на България се създаде в навечерието на изборите за нов парламент, той ще има уникален шанс да предложи спасителна платформа в критичен момент от националната история. Подчертавам тази особеност, защото спонтанното надигане на народностни патриотични вълни винаги е било свързано с преодоляване на катаклизми - социални, военнополитически, природни. Днес България се тресе от верижни бедствия - всички до едно (вкл. и разрушителните наводнения), причинени от действията и бездействията на продажни национални и местни власти:
Банкова криза, която е на път да нанесе щети за над 6 милиарда лева (толкова ще коства компенсирането на загубите, ако това стане по познатия начин, за сметка на държавната хазна).
Демографска криза, прерастваща в катастрофа (няма нито една ефективна мярка за нейното предотвратяване, която да е наложена след постигнат политически консенсус);
Духовна/морална криза, ерозирала политическата класа и довела нацията до ръба на отчаянието;
Криза в европейското социално гражданство (никога в историята българи имигранти не са унижавани така, както днес в постдемократичните европейски държави).
Нужно ли е да изброявам още предизвикателства пред националната/държавната политика, изискващи незабавна реакция, за да се освободи България от стигмата на високорискова, кризисна и уязвима държава? Да, нужни са радикални промени и в сферата на реалната икономика, доходите, публичните услуги.
Кой може да застави следващото правителство да работи по националния, а не по корпоративния дневен ред? Единствено българите, обединени в Патриотичен фронт.
Време е за гражданска самоотбрана! Европа го направи, като принуди дори леви, десни и конформистки настроени либерали да преосмислят изходната база за формиране на общността: националната държава, нейните интереси и роли в ЕС. Ред е на България.
По в-к Преса
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Интересно ще е, ако се случи, но колко ли още формацийки ще останат отвън, а те всичките са се запътили да влизат в НС. Разликата между днешните национализъм и патриотизъм е очевадна
Демографският срив ни затрива 
Митът за окаяното положение на Българина 
Режисьорът Светослав Овчаров: Нито една война не може да бъде спечелена 
Трудовак, кашик, герой 
Българските енциклопедии – досега, малко за тях, много на душманите 
