Ивайло Петров получи двойка на домашно, написано вместо дъщеря му

Автор: Пенчо Ковачев


Ивайло Петров получи двойка на домашно, написано вместо дъщеря му

B първото издание на романа "Хайка за вълци", дело на "Профиздат" през 1986 г., има следното посвещение: "На София, малката ми дъщеря, която може вече да казва татко."

Момиченцето произнася думичката в деня, в който писателят занася ръкописа в издателството.

Днес София Ивайлова Петрова следва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и работи в издателство. Външно прилича на баща си, а според майка й Офелия е наследила и много от неговите качества и "проклетии".

Със София разговаряме в просторния хол на дома им на ул. "Солунска". Картини на писателя украсяват всичките стени, но има и платна от Георги Божилов-Слона, Георги Баев-Джурлата, Едмонд Демирджиян и др.

София седи на любимото канапе на баща си, с достолепната котка Фифи, която не си знае годините. В ъгъла е подпряна ловната пушка на Ивайло Петров, подарък от Йордан Радичков, Дико Фучеджиев и Дончо Цончев по случай 50-годишния юбилей на техния събрат по перо и лов.

1.
Доста по-късно осъзнах и осмислих това посвещение на баща ми. Колко сърдечно е и колко важно е било за него. Но когато си доста млад, си мислиш, че всичко ти е ясно, че всичко знаеш, старите какво ли разбират и за съжаление, съм пропускала разни такива неща.

И ако сега съжалявам за нещо ,то е, че нямам възможност да си беседвам с него за важните неща в живота. Разговаряхме за всевъзможни неща. Той обичаше да се разхожда из парка. Приказвахме си за всяко нещо, което ми се е случвало. Аз съм изключително привързана към нашите и споделях всичко с тях. Това продължава и до ден днешен с майка ми.
 

Но ми липсва той -
по-мъдрият

2.
Татко не беше мълчалив човек. Това е грешна представа у много хора. Но с годините му се случваха разни работи и той започна да отсява по-внимателно нещата. Да контактува с по-малко хора, да избира внимателно как да си прекарва времето. Вкъщи никога не е бил мълчалив, напротив.

 

Ако питате майка ми, съм същата като него. Аз не мога да разбера, защото човек последен разбира какви са специфичните му черти. По едно нещо съм забелязала, че си приличаме. Тя е една малко, и аз не знам как да я нарека,... интровертна черта. Първата ти работа е да кажеш "не", след това да го премислиш, да ти узрее в главата и след това дори с радост да се съгласиш.

3.
Любимата ми негова книга е "Преди да се родя и след смъртта". Аз съм голям почитател на такъв тип хумор - много добре поднесен, историята ми харесва, автоиронията - нещо, което много ценя. Очевидно и той много я е ценил. Вкъщи идваха негови приятели, като малка обичах да седя и да слушам какво си говорят. А и родителите ми ме водеха навсякъде със себе си.

4.
Опитвам да пиша. Редактор съм в едно издателство. Харесвам работата с текст. Може би съм по-предпазлива - страхувам се от някаква евентуално по-силна критика, защото хората обичат да казват, че талантът почива през поколение.

В издателството срещам много графомани, които пишат, без реално да има нужда за това. Много се притеснявам да не се подхлъзна и да пиша, защото ми е хрумнало да пиша. С известна доза оптимизъм казвам, че на 35 може би ще публикувам нещо. Моите опити са изцяло към прозата. Опитвам се да пиша разни неща, но имам странната за човек, който иска да се занимава с писане, фобия - сакън, някой да не ми прочете нещата. Не мога да го обясня рационално.

5.
Завършила съм 190-о СОУ "Елин Пелин". Сега следвам философия в СУ, живот и здраве догодина се дипломирам. Уча и гръцки. Много ми харесва тази страна, защо в бъдеще да не заживея и там...

Името на баща ми не ми е оказвало особено влияние, тъй като, за съжаление, по-голямата част от хората се вълнуват от далеч по- прозаични личности.
 

Може би ми е помагало в часовете по литература. Имам интересен случай, любим на майка ми и на баща ми.

Когато изучавахме "Преди да се родя..." в пристъп на остър мързел накарах татко да ми напише домашното. Беше преразказ с елементи на разсъждение или нещо подобно - какво е искал да ни каже авторът и така нататък. Имахме заместничка на учителката ни по литература, която най-безцеремонно ми написа двойка на домашното и каза, че нищо не съм разбрала от произведението.

Върнах се вбесена, защото имах отличен успех по литература, а баща ми го развали. Той много се учуди, вдигна рамене и каза: "Съжалявам. Това можах, това написах..."
 

Казах на учителката да провери имената ми в дневника, аз съм еди-кой си номер, казвам се София Ивайлова Петрова. Той го е писал.
 

Учителката много
се притесни, извини се

 

и двойката не беше зачетена. Не беше никакъв експеримент, беше си чист мързел на подрастващ глупав мозък...

6.
Татко много обичаше да рисува. Когато отиваше в ателието си, бях залепена за него. Като една малка досада повтарях: "Искам и аз, искам и аз..." Помня, че ми купиха малък статив и започнах също да рисувам. Но ентусиазмът ми трая 2-3 дни.

Казах на татко, че искам да ме нарисува. Добре, казва той, ама няма да издържиш. Не, ще издържа! Застанах с един букет, той започна да ме рисува, но след десетата минута вече не ми беше толкова вълнуващо. И казвам - татко, може ли да отида да си играя, а ти да ме дорисуваш. И той го направи по моя снимка.

7.
Когато бях малка, татко ми четеше приказки. Аз знаех някои наизуст, но пак го карах да ми ги чете. Милият, понякога искаше да си спести малко труд и прескачаше някой пасаж. И аз веднага - татко, пропусна, пропусна, това не е така...

Пишеше винаги на ръка. Само така се случва истинското писане, поне според мен. После мама преписваше текста на пишещата машина. Възхищавах й се как може да разчита този дребен изящен почерк. Той беше по-скоро като рисунка, не като букви. Малки красиви мънистенца, трудни за разчитане.

8.
Татко е бил на 62
години, когато
съм се родила

 

Страшно съм доволна от моето детство на късно родено дете, при това единствено. Цялата любов на двамата беше насочена към мен. Понякога гледаме снимки от онова време - аз съм в количката, а до главата ми е оставена красива роза. И така се събуждам - с цвете до себе си.

Цялото ми детство мина с тях и беше чудесно. Получавах внимание, нямаше го това забързано всекидневие - този ще ме гледа, онзи ще ме гледа.  Мисля, че бях ужасно дете (Смее се.). Живеехме 6 месеца в София и 6 - в къщата в Балчик. Така беше дори когато започнах да уча - единия срок тук, един край морето. След четвърти клас вече учех само в София.

Това, че живеех на две места, ми даваше възможност да имам повече приятели. Другарувах с Яна, дъщерята на Стефан Цанев, малко по-голяма от мене. Не ходехме на дискотеки, най-много четяхме. Тяхното куче - далматинецът Далми, ме е хапало. Не беше лошо куче, но явно е мислел, че аз съм лошо дете и затова ме е ухапал. (Смее се.).

9.
Не знам дали баща ми е харесвал последните си два романа. (Критиката посрещна сравнително хладно "Присъда смърт" и "Баронови" - б.а.) Най-вероятно ги е харесвал. Но той никога не е бил от типа хора, които си въобразяват, че са написали нещо грандиозно.

 

Той беше самокритичен, винаги изпитваше съмнения. И аз съм такава. Ако не се реша да публикувам, значи не е трябвало...

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот