Йожи – българският Дон Кихот

Автор: Димитър Бочев* (1 коментар)


Йожи – българският Дон Кихот Това е корицата на "Задочните репортажи..., издадена в Цюрих, 1984 г., както пише Димитър Бочев

Офицерът Йосиф Загорски издаде „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков в Цюрих с лични пари и дарения от емигранти

Йосиф Загорски е роден през 1918 г. в София. Баща му е военен и синът израства край него на летището в Казанлък. Завършва Първа мъжка гимназия в столицата, получава и висше военно образование. Служи във ВВС в поделенията в Божурище, Казанлък, Граф Игнатиево и Карлово. Летял е на леки бомбардировачи.

 

След 9 септември 1944 г. е уволнен от армията. През 1970 г. емигрира през Холандия за Италия. По-късно се установява в Цюрих. Умира там през 2008 г.

 

В новогодишната нощ срещу 1979 г. поканих в мюнхенското си жилище Васил Кожухаров - бивш секретар на културния клуб в Пловдив, бивш изселник в Белене и настоящ самотник в емиграция - да празнуваме заедно. По български обичай, без да ме попита и без дори да ме предупреди, той доведе със себе си друг един самотник - Йосиф Загорски. Освен самотата си на изгнаници двамата споделяха и една друга, унаследена от България и пренесена през границите самота, произтичаща от общото им минало на царски офицери. Това сурово армейско наследство ги бе изхвърлило от лоното на обществото, отровило им бе живота в условията на реалния социализъм, а в условията на реалния капитализъм не им бе донесло никакви ползи.

 

Както му е редът, вечерта започна с благородни напитки, с благородни напитки продължи, навлизайки дълбоко в нощта, и с благородни напитки осъмна. В сянката на новогодишната елха празнувахме обаче само трима - жена ми Клаудиа, Кожухаров и аз. Още след първата чаша другият ми гост се затвори в кабинета ми, завря се сред книгите ми като мишка в трици и ни новата година, ни старите питиета, които пълнеха обилно чашите и сърцата ни, успяха да го върнат на трапезата, на която, както знаем пословично, не се старее. Никой не му се докачи - българските книги в онези ранни емигрантски години бяха дефицитни на германска земя, а в Швейцария, откъдето пришълецът бе пристигнал, никакви ги нямаше и човекът лакомо се нахвърли върху кирилицата, която пълнеше домашната ми библиотека до изнемогване.

 

На разсъмване всички бяхме опиянени - кой от литература, кой от литературно вино. Тогава, час преди да положим морни чела върху масата, установих, че цяла нощ гостът ми е чел не томчетата на “Български писател”, които бях наследил от покойния си колега и редовен сътрудник на легендарния “Златорог” Асен Мандиков, а задочните репортажи на Георги Марков. Блестящите есета на Георги бяха излъчени до едно в моята програма “Контакти”, а след убийството му многократно ги преизлъчвахме в негова памет. Аз

 

нямах право дори да изнасям ръкописите

 

извън редакцията - камо ли да ги давам някому да ги чете. Но това не беше първото ми административно прегрешение - не остана и последното. 

 

Сприятелихме се с Йожи така, както могат да се сприятелят само духовни - не и кръвни - родственици. Още не бяха отзвучали новогодишните тостове на първата ни среща, когато заведох госта си в редакцията, представих го на директора на българската секция Методи Захариев и извоювах някак си разрешението да предам на новия ми приятел всички текстове на Георги, с които редакцията разполагаше. Не, не само за да ги прочете - замисълът на Загорски беше далеч по-мащабен. Сега, години след смъртта му, с чиста съвест бих окачествил този замисъл като исторически. С възрожденски плам в сърцето Загорски бе решен да издаде репортажите на Георги. Не беше писател Загорски, не беше литератор - редови електричар беше.

 

Ако есетата на Георги бяха негова съдба, в съдба се превърнаха те и за издателя им. И Йосиф като Георги бе обвързан със словото, макар че, за разлика от Георги, обвързан не химически, а граждански.

 

В издателската дейност самодейният книжовник нямаше никакъв опит - опит щеше да набира той в крачка, сам-самичък щеше едновременно и да се учи, и да издава. В условията на правовото западноевропейско общество подобно начинание съвсем не е лека работа. Тъй като излъчените текстове бяха изплатени на Георги приживе, независимо че стигнаха до слушателя чрез моята програма, те принадлежаха ведомствено на РСЕ. Не аз броях хонорарите - броеше ги американският Конгрес. С канцеларщината на РСЕ ние все някак си успяхме да се преборим, но това беше само началото на пътя, по който оттук нататък Загорски щеше да продължи сам. Необходимо бе да се вземе съгласието на близките на Георги, издирването на подобаваща печатница на кирилица, организиране на графичното оформление и преди всичко обезпечаване на съответните средства, които в условията на пазарното стопанство съвсем не са малки. От много хора потърси Загорски помощ за това непосилно дело - от малко я получи.

 

Негово Величество изпрати (да не повярваш!) от Мадрид

 

една крупна сумичка, аз пуснах в радиото подписка за набиране на средства, в която се включиха двайсетина колеги, съпругата на Георги - Анабел, се отказа от авторските права в полза на начинанието, братът на Георги - Никола, също даде едно рамо от Италия, още десетина български емигранти по целия широк и пъстър свят пратиха някоя и друга пара. И това е всичко. Останалото са скромните лични спестявания и къртовският труд на Загорски, подпомогнат донякъде от двама събратя по изгнаническа съдба - Маргарит Велев и Георги Димитров, които живееха като него в Цюрих. Така или иначе изстрадано до последната страница нейде

 

през средата на 1984 г. двутомното издание стана факт

 

и то с много добро полиграфическо качество. Това, че чрез анонимните си заплахи за саморазправа с него и близките му задграничната агентура на Държавна сигурност се опитваше многократно да спре Йосиф Загорски в благородното му намерение, си е в реда на нещата. Учудващото бе, че и хора от българската политическа емиграция настойчиво го съветваха да си гледа живота и да остави тези си опасни занимания. Показателно е, че човек като Ценко Барев, който се ползваше с огромно влияние сред емигрантските среди, декларираше яростен антикомунизъм и имаше собствено книгоиздателство в Париж, направи всичко възможно, за да осуети публикуването на есетата. Интригите на Барев успяха само да забавят, да отложат издаването на двутомника. Излизащото в Америка сп. “Свободно земеделско знаме” с главен редактор прословутият антикомунист проф. Спас Райкин така ругаеше изданието, както и официалната комунистическа пропаганда не го е ругала. Всичко това ни накара да се запитаме кой кому всъщност служи. А отговор нямаше - чак разкриването на досиетата трийсетина години по-късно отговори кое-що.

 

В дневника си Толстой отбелязва, че да се напише за цял един живот една хубава книга, е предостатъчно - както и да се прочете една такава. Да се издаде обаче една хубава книга във враждебните, във вражеските условия, в които Йосиф Загорски издаде репортажите на Георги, е истински подвиг. Най-точно, най-подобаващо можем да оценим всички онези зложелатели по света и у нас, които положиха неимоверни усилия повторно да убият Марков, проваляйки издаването му, на фона на думите на един руски интелектуалец: “Свят без книги - свят на диваци.” Една диващина, срещу която Йосиф Загорски се изправи като самотен воин на духовността, като един нов, един нашенски Дон Кихот, който дори Санчо Панса нямаше до рамото си като оръженосец.

 

Много, стотици родни емигранти по петте континента поръчаха книги в самиздата на Загорски. Поръчаха ги, получиха ги, а така и

 

не ги платиха - дано поне са ги прочели

 

Други пък връщаха пратките на самотния издател неразпечатани - вероятно за да легитимират така лакейщината си пред комунистическите си стопани.

 

Лично аз съм дал на двайсетина български туристи екземпляри, повечето от които, както разбрах впоследствие, са стигнали само до Калотина, за да бъдат изхвърлени метри преди българската граница на югославска територия. 

 

Нищо, нищичко не спечели Загорски от онова, което сме свикнали да окачествяваме като печалба - ни слава, ни пари. Виж, загубите му са несъмнени. Загуби спокойствието си, загуби в очите на онези, които повярваха на клеветите, доброто си име, загуби и малкото си спестявания. В нелекия си път Загорски бе воден единствено и само от простичката потребност да сподели литературното си очарование със съчовеците си - така както по библейски завет делим, споделяме хляб и риза. Тази потребност е присъща само на благородните души. 

 

***

 

Йожи - чак до смъртта си - живееше с родните проблеми, работеше върху най-новата ни национална история, реагираше на всичко злободневно, непрекъснато пишеше открити писма до медиите и институциите, гражданският му глас бе противодействие и срещу издевателствата на комунизма, погубил живота и здравето на много негови колеги и близки, и срещу хаоса, срещу рекомунизирането на родното общество,

 

срещу насилието и разврата

 

удавили страната ни след рухването на тоталитаризма. Нараснал с времето, моралният му престиж го превърна в неофициален доайен на националната ни емигрантска колония в Швейцария. Когато преди десетина години при поредното му посещение в София се срещнахме, гласът му вибрираше от гняв и обида. Защо - узнах от разказа му:

 

Посолството ни в Берн организира прием по случай празника на светите братя. На събитието е поканен по достойнство и Йосиф Загорски. Като влиза във фоайето на посолството ни обаче, не може да повярва на видяното - сред изложените на витрината експонати редом до томчетата на Вазов и Ботев се мъдрят книжките на нашата посланичка. Едно посолство има особен статут, то е къс родна земя под чуждите небеса. За много изгнаници, които по една или друга причина не могат да се завърнат в Отечеството, тази земя е свята. На нея имат място само културни ценности с безспорна, с доказана национална и историческа значимост, разсъждаваше моят приятел.

 

Става дума не толкова за парвенющината и тщеславието на Нейно превъзходителство госпожица посланичката на Република България (б.р. - става дума за Леа Коен), която е не само нейна, а и наша родина, за измеренията на националната ни култура става дума. Ако един задграничен държавен чиновник счита собствените си писания толкова значими и ценни, може, разбира се, да ги изложи на обществен показ. Но не и в националното ни посолство - и то на най-големия ни национален празник.

 

В „Свободна Европа“ сменили заглавието на есетата

 

“Задочни репортажи за задочна България” - това било заглавието, което Георги Марков избрал за своите есета. И така било предложено те да бъдат излъчвани в програмата “Контакти” на Радио Сводобна Европа (РСЕ). Малко известният факт разкрива редакторът на програмата Димитър Бочев. Със “задочна България” писателят искал да подчертае, че комунистическата страна се е превърнала за него в “родина в оставка”. Американските директори в радиото обаче накарали автора да промени заглавието от конюнктурни съображения: счели, че това ще се възприеме като обида в България. Всъщност “външнополитическите интереси на Вашингтон съвпадаха само донякъде с националните ни интереси”, описва Бочев колебливата политика на Запада спрямо соцдържавите. Това пък опровергава мита на комунистическата пропаганда, че точно РСЕ, Дойче веле и “Гласът на Америка” са най-яростните врагове на трудещите се маси в страните с победилия социализъм.

 

“Западът се оказа недостатъчно антикомунистически за нашите изстрадали биографии, ние се оказахме за него прекомерно антикомунистически”, коментира Бочев.

 

Конюнктура стои и в основата на отхвърления от РСЕ проект на Георги Марков за поредица за българските политически емигранти. Идеята узряла, докато дисидентът довършвал вече “задочните репортажи”. “Перото на Георги щеше да разкрие потресаващия психологически драматизъм на изгнаничеството не по-зле от Брехт и Ремарк”, убеден е Бочев. За жалост замисълът претърпял провал, тъй като не се намира нито една западна радиостанция, която да предостави ефира си!

 

Марков въпреки отказа е възнамерявал да напише поредицата, но фаталното пробождане на моста Ватерло в Лондон (7 септември 1978 г.) прекъсва живота му. Писателят умира на 11 септември 1978 г. 

 

*Авторът е писател и дисидент, бил е програмен редактор в българската секция на Радио “Свободна Европа”.

 

 

По сп. Тема

 

 

 

Коментари
2014-03-06 14:29:30 От: Мицулов

Познавам го Йосиф Загорски - "чичо Йожи", точно така е, както е описано по-горе за издаването на Георги Марков. Йосиф Загорски написа една история на българската авиация, в нея поправи всички допуснати уж "неволно" грешки, и тя е интересна.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот