Имал ли е Яворов незаконен син в Швейцария?.

Автор: Явора Стоилова


Имал ли е Яворов незаконен син в Швейцария?.

Много въпросителни и малко отговори насреща – двамата се разминават и само кореспонденцията им остава, по която можем да гадаем...

Когато получих от Швейцария обемистата книга на френския писател Марсел Мишле „Весела Монева Олзомер“, вече бях тръгнала по следите на „незаконния син“ на Яворов от жената, вдъх­новила тази книга. Малко след смъртта на г-жа Олзомер - съпруга на известен швейцарски художник, в пресата се заговори за нейния син Божан, който поразително приличал на Пейо Крачолов и бил талантлив писател. Малко ми се вярва Божан да носи Яворовата кръв, защото по данни на Мишле той е роден една година след смъртта на поета - през 1915 г. Интимните дневници на Весела отричат да е имало среща между двамата през 1914 г., когато би трябвало да е заченат. По-вероятно е „невидимият син“ да е не Божан, а първородното дете на Весела - Фридолин. Но дори да не му е родила син, Монева има абсолютното право на място сред най-изтъкнатите музи на поета. Това доказват по убедителен начин не само книгата на Мишле, но и нейните собствени стихове.

Из глава първа от книгата „Една млада българка“ на Марсел Мишле: „Коя е всъщност и откъде идва Весела Монева, студентка по политическа икономика в университета на Женева? Тя е младо момиче с лице на мадона, бронзов тен и дълбоки очи, в които живеят и радост, и страст, и ги обгръща в загадъчен воал някакво усещане за непостижима любов. Вземам назаем сведенията за живота й от първородния й син Фридолин, наричан на галено Фридо. Той единствен е роден и прекарва детството си в България. Монева е родена също като Пейо Крачолов на 1 януари, но през г. 1885 г. в Плевен. Семейството на Весела е консервативно, възпитано в старите буржоазни традиции. По това време в България усилено се говори за млад поет с разбунен дух, по професия

обикновен телеграфист

хвърлил се в огъня на Македонското освободително движение. Годината е 1903. Яворов наистина има с какво да привлече Весела. Тя го следва, той й чете стиховете си. Тя го съветва, той се усмихва снизходително и не я слуша, загледан в омагьосващите й очи. Весела споделя с Яворов националната кауза, превръщайки го в герой на собствените си социалистически идеали. Момичето иска да го привлече към кръга на Кирков и Благоев, но Яворов й отговаря: „Твоите хора ми напомнят чучулиги. Те повече пеят, отколкото действат. Аз не съм чучулига, а хищник.“

Родителите на Монева не одобряват нито идеалите й, нито увлечението й по Яворов. Затова решават да я изпратят в Швейцария да продължи образованието си.

Марсел Мишле пише: „Весела среща в Женева Карл Олзомер - студент от Академията за изящни изкуства, и за двамата това е любов от пръв поглед. Баща му Луи е собственик на малко фотографско ателие. Майка му е амбициозна и себична жена, отдадена на протестантската си религия. Тя вижда враг в чужденката, откраднала сърцето на любимеца й. Но природата е по-силна от майчината забрана. Весела е бременна и двамата се женят в България на 9 септември 1907 г. Но почти веднага се развеждат. (Остава да гадаем дали причината не е съмнението, че детето не е от него.) Карл заминава за Швейцария. Бебето Фридолин е поверено на родителите на Весела. Тя самата работи като учителка по философия в Ловеч, за да се издържа. Карл е в Мюнхен и мисли единствено за изкуството си. Разочарованата Весела пише на Яворов на 8 февруари 1911 г. от Женева, където е отишла да увещава свекърва си да вземе детето на отглеждане: „Не зная дали моите писма ще достигат до теб. Запазих едно много деликатно чувство към теб през целите тези години раздяла. Аз съм сама и болна. Старостта ми тежи (по това време Весела е на 26 години). Страдам, когато гледам всички тези млади хора около себе си. Душата ми е остаряла и не мога да контактувам с никого. Дните и нощите минават безследно едни след други, също като хората, и нищо вече не ме интересува. Моят Карл беше престанал да ми пише; сега пише и говори по телефона, но с угаснал глас, говори с болка и много тихо за сина ми. Ти навярно се усмихваш, нали? Повярвай ми, хубаво е да имаш дете! Някой ден

ще ти покажа
моя син

и ти ще разбереш. Контактът с него е радост, която свети нежно като зимното слънце. Една чиста радост. Когато минах през София, исках да те видя. Не знам защо, но София винаги е свързана с тебе. Остана в мен нещо от аромата на цъфналите клони, който ние с теб вдъхвахме през онази февруарска нощ. Тогава не знам защо, но беше подранила пролет. Остана в мен нещо топло и нежно като далечния парфюм на онези цъфнали клони, които ти казваше, че толкова много обичаш. Остана… Остана радостта да те видя отново, да слушам как говориш и да усещам как усещаш ти. Колко много исках да те видя в София!… Пиши ми нещо, каквото и да е. Но когато ми пишеш, забрави, че си драматург. Пиши искрено на една приятелка. Весела.“

Яворов отговаря на бившата си любима с писмо от 9 юни 1911 г., непубликувано досега в България: „Ти превърза моите рани, забравяйки твоите. Благодаря за целувките, с които заливаше лицето ми и които ме караха да забравя болката си. Бях много слаб тогава, за да отвърна на твоите целувки. Но сега, когато открих отново силата си, ела в прегръдките ми и ме остави да те целувам, да те галя, както аз си знам. Ще понесеш ли, ако ти причиня болка? Кога ще се видим отново? Пиши ми дълго, дълго!... Твоят Яворов.“

През 1914 г. Весела е за няколко месеца в България и открива следите на любимия си поет навсякъде. Те са и в стиховете му, и в гръмогласния крясък на общественото мнение. Лора е мъртва, а Яворов вече не е романтичният патриот от „Хайдушки песни“. След опита си за самоубийство той върви сляп, опипвайки стените в мрака, право към успокоителката - смърт. Възможно ли е Весела да загърби неговото страдание, да забрави за писмото му от 1911 г. „Ти превърза моите рани, забравяйки твоите.“ Сега, когато раната й е оздравяла, тя се е върнала при мъжа си и вече е щастлива съпруга на голям художник и майка на две деца, ще изостави ли предишната си любов на съдбата му, която го води през абсолютен мрак към смъртта?
„Той е изгубен.

Само аз мога
да го спася“

пише Весела в дневника си. Тя взема дъщеря си Людвин и ето я на ул. „Витоша“ пред последната квартира на поета. Ще се изкачи ли тя по стълбата към неговата величава болка? Яворов има повече нужда от нея, отколкото Карл, за когото изкуството винаги е било по-важно от семейството. Той дори не е усетил, че е бил на косъм от окончателна раздяла с жената на живота си. Но малката, уморена от дългата разходка, увисва на ръката на майка си. И Весела обръща гръб на Яворов, на неизбежната му смърт, на любовта и поезията. И може би на самата себе си. „Кръстът ще остане символ на разделените ни завинаги болки“, записва в дневника си българката. 

По в-к Преса

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот