И в Украйна има кой да учи български език

Автор: Марта Радева*


И в Украйна има кой да учи български език

В училище всяка сутрин пеят химна и повечето деца се вълнуват...


Ето че дойде времето за моето първо открито писмо от Бяла черква, Украйна, където от месец съм командирована като преподавателка по български език.

Здравейте!

Тук няма българска общност, но аз съм назначена в средно общообразователно училище с разширено изучаване на славянски езици.

Градът е хубав, има дух и сега наистина е бял - от три седмици улиците са заледени, храстите и дърветата - окичени със сняг и продължава периодично по малко да вали. И студът си го бива, минус 15 градуса...

Днес си мислех, че при подобна обстановка у нас пускат в "дървена ваканция", но тук децата са свикнали послушно да си ходят на училище, докогато и доколкото часа решат възрастните.

В зависимост от възрастта всеки ден имат 6, 7 и дори понякога 8 или 9 часа. Много често занятията продължават до 15 часа. Имам чувството, че украинските ученици

не са научени да роптаят

Днес се заслушах в онова, което коментираше в учителската стая една от заместник-директорките.

Питаше как може един осмокласник да отговори на въпроса защо Разколников е убил старицата. Чух я да споменава "Червено и черно" и "Хамлет" и да пита защо по-добре децата не учат "Ромео и Жулиета".

Казах, че и при нас се води подобна дискусия - дали могат десетокласниците да вникнат в сложната проблематика на Шекспировата трагедия, а тя контрира, че при тях с "Хамлет" мъчат осмокласниците, а в XI клас разглеждат... "Сто години самота" на Маркес. Анализират и японски автори (!) 

Явно тук проблемът с претоварването на учениците е също толкова остър и разбрах, че в украинското Министерство на образованието се обмислят мерки за преосмисляне на учебните програми.

И наистина, повечето от нашите деца трудно могат да си представят, че всеки петокласник в училището, в което в момента преподавам, освен украински език и украинска литература изучава и руски език, английски език и полски или български (като втори чужд език).

По-нагоре в класовете това обучение продължава, като към хуманитарните дисциплини се прибавят и руска, и друга "зарубежная литература" (не само западноевропейска и американска).

Но (поне засега) децата ми се виждат много по-спокойни, неизнервени, неагресивни и непретенциозни от нашите. При това не правят впечатление на потиснати и уплашени. 

Нормално палави

са си: в часовете част от тях (също като нашите) се опитват да се разтоварят от огромното напрежение, свързано с училищните задължения.

Смеят се и разговарят понякога, макар и тихо, опитват се да преписват (защото как се научават толкова много неща?!), стремят се към високи оценки, цупят се, ако им се струва, че са останали недооценени.

В украинското училище функционира много по-прецизна, 12-бална система, като до 10 са отличните, а до 8 - много добрите бележки.

Стипендията, както и кандидатстването (което може да стане след IX или след XI клас) зависят не само от годишните, а и от текущите оценки и поради тази причина амбициозните деца много внимават да не получат нито веднъж седморка или по-ниска бележка...

И тук високите технологии са навлезли неотлъчно в живота на тийнейджърите и те се опитват тайно да гледат дисплея си в час.

Изключено е обаче, ако ги помолиш да приберат телефоните, да чуеш както у нас невъздържана тирада, че не си му нито майка, нито леля, нито баба, за да го лишаваш от телефона му; че родителите му са в Германия и затова във всеки един момент той (тя) трябва да има връзка с тях...

Голямата разлика с нашето училище я откривам най-вече в междучасията. В коридорите не се чуват крясъци, не се обиждат постоянно едни други, не се бият и не се оплакват така, както нашите деца до VII клас, на учителите си. Приличат ми донякъде на

нашите ученици отпреди 20 години,

на родителите на днешните тийнейджъри...

Откакто съм тука, все сравнявам и си мисля какво трябва да се промени в нашето, българското, училище. Но все повече ми се налага впечатлението, че училището едва ли може нещо да промени, след като децата отразяват състоянието на обществото.

Тук и по улиците не чувам крясъци, не съм видяла агресивни хора. Говори се някак меко и приглушено, сякаш някой спи и не бива да бъде събуден... 

Струва ми се, че ключовата дума тук е "смирение". И причините за онова, което липсва (или е в повече) на тийнейджърите у нас, е в поведението на възрастните.

Постоянният ропот (не принципното противопоставяне на грешни или абсурдни правила), а вечното недоволство от положението, в което се намираш, злобното надничане в чинията на другия, опияняващото хейтърство се копират от децата и те практикуват наученото в училище.

Така че да бъдеш учител в нашата съвременност, наистина си е едно храбро решение, което част от приелите го заплащат с хронични заболявания и преждевременна смърт.

Ако обаче грижите на българските учители бяха насочени само към благородното и мъдро отношение към болката и агресията в душите на децата, нещата биха изглеждали много по-добре...

Бях срещнала една шеговита дефиниция, че болният е човек, който пречи на лекаря да си попълва документацията. Подобна е и ситуацията в българското училище.

Вместо да имат достатъчно време и енергия за необходимия индивидуален подход към всяко дете и към неговото семейство, класните ръководители пишат ли, пишат, смятат ли, смятат...

Всяка седмица събират и изчисляват отсъствията не само на всеки ученик (по хоризонтала на страницата), но и по вертикала - на цялата паралелка, в която децата са събрани, повече или по-малко на случаен принцип.

Кому е нужно да се знаят извинените и неизвинените отсъствия на класа?

Освен това всеки месец класният е задължен да събере всички бележници и да пренесе в тях не само отсъствията през изминалия период, а и всички оценки, които колегите му не са нанесли (обикновено защото бележникът е бил скрит): около 

1000 цифрички трябва "да минат"

през очите му. Това е една огромна безсмислена дейност, с която са заети както учителите, така и директорите, длъжни да контролират всичко това, защото те пък подлежат на контрол от районните инспекторати...

И не е само това - всекидневните справки и статистики, които се правят в българското училище, вече десетилетия отнемат вниманието от истинските му проблеми.

Обичайно е българските ученици да посрещат думите на преподавателите си със "защо", далеч назад е останало безкритичното приемане на задачите като "истини от последна инстанция".

И не в тази реакция е бедата. Бедата е, че учителите нямат достатъчно енергия, за да посрещнат мъдро и търпеливо този вече неотменим факт.

А когато, преценявайки, че си струва, се опитат да отправят дръзкото юношеско "защо" към т. нар. висши инстанции, обикновено получават отговора "Защото така!".

За мен именно в това са корените на агресията - и на децата, и в обществото - бюрократичното оглушаване за същественото. Притиснати между крясъците на "малките" и глухотата на "големите", българските учители трудно намират пътя към смисъла. 

И ако преди месец аз самата поех тази крачка встрани, то се случи не за да избягам в една размирна страна със смирени и вярващи хора, а за да потърся нов път.

Тук, където всяка сутрин първият час започва с украинския химн и децата го слушат с ръка на сърцето и повечето искрено се вълнуват. "Трябваше да започнат да ни избиват, за да осъзнаем, че сме украинци и да заобичаме страната си" - чух да казват...

Знам, че всички имаме много малко време за четене (и писане) на писма и затова ще свършвам. Тук, където съм в момента, разбира се, не е земен рай, но е едно интересно, със свой дух кътче от Земята; с изстрадали, смирени и силни хора (предците им са преживели Голодомора, а днес и възрастните, и децата още носят последствията от Чернобил и живеят с тревогите около неспиращата война).

Макар да ми липсва онова "у дома", с което съм свикнала, благодаря на Живота, че ме доведе тук.

Иска ми се да вярвам, че всичко, което се случва, е за добро!

Поздрави на всички!

Марта

*Марта Радева спечели конкурс на МОН за преподавател по български език и литература в Билоцерковското специализирано училище и в момента живее в град Била церква, Украйна.

От в. "Сега"

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот