Гурбетчийката Митка: "Крих се, когато арестуваха синовете ми"

Автор: Ваня Желева


Гурбетчийката Митка:

Равносметката на Димитринка Стойнева: "В Кипър постигнах това, за което дойдох, но се лиших от всичко ценно в живота..."

 

От 19 години Митка, както я наричат близки и приятели, живее и работи в Кипър. Прекарала е “в нелегалност” трудните визови години, преживяла е двамата й сина да бъдат екстрадирани от острова, 14 години не се е виждала с близките си и не си е ходила в България, работила е на много различни места.

 

- Разкажи ни коя си и откъде си.

 

- Казвам се Димитринка Василева Стойчева, но за моите близки и приятели съм Митка. На 56 г. съм. Израснала съм в новозагорското село Кортенски бани, а по-късно се омъжих и живях в Стара Загора. Имам двама сина и три внучета, които вече са големи тинейджъри. Сега живея в село Митцеро.

 

- Имаш голямо и хубаво семейство. Тогава защо си в Кипър?

 

- Дойдох през 1993 г. в Кипър, защото зад гърба си имах един несполучлив брак. Децата ми бяха тръгнали вече по света да търсят по-добро битие. Малкият ми син се беше установил със семейството си тук. Реших, че ще дойда и аз, за да започна ново начало в живота си. Трябваше ми жилище и реших, че това е начинът по-бързо да събера пари.

 

Наистина след 20 години труд успях да си купя собствено жилище в Стара Загора. Постигнах това, заради което дойдох, но дадох всичко от себе си и се лиших от всичко ценно в живота.

 

- Вярваше ли, че ще осъществиш мечтата си?

 

- В началото дойдох с туристическа виза. Синът ми работеше в месарски магазин по това време и аз се установих при него. Видя доста трудности с мен, докато ми намери работа. Не знаех езика, нямах документи, не умеех да шофирам. И така, докато започнах работа в едно сувлаки.

 

- Само това ли работеше? Лесно ли свикна след това с работата и хората?

 

- Не. Чистех къщи, берях банани, в хотел съм била камериерка, в тото-пункт съм работила. Нямах много голям избор заради бариерите, които имах. Никога няма да забравя съвета, който ми даде д-р Крушовски тогава: “Не се притеснявай, език се учи, докато се говори”. И наистина на 37 г. ми беше трудно да науча гръцки език само с речниците. След 6 месеца вече успявах да се изразя. За тях беше много интересно, защото в началото, когато не знаеш език, изказваш думите наполовина и има голяма емоция. Дори една учителка, при която работех, не ме пускаше да си отида, защото й беше много интересно с мен. И смешно, и интересно е, когато учиш език.

 

- А сега какво работиш?

 

- От почти 10 г. работя в един старчески дом. За тази работа ми помогна кметът на село Митцеро, където живея. Доволна съм, защото съм в полза на хората. Старите хора са като малки деца. Те имат нужда от мен. Когато ме видят – сияят от доволство, че аз ще съм на смяна. Тук се научих на различно отношение към човека и най-вече към възрастния човек. Уважението към другия е на почит и това ми носи особена радост. А и атмосферата в нашия дом е семейна, има топлина, въпреки че е институция.

 

Доволна съм и защото ме оценят и уважават за това, което съм като личност, и за труда, който полагам. Неща, които не можеш да срещнеш в България.

 

Ще ви разкажа накратко една много тъжна история. Преди година бях в Стара Загора по време на летния си отпуск. Една вечер, когато се прибирах към дома, минавах край местен хоспис. Навсякъде беше тишина. И какво чуха ушите ми тогава?! Бях потресена! Една възрастна жена прореваваше от някоя от стаите, а един ясен женски глас й отговаряше отдалеч /със сигурност беше дежурният персонал/: “Какво искаш, ма? Какво си се затръшкала? Млъкни! Спри да викаш! Няма да дойда! Мри там, мри!” Ужас! Не можех да повярвам, че това го казва човек на човек, и то човек, на когото работата му е да помогне на нуждаещия се старец.

 

- А в Кипър няма ли такова отношение? Къде си по-щастлива, че живееш?

 

- Тук не съм срещала подобно отношение към никого, най-малко към старец. Тук съм по-щастлива. Може и да не успееш да си истински приятел с местните, но поне са по-мили и добри хора. Наистина, колкото и да се стараем да се сближим, ние сме чужди сред тях. Може би аз заради страха си, че съм без документи, не съм си позволявала да ги допусна по-вътре в живота ми, за мен винаги е имало бариера между тях и мен. И въпреки това уважението помежду ни винаги ни е държало ръка за ръка.

 

- Какво друго си преживяла през онези трудни визови години на острова?

 

- Ами беше ми доста трудно. Най-малкото заради това, че 15 години живях в нелегалност в Кипър. Със страх лягах и със страх ставах. И е имало защо. Имах 5 – 6 момента, в които на косъм се разминавах с емиграционните. Единият фрапиращ случай беше, когато живеех заедно с двамата си сина и снаха си в Пафос.

 

Една вечер се чука на вратата и големият ми син става да отвори, другият спеше в стаята с жена си, а аз бях в моята стая сама. Отваря, двама мъже му се представят, че са от миграционните служби и му искат документите. А всички бяхме незаконни. Незабелязано аз излязох на терасата и се скрих в работните дрехи на сина си. Попитаха кой е в стаята, в която беше малкият ми син. Събудиха ги и провериха и техните документи. Като разбраха, че нямат визи, им сложиха белезници и им казаха, че трябва да ги заведат в полицията.

 

Аз по някакъв късмет останах скрита в мръсните работни дрехи от властите. За жалост ги вкараха в ареста и след известно време ги екстрадираха за България. Тези минути, в които бяха у дома полицаите, бяха най-трудните за мен в Кипър. Неописуемо е чувството на майка да чува как задържат децата й, а тя не може да им помогне. Искаше ми се да се покажа и да кажа да пуснат тях и да задържат мен, но осъзнавах, че, ако го направя, ще ни екстрадират всички. Затова пък аз дълги години след това им помагах финансово оттук.

 

- Чуствала ли си се бедна в някое отношение през тези дълги години на острова на Афродита?

 

- Цели 14 години не си бях ходила в България. И когато минахме границата Гърция – България, и наближихме Свиленград… /разплаква се/ … беше през нощта. Гледах природата в тъмнината и не можех да повярвам, че виждам родината си отново с очите си. Бях я виждала само по телевизора в годините на раздяла с дома. Кипър ме лиши от българската ми същност. Първите глътки въздух ми бяха най-сладки. Срещата с близките ми, които не бях виждала толкова дълги години, ме развълнува много силно. Разходките през нощта в града ми ме караха да се чувствам, че съм на най-красивото място на света. Това беше най-сладката ми ваканция.

 

Единственото нещо, за което съжалявам, е, че влизайки в България, бях толкова уморена от пътуването, че не ми дойде на ум да сляза от колата и да целуна нашата земя. За това наистина съжалявам!

 

От в. "Български новини" - newsbg.eu

 

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот