Екзарси български

Автор: Цветомира Антонова*


Екзарси български

С „църковна разпра“ между българи и гърци, намеса на султана и налагане на „достопечалната схизма“ от Цариградската патриаршия започва своя живот Българската екзархия преди Освобождението.

Възрожденските дейци отреждат на църквата и на духовенството главната роля в политическия живот, виждат в тях крепител на колективната идентичност на българите под властта на Османската империя и фактор за изграждането на българската нация. През 1856 г. започва втори етап от църковното движение - българите вече настояват за самостоятелна църква, чрез която ще получат признание за отделна нация в рамките на империята. Българската екзархия е учредена със султански ферман от 27 февруари 1870 г.(Само след две години Цариградската патриаршия я обявява за схизматична и тя остава изолирана от останалите православни църкви чак до 1945 г.)

 

Екзарх Антим Първи. Боецът

 

Светското име на Екзарх Антим I (1816-1888) е Атанас Михайлов Чалъков. Още на двайсетина години той заминава за Света гора, където приема монашество с името Антим. Там той се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата „История славянобългарска“. После завършва с отличие Духовната семинария на Цариградската патриаршия на остров Халки. По-късно учи богословие в Москва и там се запознава с Московския митрополит Филарет, който го ръкополага за йеромонах.

 

В Русия Антим усвоява не само върховете на строгата богословска мисъл, но се приобщава към философско-обществения кръг на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков. Така бъдещият екзарх съединява двете водещи богословски школи в православния свят - гръцката и руската. Той става „славянофил“ и „русофил“ не толкова от народно-политически, колкото от идейно-богословски и църковни съображения.

 

През 1861 г. архимандрит Антим получава епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но отказва да заеме поста си, докато не се реши българският църковен въпрос. Няколко години по-късно е назначен за Видински митрополит.

 

След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Антим Видински участва заедно с четиримата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски) в подготовката на Първия църковно-народен събор. Конституирането на Българската екзархия е сложен процес, който започва със свикването на Църковно-народен събор, приемане на Екзархийски устав и избирането на български екзарх. За пръв български екзарх през 1872 г. в Цариград е избран Видинският митрополит Антим.

 

Първите стъпки. Схизмата

 

Екзарх Антим доказва, че противниците му погрешно го смятат за „безхарактерен“, за „руско мекере“ и за неумеещ да се ориентира в ходовете на ориенталския политически лабиринт. За начало той моли Цариградския патриарх за три неща:

 

да бъде приет от патриарха;

 

да му бъде разрешено да служи на великденските празници;

 

да бъде вдигнато като неправилно низвержението над някои български владици.

 

Получил само откази, екзарх Антим решава да действа въпреки патриаршеската воля. От този момент Българската екзархия започва да действа като независима от Цариградската патриаршия.

 

На 11 май 1872 г., на празника на св. братя Кирил и Методий, екзарх Антим I заедно с тримата наказани владици отслужва тържествена литургия и прочита акт, с който Българската екзархия се провъзгласява за самоуправляема - следва драматичната развръзка на дългогодишната българо-гръцка разпра.

 

От своя страна Цариградският патриарх свиква патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим и архиепископа на Кипър на събор, на който Българската екзархия и народ са обявени за схизматични (разколници). Схизмата нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква (БПЦ) и я изолира за дълго от останалия православен свят.

 

Априлското въстание. Заточението

 

Освен като ревностен защитник на православието екзарх Антим трябва да бъде запомнен и като горещ родолюбец. При потушаването на Априлското въстание той старателно събира сведения за турските жестокости и ги разпраща до всички европейски вестници и журнали „с молба да повдигнат мощен глас от възмущение срещу турската тирания и безчовечност и да помогнат за по-скорошното освобождение на многострадалния български народ“. Заради тези действия през 1877 г. екзарх Антим е принуден да си подаде оставката и е изпратен на заточение в Мала Азия. След подписването на Санстефанския договор той се завръща във Видин и поема управлението на епархията си.

 

През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание в старата столица Търново, след което - за председател и на Първото велико народно събрание. Митрополит Антим Видински поставя основния камък за издигането на храм-паметника костница на връх Шипка. По време на Сръбско-българската война активно насърчава бранителите на Видин.

 

 

През 1923 г. Видинският митрополит Неофит учредява фонд за построяване на  паметник мавзолей над гроба на Антим Първи, починал на 1 декември 1888 г. Дотогава гробът на Антим I се е намирал под дюшемето на църквата навес, пристроена към храм „Св. Вмч. Пантелеймон“ и не е имало никакви указания за жителите на Видин, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава“. В построения мавзолей, еднокуполен параклис, е поставена статуя на Антим I, изработена от скулптора Атанас Дудулов.

 

Екзарх Стефан I. Гражданинът

 

Третият и последен екзарх - Стефан I (1878-1957, светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи на този пост църквата ни само три години - от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществния живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

 

„Новото езичество“. Защитата на евреите

 

Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто слово. Оставя след  себе си значително наследство от книги, проповеди и  статии. През 20-те и 30-те години на ХХ век се изявява като основател на Всебългарския национален съюз „Отец Паисий“, ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.

 

В българското общество е известно неговото категорично отрицание на тоталитарните режими в Русия и Германия. Статията му от 1939 г. „Днешното новоезичество“ е насочена срещу националсоциализма. Той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи - от расизма до социалната етика, приветства съпротивата на протестантите и католиците срещу новата националсоциалистическа религия... (През военния период той е считан за русофил и англофил поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.)

 

За него няма съществена разлика между положението в Германия и Русия, и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт: „Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм - ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи, политически каузи.“

 

Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на Софийския митрополит Стефан е защитата на българските евреи по време на Втората световна война.

 

Краят на схизмата

 

След преврата на 9 септември 1944 г. митрополит Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх. Най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.

 

С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Цариградската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия издава документ, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалният статут (самоуправлението) на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпросът за възстановяването на Патриаршията и избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.

 

Поради конфронтацията си с комунистическата власт на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка. На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой той е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение. Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра, той живее в изолация и забрава до последния си ден - 14 май 1957 г. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх.

 

------------------------------------------------

 

*Авторката е докторант в катедра „История на България“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в изследователския екип на проекта „Религия и публичност: интердисциплинарни подходи“ към Центъра за изследване на религиите при същия университет.

 

 

По в-к Преса, със съкращения

 

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот
 

Българи, съдействайте на "Българи"!

Виж повече