Диагноза: Лудите и ние

Автор: Диляна Гогова


Диагноза: Лудите и ние

За 5 месеца два пъти ми се случва да пострадам - не само аз, но и цялото ми семейство, от психично болни хора, които не си пият хапчетата.

Малко множко ми се вижда за хора, живеещи в центъра на европейската столица София. А и в новините се изнизаха подобни случаи, като примерно онзи луд в Горна баня, дето държа полицията нащрек една нощ с пушка. Те вгорчават живота, изпълват с гняв, но и с чувство за вина.

Така раздвоени се чувстваме днес в моята кооперация. Извадихме уникалния късмет да сме съкооператори на Константин Ляков, напълно безработен, с диагноза параноидна шизофрения. Миналата събота се барикадира в апартамента си на първия етаж, изхвърли от балкона цялата си покъщнина, изпочупвайки коли и прозорци, замеряйки безпощадно полицаите с буркани, консерви, шишета и големи псувни. Един униформен бе ранен в крака.

Силите на закона обсадиха периметъра. Почти цяло денонощие продължи акцията по овладяването на кризата, в която

ние, съседите, се оказахме заложници

Пътят навън бе отрязан за 20 часа, а сме на пешеходно разстояние от парламента.

Прекарахме нощта в треперене да не би онзи да взриви нещо, пожар да запали... Децата се превъзбудиха, всички планове за неделята пропаднаха, разстрои се и нашата психика. Особено когато Ляков се умори в барикадираното си жилище - тогава всички ние в един глас се питахме защо не атакуват приспания звяр? Беше вилнял гол до кръста на студа към 10 часа, откърти си всички мебели, едва ли щеше да намери енергия да ги замеря повече с компоти. Но те останаха по местата си под дъжда, който в ранното утро премина в сняг, в очакване на заповед отгоре. А тя все не идваше...

Разказвам го подробно, защото такива безумни преживявания наистина остават следи и навеждат към преоценка. Не разбирам от полицейската работа, както и те от моята, просто като на обикновен гражданин ми се струва, че 20 часа за акция срещу един сам и невъоръжен психично болен е прекалено дълго време, за похарчените ресурси да не говорим. Че можеше спецчастите да дойдат примерно на двайсетата минута, а не на другия ден. Още чувам как дежурният в Пето районно ми крещи през нощта по телефона: “Какво искате, госпожо Гогова, с магическа пръчка ли да стават нещата? Не виждате ли колко полиция има около вас? Имате ли да казвате нещо съществено, или...” Е, как да не добия чувство за вина? Добросъвестният гражданин трябва да залегне и да чака полицията да си свърши работата, па ако ще и 100 години да отнеме. А аз ги пришпорих още на шестия час! Добре, че си плащам данъците редовно, да ми се разминат по-бързо срама и унижението пред МВР.

Всички изводи, до които достигнахме онзи ден, опряха логично в разбърканата безпътна държава и най-вече до печалния факт, че семейството на бившия депутат Панайот Ляков е оставило болния си син да живее сам и да не се лекува. Първоначално си казваш:

“Защо, по дяволите, не си го приберат?”,

но после се опитваш да се поставиш на тяхно място - дали контролирането на 38-годишен физически силен шизофреник е по силите на родителите му? Или на брат му? Или на незнайната му близка, която един час вика нахалост под нощния леден дъжд: “Коце, излез, дошла съм да ти помогна!”

В тъмното дочухме и случайна реплика на полицай: “Човекът е болен, не е престъпник”. Запомних я, опитвайки се да си представя как бих реагирала, ако Коце беше мой братовчед, някой, когото познавам от дете, любим човек, който не е виновен, че се е разболял?

През деня отново се сетих за нея, за другата страна на нещата, наблюдавайки героичния финал на акцията - докато щурмуваха вратата на апартамента му, мъжът излезе и изхвърли кучето си върху опънатото под балкона платнище. Обичаше това животно и смяташе, че така го спасява от момчетата с каските. Долу животното помаха с опашка и се помъчи да се върне обратно във входа - обичта им явно е била взаимна.

Истината никога не е еднозначна и проста. Да, безотговорно е от страна на Лякови да го зарежат, но могат ли да бдят денонощно над него?

“Големият проблем е лошото състояние на психиатричната медицинска помощ”, казва психиатърът д-р Цветеслава Гълъбова, лекувала онзи от Горна баня. “Проблемът е обгрижването. В България грижите основно падат на близките. В развитите държави близките са подпомагани от армия психолози и

болният си живее като нормален човек”

Очевидно е, системата е оставила лудите да се оправят сами. Държат ги на лечение в клиниките по няколко месеца, грижат се за тях, помагат им да овладеят стихиите, но щом се стабилизират, законът повелява да ги пуснат и околните пак стискат палци амокът ОАК да не удари. Така че, на приятелите си, които ме питаха каква е тая улица, на която живея, смело ще кажа: Огледайте се, те са навсякъде, никой не е застрахован!

Полицията, колкото и да подценява подобни ситуации, тук не е главен виновник. Знаете ли, например, че по закон нямат право да превозват такива като Ляков в полицейска кола?

Всъщност, имайки предвид на кой хал сме изобщо, грижата за психичното здраве би трябвало да е първостепенен държавен, а не личен приоритет. Все повече българи страдат от разстройства, но властта не изглежда притеснена, напротив - при предишното правителство обявиха, че до есента ще има регистър на тези болни, обаче така и не стана и сега вече трябва нещо повече от списък. Оказва се, че няма да е чак толкова скъпо - психолог изчисли, че душевноболни има много, но опасните, които не си пият лекарствата и са без надзор, наброяват не повече от 5000.

Ами да се преброим тогава и да сменим системата. Крайно време да започнат да наглеждат лудите. Иначе накрая ще останат само те.

По в-к 24 часа

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот