Така постепенно под геополитически образи (ГПО) започваме да разбираме географското пространство, включващо най- ярките и запомнящи се символи, знаци, образи и характеристики, които се базират на етнокултурни, цивилизационни и езикови особености.

Посредством идеята за Трети Рим,

водеща през паметта за Византия, съхранена и доразвита от българската идея, предадена по-късно пред надигащата се опасност в Русия е проработена концепцията за евразийството. Като се движи от юг, този инструмент на образно- географското строителство слага началото на Източна Европа.

Творчески идеята за това единство е  доразвита от руският император Петър І, чиито най- ярък продължител се явява Екатерина ІІ. Техните проекти лягат в основата на отношенията с Австро- Унгарската империя и другите Велики сили, мобилизирани срещу Османска Турция.

Москва формулира своята политическа мисия- да защитава християнския свят от неверниците, в която религията играе особена роля. Русия започва да проявява към културата и творчеството на балканските народи.

Видният руски дипломат Сава Владиславлевич-Рагузински по заповед на Петър І превежда на руски език труда на своя земляк Мавро Орбини “Славянско царство”.

Студентът в московската Славяно- гръко- латинска академия, Максим Суворов е изпратен по заповед на Петър І от 18 декември, 1716 г. с още девет младежи да изучават езици и се занимават с преводаческо дело.

Вече през август 1725 г. Максим Терентиевич Суворов и открива на Балканите т.н. “Славянска школа” в гр. Карловац. Като се мести в Белград,  Петроварадин(дн. Нови Сад), в Сегедин(дн. Сегед) и през 1736 г. се завръща в Русия той все пак подготвя стотици свещеннослужители и учители. Мисията на Суворов е продължена от други руски възпитаници на Киевската духовна академия-  Е. Козачински, П. Казуновски, Т. Климовски, Г. Шумлян, Т. Левандовски, И. Минацки, като първият възобновява откритата от Суворов школа в Сремски Карловци[i].

Тези действия от осигуряват условията за българското Възраждане. 

През 1762 г., йеромонахът от атонските манастири Паисий Хилендарски, след многолетен труд в търсене на източници именно в Сремски Карловци, написва прочутата си „История славяноболгарская".

Още през VІІІ в. битките между Византия и България водят до договор между двете държави, подписан през 815/16 г., като според две клаузи касаят българите поемат покровителство над славянските племена. Същото в по- ново време прави и Русия, когато придобива международна тежест и възможности, които й позволяват серия държавнически актове, елемент от мащабен и дългосрочен външнополитически проект, залегнал в новата й доктрина.

Първият, на който Паисий възлага да препише „Историята” и продължи делото му става свещеникът Стойко Владиславов от Котел, известен с името Софроний Врачански.

Този следовник на Паисий, след много преследвания се установява във Влашко, където се превръща във водач и вдъхновител на българската родолюбива емиграция.

В Букурещ Софроний подпомага създаването на български военно- разузнавателни части към руския генерален щаб, а с обръщението си до руския император за подпомагане освобождението на България и подписаната от него прокламация до народа слага началото на освобождението на страната.

Паисий търсил "много време прилежно" материал за написване на Историята си в Светогорските манастири, в България, па дори и в "Немска земля", като за източници използувал печатните произведения главно на Мавро Орбини и Цезар Бароний.

Всъщност в „Историята” на Паисий  виждаме онези литературни източници, които са преведени по царското повеление на Петър І. Славянобългарската история на Паисий съдейства пряко за пробуждането на народния дух и осигурява последователи, продължили народно - възродителното дело като Софроний Врачански, д-р Берон, Неофит Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Раковски, братя Миладинови и др.

Около борбата за независима българска църква, което означава и

официално припознаване на самостоятелна българска нация

застават духовници, излезли от средите на народа, като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, възрожденци като Петко Славейков, Тодор Бурмов, д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и много други.

С назначаването на граф Н.П. Игнатиев за руски посланик в Цариград, отношението на Петербург към църковния въпрос се променя.

Диоцезът на Българската екзархия обхваща територията, населена с предимно етническо българско население в Мизия, Тракия и Македония, и това е аргумент от изключителна важност за определяне по-късно на етническите български граници.

В рамките на исихастката и тази за Трети Рим идея, пренесена от българите Русия, се вписват няколко проекта, очертаващи опитите за националното възраждане и освобождение на балканските народи, за обединение на южните славяни, както и създаването на „Филики етерия”, обхванало почти всички балкански земи и довело до освобождението на Гърция.

Възникването и постепенното утвърждаване на

идеята за единство на южните славяни

и православните се подпомага и от естествените отношения между самите балкански народи.

Константин Костенечки е един от най-дейните последователи на патриарх Евтимий Търновски, който след покоряването на България намира убежище в Белград. Дейността и творчеството на Костенечки е ярко въплъщение на идеята за единството на южните славяни.

Българският книжовник Христофор Жефарович също посвещава силите си за развитието на просветата сред българския и сръбския народ.

През 1794/5 г. Йован Раич (1726—1801) издава книгата „История разных славенских народов найпаче болгар, хорватов и сербов", която през 1795 г. е преведена и издадено на руски език в Петербург.

И той като Паисий черпи обилно сведения от съчиненията на византийските хронисти и от популярните през XVII в. руски издания на Мавро Орбини и Цезар Бароний.

Според Константин Иречек през август 1758 г. и през 1761 г.Йован Раич и Паисий са могли да се срещат и заимстват идеи.

Реформаторските идеи и дейността на Доситей Обрадович влияят върху духовния живот на българското общество. Вук Стефанович Караджич в „Допълнение към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречения с особени примери от българския език" (1822) пръв представя пред руската и пред европейската научна мисъл българския език. 

А сравнителният речник е съставен в края на XVIII в. по инициатива на руската императрица Екатерина II, като в него около 300 руски думи са дадени в превод на повече от 200 различни езици. 

Именно според Вук Караджич езикът на македонските българи е български, което твърди и Стефан Веркович.