„Стига толкова мъки, стига толкова позор!”
Теглилата и злощастията на македонските и тракийски българи не свършват с Освободителната руско-турска война от 1876-1877 г., оставени под робство след безмилостния диктат на Берлинския конгрес те не престават нито за ден да мислят как да отхвърлят игото на поробителите. Илинденско-Преображенското въстание, от преди точно 110 години, е най-мощната изява на порива за свобода и за обединяване на целокупното българско землище в единна и процъфтяваща България. Както не беше възможно да не избухне Априлското въстание от 1876 г., така през 1903 г. изтерзаните в робство тракийски и македонски българи не можеха да не се подигнат, дошло беше вече време разделно.
За Македония и Одринска Тракия Илинденско-Преображенското въстание е това, което за българските земи бе Априлското въстание, защото ничия свобода не идва даром, нужно е първо да се мине през чистилището на бунта. Свободата трябва да се заслужи и отвоюва.
Свят му се завива на човек като тръгне да следва лупингите на македонстващите историци, които пишат за това време. И тяхната не е лесна, нужни са бесни завои за да се заобикалят безбройните "българи" и "български" в писмените свидетелства от това време. Не знам как не ги заболява главата да измислят все нови и нови врътки за да продължат да следват неотклонно правата линия на политическите си началници, изследването на Илинденско-Преображенското въстание изисква особено майсторство и полет на мисълта в тая насока, та нали е "най-важното подигане на македонския народ". Дълги години най-значително неудобство им създаваше едновременното започване на въоръжената борба в Македония и в Тракия, все пак нямаше как около Одрин да се съзре "македонски народ" в началото на ХХ в., той още не е бил измислен. Въпросът се решаваше лесно - изцяло се пренебрегваха събитията в Тракия, все едно не ги е имало, Илинденско и Преображенско въстание нямаха за тях нищо общо помежду си. От двайсетина години стана прекалено уязвима такава позиция, та вече се разглежда и тракийския театър на въоръжената борба, то няма как да е иначе, всички извори разглеждат останалите под робство български земи като единно цяло. В по-съвременните им работи се споменават и събитията в Тракия, но без никакъв коментар, човек ще си рече, че Македония се простира чак до Цариград.
Ясно е едно, у нас обективното изследване на събитията, процесите и историческите личности от времето на национално-освободителната борба на българския народ не бива да се занемарява никога, нужно е резултатите от тези изследвания да бъдат широко разгласявани, включително и на чужди езици. Това важи впрочем за цялата ни историческа наука, за да не бъде тя пренебрегвана в чуждестранните изследвания, както се случва понякога за жалост. Цената в случая няма значение.
След поредица от въстания и всякакъв организиран въоръжен отпор, тракийските и македонските българи съзират в началото на ХХ в. тъй чаканата възможност за освобождение, при това освобождение, основано на собствените сили. То и няма кой друг по това време да се заеме с освободителното дело, освен, разбира се, свободното Княжество България, за което останалите под робство българи и обединението на българските земи са най-първа грижа.
След известно затормозяване на дейността, от края на лятото на 1901 г. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) избистря идейно целите си, усилва дейността си, привлича много нови дейци в редиците си. Главна грижа за организацията, по идея на Гоце Делчев, е четническото движение. Неговата организация е изцяло заимствана от революционната дейност на Българския революционен централен комитет (БРЦК) през 70-те години на ХIХ в. Като главен ревизор на четническия институт, Гоце Делчев прави обширна и дълга обиколка из Кочанско, Малешевско, Радовишко, Тиквешко, Прилепско, Битолско, Леринско, Костурско, а на връщане към България - и през Гевгелийско, Струмишко, пак Малешевско и Горноджумайско до пролетта на 1902 г. Обикаляйки из цяла Македония, Гоце Делчев установява, че по това време най-напреднала е подготовката в Битолския революционен окръг.
Освен изключителното внимание към събирането и осигуряването на четите с всичко необходимо, не спира и провеждането на самостоятелни "афери". Яне Сандански организира отвличането и задържането в плен на мисионерката Елена Стоун. Аферата завършва успешно по същото време, февруари 1902 г., и има широк и доброжелателен международен отклик.
По-късните терористични акции от този порядък обаче получават отрицателна оценка дори в самата Македония. Солунските атентати година по-късно са организирани от така наречените "гемиджии", повлияни от руската нихилистична литература и близки до анархизма. На 15 април 1903 г. е взривен френският параход "Гвадалкивир" направо в солунското пристанище. Следва атентат на железопътната линия, при който е повредена локомотивът на влака, пристигащ в Солун от Дедеагач. След още един ден е взривена сградата на Отоманската банка.
Почти всички "гемиджии" загиват с невиждана храброст и саможертва в престрелки с османските потери. Макар да са предимно дело на младежи, току-що завършили Българската солунска мъжка гимназия и да не са свързани организационно с ВМОРО, солунските атентати нанасят трайна вреда на революционното движение в Македония и показват окончателно, че не това ще да е пътят, който води към освобождението на останалите под робство български земи. Като разплата за атентатите османските власти предприемат масови арести на революционни дейци от ВМОРО, като е нанесен жесток удар по организацията само няколко месеца преди Илинденско-Преображенското въстание.
Явният провал на аферите като път към освобождението засилват целенасочените добре подготвени действия по съставянето на нови чети и създаване на здрава организационна структура на бъдещото въстание. С безпримерна саможертва загиват войводата Методи Патчев и цялата му чета, които се самоубиват, заградени от турска потеря в Кадино, Прилепско на 25 март 1902 г. При с. Пътеле, Леринско в голямо сражение с редовна турска войска е убит войводата Марко Лерински, а четникът Дине Абдурманов от същото село води сам неравен бой цели 4 дни. При с. Търсье, Костурско, пак през пролетта на 1902 г., четите надвиват османска редовна войска и печелят една от първите победи, които показват, че това е пътят към освобождението.
Идеята за всеобщо въстание с четнически отряди получава развитие през есента на 1902 г. През септември е обявено Горноджумайското въстание, което е явно преждевременно. Въпреки това въстанието получава огромен международен отзвук, съчувствието към страданията в поробените български земи става преобладаващо в чуждите вестници. Огромни средства за многобройните бежанци в края на въстанието са събрани в Русия както от частни лица, така и от Славянското благотворително дружество, а и от самия император Николай II.
Извори
"Ние посетихме Радовиш, Щип, Карбинци, Кочани, Злетово, Крива Паланка, Куманово и всички разположени по пътя ни селища. Разпитахме близо 800 селяни. Разпитът на селяните даде най-ужасни резултати. Положението е повече от критическо. [Турските длъжностни лица] безнаказано убиват, изтезават, грабят българските селяни и изнасилват техните жени и дъщери. Селяните от мюсюлманските села всекидневно нападат християнските. Турските власти не само открито покровителстват злодеите, но взимат дейно участие в техните подвизи. Всекидневно отряди от жандарми обхождат селата за да търсят оръжие и извършват при това нечувани зверства - завързване и обесване по дърветата, бой с тояга, стягане на черепа с ремък и други още по-отвратителни наказания се прилагат масово и понякога довеждат до смърт. Войниците безчестят жените пред очите на бащи, мъже и деца. Населението от много села се е разбягало и блуждае по планините. Труповете на убити българи твърде често се обезобразяват по отвратителен начин . . . Според моето дълбоко убеждение населението на Македония не ще изтърпи дълго сегашното положение и скоро ще бъде принудено от самите турци да въстане поголовно . . ."
Из телеграма на управляващия руското консулство в Скопие Андрей Манделщам до Министерството на външните работи, 25 юни 1903 г.
"Братя!
Най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековния ни душманин дойде вече.
Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата.
Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си!
Стига толкова мъки, стига толкова позор!
Хилядо пъти по-добре смърт, отколкото . . . [не се чете] и скотски живот.
Определеният ден, в който народът из цела Македония и Одринско ще трябва да излезе явно с оръжие в ръка срещу душманите, е 20-й юлий.
Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата.
Упорствайте, братя, в борбата! Само в упорита и дълготрайна борба е спасението ни.
Нека Бог благослови правото ни дело и деня на въстанието.
Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите!
Да живее народа! Да живее свободата! Ура!
Целуваме ви братски
Щабът"
Възвание на главния щаб в Битолския революционен окръг за провъзгласяване на Илинденско-Преображенското въстание, изпратено до Петър Н. Стрезов в Ресен, 15 юли 1903 г.
От в. "Сега"
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Проф.д-р Пламен Павлов: Абсурдно е да му търсим „заместител“ 
Новата история на България в творбите на полски художници (1) 
Новата история на България в творбите на полски художници (2) 
Летопис: На 21-ви февруари 1986 г. тръгнаха трусовете в Стражица 
Хаджи Иванчо – руското протеже 
