2. В Централна Европа: Емоции в Братислава

Автор: Петър Нанев


2. В Централна Европа: Емоции в Братислава Българският културен институт в Братислава

Макар изписана с латиница, всяка табела ни говореше почти с ясен славянски език.

Отклоняваме се на дясно от пътя Будапеща - Виена и удряме към Словакия. Братислава ни посрещна с разкъсана облачност и лек дъждец. Тук многобройните надписи на магазини, ресторанти, кафенета и учреждения вече не бяха неразгадаеми, както в Унгария. Макар изписана с латиница, всяка табела ни говореше почти с ясен славянски език. Речта по улиците ни звучеше по-близко и по-темпераментно.

В българското посолство (консулство до развода по взаимно съгласие с Чехия) ни посрещнаха учтиво и сърдечно. Начко Пехливанов, съветник към посолството, толкова бързо се приобщи към нас, че сякаш бяхме общували от години. Последваха прегръдки със старите герои от велосипедния поход - Тодор Андонов и Станислав Симеонов. Не по-малко сърдечно той се ръкува и с нас – двамата непознати. Словашкото пладне отдавна бе минало и бе дошло време за обсъждане на книгата "Като българи".

Две коли на посолството ни отведоха в Българския културен институт (БКИ) в центъра на Братислава. Тук стана най-интересното обсъждане на книгата. В него освен посланика участваха председателят на Съюза на незрящите в Словакия, видният преводач на българска литература Емил Кудличка, заместник директорът на БКИ Андрей Богоявленски, българи и словаци, представители на словашки медии и вестници. Бе ни осигурен преводач.

Макар написана по политически повод, в съдържанието на книгата "Като българи", не звучи политическа агитация. След прочита на рецензията думата взеха авторите. Със своето чувство за хумор те заразиха залата - станаха любимци на журналистите в Братислава, а една радио водеща, която знаеше български език направи интервю с Тодор Андонов, който се оказа хит за пишещите братя като единствения в България, а може би и в света, незрящ издател, печатар и автор на книги. На всичко отгоре и литературен герой като втори човек на велосипеден тандем.

Дочух в един от отговорите на въпросите й слепият ни приятел да заявява, че може да стане най-точният стрелец в натовската армия.

Докато Тодор и Станислав "поглеждаха" към фоайето, от където ухаеха наредени около осемдесет пълни чаши с бяло вино, ние неинтервюираните с чаши в ръце си водехме спокойно и разтоварващо разговори с новите приятели около шведската маса. По-възрастен при по-възрастен отива и към мен приближи мъж с почти бели коси.

Неусетно разговорът ни с Емил Кудличка се задълбочи. Човекът познаваше всички големи български писатели и ме обсипа със спомени от лични срещи с Иваило Петров, с Йордан Радичков, с Георги Джагаров, с Павел Матев - разкри спомени, все весели и забавни. Призна, че е започнал да учи български език в Международния младежки център в Приморско, където бил представител на чехословашка туристическа организация през 60-те години на м. в.

После Емил се захванал сериозно с езика ни и го усвоил до степен, позволяваща му, да бъде преподавател в Софийския университет и най-известен преводач на българска литература на словашки. Пиесата на Радичков "Горещо пладне", преведена от него, се играла седем сезона на сцената на Националния театър в Братислава. Общо е превел над петдесет български белетристи и поети.

В един миг заговорнически сподели, че същия ден има рожден ден и иска да почерпи българските гости. Не беше измислен повод, защото само след около половин час заместник-шефът на БКИ Богоявленски забързано приближи до него и му каза:

- Ах, ти! От Надежда Захариева ли трябваше да науча, че днес имаш рожден ден. Бягай на телефона, чак тук те откри и иска да те поздрави лично.

Върна се засмян, доволен от този поздрав на вдовицата на Дамян Дамянов. След като Емил ни насрочи час за среща в известна бирария в големия град, посланик Голев ни заведе в някакъв ресторант и в сърдечен разговор със своите стари познайници Тодор и Станислав ни почерпи по бира и специалитет някакъв. След това Начко Пехливанов ни показа забележителности в централните части на града и после ни отведе в бирарията, напомняща книгата „Добрия войник Швейк”.

Тук вече бяха дошли Емил Кудличка и г-н Богоявленски. И започна бирена фиеста с нескончаемите забавни и непринудени разговори. Черпи г-н Кудличка. Почерпи ни здраво човекът за 72-рия си рожден ден.

Прибрахме се след като се разделихме сърдечно с Кудличка и Богоявленски. Отново хапнахме в дадените ни две стаи в посолството и продължихме разговорите с Начко Пехливанов до малките часове. Пийнахме и кафе, то вече наистина ни приспа.

На сутринта посланикът отново дойде сред нас, прие ни в заседателната зала на посолството.

Часът на раздялата наближаваше. Пред нашите шофьори предстоеше една от най-дългите пътни отсечки: от Братислава, през Будапеща, до Белград. Посланикът Голев и съветникът Пехливанов ни изпратиха почти до края на столицата. Шофьорите ни бяха бодри и свежи. След бира-фиестата от предната вечер, те бяха уверени пред кормилото на форд-фиестата.

Вместо приписка: Останах поразен от прочетеното в интернет през тази – 2016-та! Но не само от тъжната вест, а и от огромните заслуги, които онзи скромен мъж е имал пред моята страна. 

На 76-годишна възраст почина д-р Емил Кудличка - преводач, литературовед, преподавател и виден българист.

Д-р Кудличка беше дългогодишен лектор по словашки език във Факултета по славянски филологии от 1968 година на Софийския университет и един от най-големите преводачи на българска драматургия. За близо 40 г. д-р Кудличка е превел на словашки 110 български драми, куклени пиеси, много статии, поезия и проза. В негов превод на словашка сцена са поставяни такива пиеси като “Службогонци”, „Хоро”, „Лазарица” и “Опит за летене”. Превел е произведения на Ст. Л. Костов, Станислав Стратиев, Валери Петров, Константин Илиев, Стефан Цанев и др. През 2003 година д-р Емил Кудличка бе удостоен с орден ”Мадарски конник I степен във връзка с неговата 70-годишнина.

Поклон пред паметта му!

Да, прекланяме се и ние днес пред паметта на добродушния и скромен приятел на България д-р Емил Кудличка…

Тръгнахме около десет часа от Братислава, в 22 часа бяхме в посолството ни в Белград. Въпреки късния час, ни посрещна посланикът Яни Милчаков. Тук на следващия ден се състоя кратко представяне, на книгата „Като Българи”. Гости сърби нямаше. Споменът за натовските бомбардировки бе още пресен.

По-нататък, макар родната пътна полиция в София да ни направи единствената проверка в 3200 километровия маршрут, пътят ни премина спокойно и шумно. Тошо Андонов ни пя с красивия си тенор песни от Родопа до Неапол. Пригласяхме му. Така премина последният етап от дългото, но приятно пътуване през четири столици и обратно. Срещнахме много българи и чужденци-българофили в Централна Европа. Тогава България се ползваше с висок авторитет. Сега не зная, не пътувам.

В ранното утро на 16 юли 2004 си бяхме по домовете в Шумен.

Край

Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот