1. В Централна Европа: При българите в Унгария
Нямаше година, откакто бях грабнал „почетното” звание пенсионер… Мислех, че повече няма да видя чужбина. Но неочаквано, само след няколко месеца аз, преди 12 години получих покана от шуменския екип на велосипедистите, които две години по-рано направиха сензационен колопоход. Маршрутът им беше: Шумен - София - Белград - Будапеща - Братислава - Прага.
По-възрастните вероятно помнят, че това пътуване се състоя по повод поканата на България за членство в НАТО, връчена в чешката столица. Като заобиколя политическите компоненти в този мемоарен пътепис, ще насоча вниманието ви преди всичко към „лудостта” на извършителите на колопохода.
Представете си два велосипеда - тандеми за по двама колоездачи. Участваха две двойки походници – шуменска и софийска. Двамата от Шумен бяха Станислав Симеонов - преподавател в Шуменския университет – на кормилото и всестранно развитият в духовно отношение слепец Тодор Андонов – на задните педали. Вторият екип се присъединил към шуменци в столицата. Тандемът му бил кормуван от зрящия Стефан Вутов, а въртял педалите зад него слепият Владислав Кацарски.
Лудостта, по-скоро величието, на четиримата колоездачи се състои в това, че са се осмелили да планират, организират, и осъществят това пътуване през няколко държави на Източна Европа.Пътуването е преминало през интересни преживявания. След като се върнаха двамата шуменци написаха и отпечатаха в издателството на незрящия Тодор Андонов книгата "Като Българи". В нея детайлно е изложена одисеята на тяхното донкихотовско приключение с тандеми.
Те решиха да тръгнат за втори път по изминатия маршрут и да представят своята книга чрез българските посолства и общности в Белград, Будапеща и Братислава. И ето, този път се събрахме екипаж от четирима души, включващ освен Андонов и Симеонов, операторът от шуменската телевизия Александър Александров и пишещият тези редове, който трябваше да представи рецензия за книгата в трите столици. Този път велосипеди нямаше, превозното ни средство беше автомобилът "Форд-Фиеста" на Станислав Симеонов, подхранван с гориво от съпричастни дарители.
С телефонни разговори бе определено мястото и времето за срещите с българските общности в трите столици. Първата от тях трябваше да бъде в Будапеща.
И ето ни на път. Тръгнахме в 6 ч. и 30 м. на 11 юли 2004 г. от Шумен. С две малки прекъсвания, за почивка и хапване, и близо 20 часа кормуване, сменяйки се на волана, Симеонов и Александров, с космонавтска издръжливост ни откараха на 30 км преди Будапеща. На един паркинг поспахме три часа седнали в колата. Тръгнахме отново…
Стигнахме в унгарската столица в пиков момент на уличното движение - около седем сутринта. По телефона се свързахме с покровителя на местните ни сънародници, председател на българската общност в Унгария и до днес Димитър Танев. Той определи мястото за обсъждането на книгата за следобеда в българския хотел „Рила”. Изкачихме се на хълма "Гелерт", под който се виждаше могъщата картина на синия Дунав, мостовете през него и огромната изящна сграда на унгарския парламент.
Не е необходимо да се прави преразказ на обсъждането на книгата. То премина на няколко съединени маси в лятната градина на ресторанта на хотел "Рила", който ни приюти и за нощуване. Гости, освен българите, бяха и унгарци, почитатели на страната ни, които говореха нашия език.
След официалната част на по чаша бира, водихме свободни разговори. В края на срещата Димитър Танев ни покани за вечеря в дома си. Следвайки неговата кола, преминахме по плетеница от улици и попаднахме пред разкошен дом, в който дори уличната порта се управлява с дистанционно устройство. Домакинът ни разведе из къщата - английски парк с къдрава трева, в която стъпките ти потъват три сантиметра, показа ни малък басейн с устройство за почистване и затопляне на водата, фитнес зала с много уреди, сауна, два магазина към улицата, широка дневна - къща, готова за снимане на филм в аристократичен замък.
Димитър Танев, наследник на стар градинарски род, е натрупал богатството си с трудолюбие и постоянство. Научаваме от разказа му, че основната българска диаспора в Унгария се намира в Будапеща - около 1200 семейства. По-малки общности има в Печ и Мишколц. Сега само около 50 семейства се занимават с градинарство, а повечето наследници на старите родове са се издигнали през годините и са активни участници във всички слоеве на унгарското общество - заможни и успели българи. Междувременно, той каза, че съпругата му, е българка, която взел за жена от селището на дедите си – Поликраище.
Домакинята включи някаква особена скара, която гореше едновременно с газ и кюмюр и ни приготви удивително вкусни кебапчета. Пихме къпана ракия и чудесни унгарски вина.
А разказът на Танев продължава. В Будапеща сънародниците ни живеят на пет улици, които унгарците наричат "болгар кертес", доколкото разбрах това означава "български район" или нещо такова.
Разделихме се по нашенски - с прегръдки.
...На другия ден ни очакваше път към Братислава.
Преди да тръгнем за словашката столица обаче се отбихме в българската църква "Св. Св. Кирил и Методий". Тук отец Стефан ни посрещна приятелски. Свещеникът ни говори за работата си, за българските богомолци, които се събират в храма за всички православни празници. Освен иконостаса и иконите, в два къта бяха наредени фотографии на поколения българи, със заслуги за укрепване живота на българската общност в Маджарско. Потеглихме за Братислава.
След доста дълъг път на северозапад, блестящата магистрала ни показва, че Унгария действително е напреднала по пътя си към Европа. Сега, 12 години по-късно при управлението на Виктор Орбан, си задавам въпроса, дали и днес пътят е поддържан така изрядно.
По онова време колата се движеше плавно като скутер - без да потрепва. Последваха около 200 километра нагорнище, но качеството на магистралата не се промени - все така равномерна и монотонна, без да пресече нито едно селище. Толкова хубава магистрала, че ти доскучава от еднообразието й. От двете й страни тичат само огромни и малки правоъгълници земя с жълт слънчоглед, зелена царевица и вече кафява пшеница. Всичко е засято, не видях парцели с бурени или ливади.
Не можеше да не си задам въпроса, кога и у нас всичката земя ще бъде запълнена със земеделски култури. И до днес в родината ни се срещат пусти поля, но, сигурен съм, не и в унгарската Пуста…
(Следва)