“Турската историческа теза” и нейните резултати

Автор: Бюшра Ерсанлъ (Истанбул) (1 коментар)


“Турската историческа теза” и нейните резултати

"Методологическите заблуди работеха срещу целта, която очевидно беше да се създаде самоуважение..."

Тези дни известната изследователка проф. Бюшра Ерсанлъ от Истанбул е била арестувана по политически причини. Публикуваме откъси от нейн доклад по методология на историческите изследвания в Турция преди и след създаването на републиката до наши дни.  

Историографските традиции обясняват доста неща за политическата култура на отделните нации. Писането на турската история по начина, наследен от османската политическа култура, не е изключение в това отношение.

 

По време на изграждането на османското управление (ХV в.) историята беше писана, за да легитимира победите и завоеванията на османските султани.

 

За Турция в републиканския период определянето на нацията беше малко или много стандартизирано съобразно европейската тенденция, т.е. повлияно от изследването на етничността и гражданството, инспирирани и от немската и френската интерпретация на национализма.

 

Но турските лидери моделираха

 

тези тенденции по един крайно авторитарен начин. Те се опитаха да сведат цялото това богатство до една твърде тясна идентичност, основаваща се на неисторичната интерпретация на урало-тюрките като индоевропейска раса, с вярата, че най-добрите сред тях са се преселили в Анадола.

 

Проучването на това какво е нация, продължи няколко десетилетия от края на ХIХ в. до началото на 30-те години на ХХ в. Фактът, че легитимността на империите издъхна поради тенденциите на национализма в региона, накара османските интелектуалци да потърсят своите национални корени.

 

През първата половина на ХХ в. съществуваха три подхода към националната идентичност. Първият бе този на османизма, който под влиянието на Френската революция имаше предвид гражданството в смисъл на принадлежност към Империята. С други думи, политическата идентичност не би трябвало да бъде отрязана от османската културна идентичност и по този начин ислямската и тюркската идентичности щяха да съжителстват в тази рамка.

 

Вторият подход отхвърли османската идентичност и засили тюркската идентичност, както в културен, така и в политически смисъл. Онези, които защищаваха този подход, мислеха, че националната идентичност, базирана върху етническия произход, е именно съвременната идентичност. Техните трудове бяха най-вече в духа на културния тюркизъм.

 

Третият подход също беше подхранван от тюркизма, разглеждан обаче както като етнически, така и като социологически факт. Те инструментализираха

 

тюркизма като средство за политическа социализация

 

и бяха под влиянието на френския позитивизъм, вярвайки, че функцията на историята е да засилва изпълнението на националния “дълг”.

 

Група студенти от военните, медицинските и политическите науки основават Турските оджаци (Türk Ocakları, 1912-1930). Турските оджаци “трябваше да развият националното образование и да издигнат научните, социалните и икономическите стандарти на турците, които бяха начело на мюсюлманските народи, и трябваше да се борят за напредъка на турската раса и език”.

 

Хората на перото и националистите от този период се събраха около Турските оджаци, създадени да проучват родната история и културата на тюркските народи, и по този начин историята като дисциплина разшири своя обхват.

 

Шестият конгрес на турските Оджаци се проведе през април 1930 г. и бе създаден комитет за историческо проучване: Комитет за турска история на Турските оджаци (Türk Ocağı Türk Tarih Heyeti). Два месеца по-късно, когато Оджаците бяха закрити, за да се преобразуват в интелектуални клонове на Народно-републиканската партия (Cumhuriyet Halk Partisi), единствената турска политическа партия по онова време, историческите изследвания вече бяха станали официозни, поне в организационно отношение.

 

Накратко, официалната линия в историографията се основаваше на следните предположения: турците нямат връзка с “жълтата раса” или с монголците; те принадлежат на “бялата раса” и са индоевропейци; турската история стига до предосманските и предислямски времена; етнически и географски, чрез преселенията, дължащи се главно на климатични причини, е свързана с централноазиатските тюрки.

 

Произходът на турците и етнонимът “турчин”

 

са отнесени далеч назад към четвъртото хилядолетие преди Христа. Народите в Анадола представят най-древните цивилизации, повлияли върху всички забележителни култури в света. Това е отбелязано специално при турския език, който произхожда от силите на природата, главно на слънцето.

 

Османската историческа традиция е била недостатъчна, за да обясни произхода на хората в новата република и динамиката на настоящето; турците са основали много държави в предосманските и предислямски времена, освен това османското общество винаги е било хетерогенно; османската политика е била винаги изпълнена с грешки – с изключение на времето на експанзията между 1450 и 1600, след което корупцията е надделяла, особено през последните две столетия.

 

С една дума, това означава, че е бил необходим един революционен историографски, политически и културен пробив.

 

През първите месеци на 1932 г. Мустафа Кемал е искал да организира летен курс за учители, така че те да узнаят повече за предпоставките на новата история и работата върху нея. Този курс е трябвало да даде възможност на учители и професори по история да разменят идеи, да дискутират и да допринесат за новата формулировка на обучението по история.

 

Тази инициатива довежда до Първия исторически конгрес, проведен през юли същата година. В своята реч при откриването тогавашния министър на образованието Махмуд Есат Бозкурт изтъква, че това, което очаква политическото ръководство от историята, е “национално обучение”, което те вярват, че е основата на националната култура.

 

По време на Конгреса участниците се разделят на две групи. Водещите кадри на националните историци вярват, че действат в името на науката. Втората група, която избира да не следва общите инструкции, горещо се опитва да постави под въпрос редица техни тези.

 

Най-общо казано предметът на споровете е главно върху използването на предисторическите и историческите извори за турския език, неговите корени и влиянието му върху останалите езици, за географските и природни промени в Централна Азия, които са причинили масовото преселение, и върху текстовете на учебниците по история, публикувани в началото на 1932 г.

 

По време на Втория исторически конгрес всякакъв дебат, който можеше да наблюдаваме по време на първия Конгрес, постепенно изчезва. На Конгреса през 1937 г. в своя доклад Мястото на Слънчевата теория за езика в историческата теза проф. Ибрахим Неджми Аилмен (1887-1945) отразява въздействието на секуларистичната политика.

 

Слънчевата теория

 

прилага природни извори и символи при обяснението на произхода на турския език. Възхищението пред природните науки е доведено до такава степен, че се загубва представата за време, при което трудно би бил наблюдаван и континуитета в структурата на езика.

 

На този Конгрес са възхвалявани дисциплини като лингвистиката, археологията, физическата антропология, географията. Макар националното и международното участие да са много по-големи, отколкото на Първия конгрес, няма никакви следи за проведени дебати.

 

Вторият исторически конгрес се запомня и е наричан “абсолютната победа на Тезата”.

 

Писането на официалната история, което започва в първите години на Републиканския период, създаде духовна нагласа в новите поколения.

 

“Да знаеш кои са ти приятели, и кои – врагове”,

 

е декларирано като цел на обучението по история.

 

В тези учебници липсваше критичен, сравнителен и аналитичен поглед. Важността на историята като минал опит на различните култури никога не бе категорично формулирано. Понятия като държава, нация, национализъм, религия и идеология бяха представени само като конкретни концепции, отнасящи се то тюркизма в историята

 

Десетилетия наред младежите бяха обучавани да разбират национализма само като турски феномен. Докато Кемалистката епоха широко игнорира османското наследство, някои от учебниците, публикувани в края на 70-те години и началото на 80-те години на ХХ в., игнорираха кемалистките реформи.

 

Различните правителства промениха учебниците по история с подобни методи. Учебниците по гражданско образование, издадени през втората половина на 80-те години, отделиха известно място на икономическите и социалните права, но политическите права рядко бяха обяснявани.

 

Идеята за гражданското общество е все още ограничена; добрите граждани са все още просители, а не и партньори в правенето на политика. Подобни проблеми съществуват и в учебниците, публикувани през 90-те години.

 

В цялостната картина на турските исторически изследвания беше извършено много в областта на османската история. Бяха публикувани множество академични и публицистични книги. Много от тях използваха сравнителен и критичен анализ, много събития бяха документирани. Въпреки всичко това,

 

огромната пропаст между качеството и достоверността на учебниците

 

и на монографичните изследвания и студии все още остава. Менталната нагласа, която създаде един мит без метод, по един или друг начин се отрази и върху някои исторически изследвания. От 80-те години историческите изследвания в една или друга степен се освободиха от “робството” на повърхностния подход.

 

“Турската историческа теза” бе важен скок напред не само в модернизацията на учебниците, но и за новата историографска промяна. След този етап съдържанието на учебниците, основаващи се на основните постановки на тезата, оставиха методологически отпечатък върху следващите учебници.

 

Методологическите заблуди обаче работеха срещу целта, която очевидно беше да се създаде самоуважение.

 

По сайта Балкански идентичности -  balkansbg.eu/bg

Коментари
2015-03-30 23:59:35 От: румен стоянов

от Укипедия свободната енциклопедия

Турция

Ту̀рция, официално Репу̀блика Ту̀рция (на турски: Türkiye Cumhuriyeti), е държава, чиято територия е почти изцяло разположена в Азия (97%), а останалите 3% — на Балканския полуостров в Югоизточна Европа, но повече от 20% от населението ѝ живее на Балканския полуостров. Граничи на изток с Грузия, Армения, Азербайджани Иран; на юг — с Ирак и Сирия; на запад — с Егейско море и островите в него, Гърция и България.

До 1922 г. територията на днешната държава е в центъра на Османската империя.
(От която империя до 1922г., са създадени 51 национални държави…)

Площта ѝ е 783 562 km², от които 769 632 km² суша и 13 930 km² водна площ.

.

Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот